Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малкият Никола (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Vacances du petit Nicolas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3гласа)

Информация

Корекция и форматиране
WizardBGR(2017)
Допълнителна корекция
taliezin(2018)

Издание:

Автор: Рьоне Госини

Заглавие: Ваканциите на Малкия Николà

Преводач: Венелин Пройков

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: френски

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: френска

Художник: Жан-Жак Семпе

Художник на илюстрациите: Жан-Жак Семпе

ISBN: 978-954-529-911-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2191

История

  1. —Добавяне

Заминаването

zaminavaneto.png

Днес заминавам на детски лагер и съм много доволен. Само лошо, че татко и мама ми се виждат тъжни; сигурно защото не са свикнали да остават сами през ваканциите.

Мама ми помогна да подредя в куфара ризките, гащетата, платненките, количките, банските, хавлиените кърпи, локомотивчето от електрическия ми влак, твърдо сварените яйца, бананите, сандвичите със салам и със сирене, мрежата за ловене на раци, пуловера с дългите ръкави, чорапите и топчетата. Е, наложи се да приберем няколко работи в отделни вързопчета, защото куфарът не е достатъчно голям, но се справихме.

Мен ме беше страх да не изпусна влака и като обядвахме, питах татко дали не е по-добре веднага да тръгваме към гарата. Татко отвърна, че било малко раничко, влакът тръгвал в шест вечерта и май много съм бързал да се разделя с тях. Мама си извади кърпичката и отиде до кухнята, нещо й било влязло в окото.

Не знам какво им става на моите родители, нещо са притеснени. Толкова са притеснени, че не смея да им кажа каква буца ми е заседнала в гърлото, като си мисля как няма да ги видя почти цял месец. Ако им кажа, сигурно ще се пошегуват с мен и ще ми се скарат.

Не знаех какво да правя, докато стане време да тръгваме. Мама доста се ядоса, като изпразних куфара, за да извадя топчетата, които бяха на дъното.

— Малкия вече не го свърта на едно място — каза мама на татко. — Може би по-добре да вървим още сега.

— Ама до тръгването на влака има още час и половина — каза татко.

— Нищо! — рече мама. — Като отидем по-рано, на перона няма да има още никой, ще си спестим блъсканицата и бъркотията.

— Както кажеш — рече татко.

Качихме се в колата и тръгнахме. Два пъти — първия път забравихме куфара вкъщи.

На гарата се оказа, че всички са дошли предварително. Беше пълно с хора, които викаха и шумяха. Трудно се намери място за колата, и то доста далеч от гарата, а после се спряхме да чакаме татко. Той се върна до колата да донесе куфара — помислил, че мама го е взела. На гарата татко ни каза да не се делим, понеже можело да се разгубим. После той видя един чичко с униформа, много смешен — целия червен и с изкривена фуражка.

— Прощавайте, господине — попита татко, — бихте ли ни упътили към единайсети коловоз?

— Намира се между десети и дванайсети — отвърна чичкото. — Поне беше още там, като минах последния път.

— Ама вие май… — започна татко, обаче мама каза да не се ядосваме и да не се караме, все някак сме щели да открием коловоза.

Пристигнахме на перона, а там хората бяха много, ама много, много. Татко взе за себе си и за мама три перонни билета, два в началото и един като се върна да донесе куфара, който беше останал от другата страна на билетния автомат.

— Тъй — рече татко, — да запазим спокойствие. На нас ни трябва вагон „Ш“.

Най-близо до входа беше вагон „А“, така че се наложи да повървим доста, пък то не беше лесно, пречеха хората, адски готините колички с натрупани по тях куфари и кошници и чадърът на един дебел господин, който се закачи в мрежата за ловене на раци. Господинът и татко се скараха, обаче мама дръпна татко за ръката и събори чадъра на господина, който все така си беше закачен в мрежата за ловене на раци. Накрая всичко се уреди — на гарата беше толкова шумно, че не се чуваше какво вика господинът.

Пред вагон „Ш“ имаше сума ти типове на моята възраст, татковци, майки и един господин с табелка, на която пишеше „Син лагер“ — така се казва детският лагер, където ще ходя. Всичко живо крещеше. Господинът с табелката държеше едни листове, татко му каза моето име, чичкото порови в листовете и извика:

— Летуф! Още един за вашата група!

Появи се един възрастен, сигурно беше поне на седемнайсет години — като брата на Йод, дето го учи да се боксира.

— Добър ден, Никола̀ — каза възрастният. — Казвам се Жерар Летуф и съм твой групов отговорник. Нашата група се нарича „Тигрово око“.

И ми подаде ръка. Адски щуро.

— Поверяваме ви го — засмя се татко.

— Не се безпокойте — каза моят отговорник, — когато се върне, няма да можете да го познаете.

На мама нещо взе да й дразни окото и се наложи да си извади кърпичката. Една госпожа, която водеше за ръка момченце — то ми заприлича на Анян, също беше с очила, — дойде при моя отговорник и го попита:

— Не сте ли много млад, за да поемате грижата за толкова деца?

— Ни най-малко, госпожо — отговори моят отговорник. — Положил съм изпити за възпитател в младежка почивна база. Няма защо да се тревожите.

— Да де — каза госпожата, — нейсе… А с какво готвите?

— Моля? — попита моят отговорник.

— Така де — продължи госпожата, — с масло, с олио или с мас? Отсега ви предупреждавам, малкият не може да понася мас. Просто ако искате да го разболеете, дайте му мас!

— Ама, госпожо… — каза моят отговорник.

— Освен това — добави госпожата — преди ядене трябва да си взима лекарството, но най-вече не бива да яде мас; за какво да гълта лекарства, ако ще го разболявате. И внимавайте да не падне, докато се катерите.

— Да се катерим ли? — попита моят отговорник. — Къде да се катерим?

— Как къде, по планината! — отвърна госпожата.

— По планината ли? — каза моят отговорник. — Отиваме край Плаж ле Тру, там няма планина.

— Как тъй Плаж ле Тру? — извика госпожата. — Аз разбрах, че децата отиват в Сапен ле Соме. Ама че организация! Браво! Казах аз, много сте млад, за да…

— Влакът за Сапен ле Соме тръгва от четвърти коловоз, госпожо — обади се един униформен чичко, който минаваше наблизо. — И по-добре побързайте, ще потегли след три минути.

— Божичко! — каза госпожата. — Дори няма да има време да им кажа какво да правят!

И хукна нататък заедно с оня тип, дето приличаше на Анян.

После се чу силно изсвирване, всички се развикаха и се качиха по вагоните, а униформеният чичко отиде при господина с табелката и го помоли да умири онова идиотче, дето си играе със свирка и предизвиква такива бъркотии. Тогава някои взеха да слизат от вагоните, обаче хич не им беше лесно, понеже други се качваха. Разни татковци и майки викаха разни неща — да не забравят да им пишат, да не се разголват и да не вършат щуротии. Част от типовете плачеха, други играеха футбол по перона и им се караха — направо жестоко. Дори не можахме да чуем униформения чичко, като свиреше — лицето му беше почерняло, все едно сега се връща от почивка. Всичко живо разцелува всичко живо и влакът тръгна, за да ни откара към морето.

Аз гледах през прозореца и виждах как татко, мама и другите татковци и майки ни махат с кърпички за довиждане. Домъчня ми. Не е честно — ето, ние заминаваме, а те изглеждат много по-уморени от нас. Прииска ми се да се разплача, ама не го направих — в края на краищата ваканциите са, за да пада веселба и всичко ще бъде наред.

Татко и мама все ще намерят някакъв начин да ми изпратят куфара с някой от следващите влакове.

 

 

Ето че Никола̀ отива да почива в детски лагер самичък, като големите. Наистина той се понатъжи малко, като видя как родителите му стават все по-мънички и изчезват заедно с перона на гарата, но обичайното му добро самочувствие ще се възвърне благодарение на паролата, по която се разпознават членовете на неговата група…