Сандра Браун
Нежно отвличане (9)

9.

— Дженифър? — тихо попита той.

— Предполагам, че това е името й.

Без да дава израз на тревогата си, Шантал стана и занесе чашите и чинийките в умивалника и ги заля с вода.

— Мисля, че щом си дочула разговора ни с Рейнолдс, естествено си разбрала и за Дженифър.

Тя събра смелост и се обърна към него.

— Датата на сватбата бързо наближава, а мис Колфакс е прекрасна млада дама, която си запълва времето, като се занимава с антики.

— Виж, Шантал…

— Няма значение, Скаут — уморено го прекъсна тя. — Моля те, не обиждай здравия ми разум с ненужни обяснения. И не ме намесвай, ако смяташ да водиш двойствен живот. Нямам намерение да те развличам временно, докато се върнеш при свенливата си бостънска годеница.

Той показа достатъчно съвест и се сконфузи, хванат да върши най-стария от всички номера.

— Никога не съм искал да те обидя или изложа, Шантал. Откровено ти казвам, че напоследък не съм се сещал много за сватбата си или за Дженифър. Най-малко пък снощи.

— Да не би да очакваш да ти повярвам?

Главата му клюмна умърлушено.

— Не, не очаквам да ми вярваш. Но така или иначе, това е истината.

— Не говори добре и за двама ни, нали?

— Не — призна той. — Особено за мен.

— И двамата сгрешихме. Аз също не се сетих за нея, Скаут — тихо сподели тя.

Той вдигна глава и погледите им се срещнаха. В стаята настъпи гробна тишина. Скоро селото се разбуди и от подножието на хълма започнаха да долитат познатите звуци и шумове от всекидневните дейности. Те бяха глухи и далечни, но Шантал и Скаут бяха твърде замаяни от страстното си желание и чувството си за вина, за да им обърнат внимание.

Изведнъж стомахът на Джони силно изкурка. Шантал му каза нещо на френски и след като мълчаливо се обърна към Скаут и получи неговото разрешение, момчето излезе да потърси нещо за закуска.

— Въпреки всичко, което направих, не бих те задържала и попречила на сватбата ти. Затова работата трябва да започне колкото може по-скоро. Освен ако не откажеш да ни построиш мост сега, когато знаеш, че няма да споделям леглото ти.

— Казах, че ще го направя и ще го направя — рязко отвърна той.

Тревогата и лошите й предчувствия започнаха да се разсейват, но тя скри от него облекчението, което изпита.

— А сега готов ли си да ми покажеш някои скици?

— Преди да го направя, искам да узная истината.

— За кое?

— Лодките.

— Лодките?

— Докато стоях на плажа тази сутрин, обмислях бягство по море. Не видях никакви кораби на хоризонта, на които бих могъл да помахам за помощ.

— Маршрутът на корабите минава от другата страна на острова.

— Както сам се досетих — изръмжа той. — Когато Джони най-сетне разбра за какво го питах, толкова се разтревожи, че не ми даде сърце да го притеснявам повече.

— Селото има много лодки за риболов. Те са скрити от теб, но то е по-скоро за твое добро. Страхувах се, че може да се опиташ да направиш нещо неразумно. Тези малки лодки много рядко стигат до другата страна на острова, защото теченията са опасни. Дори най-добрите гребци ги смятат за истинско предизвикателство. Сам човек не може да се справи. Нужна е моторница, а такава нямаме.

— А как докарахте тези строителни материали? Сигурно не с кану?

— Наехме малък транспортен кораб, който беше на сух док.

— Наехте? От… няма значение. Не искам да знам.

— Е, флотата не го използваше, а освен това го върнахме там, където го намерихме.

Той клатеше глава и се подсмихваше.

— Сигурно казваш истината. Кой би измислил такава история? — Изучаваше лицето й с израз на недоверие и възхищение. — Седнете, доктор Дюпон.

След кратко колебание тя се отпусна на стола срещу него. Опасяваше се, че дълбоката бръчка между веждите му предвещаваше лоши новини, но го изчака да ги каже сам.

— Това, което ще чуеш, няма да ти хареса. — Той плъзна длани по страните си и измърмори: — Един бог знае какво ще си помислиш, тъй като е след разговора за моята наближаваща сватба. Повярвай ми, Шантал, тя изобщо не ми дойде наум, когато измислях тази алтернатива.

— Алтернатива?

— Не бързай да правиш заключения — каза той, предусетил нейното подозрение. Бръкна в джоба на късите си панталони и извади няколко листа от тетрадка, които, ако се съди по гънките им, бяха сгъвани няколко пъти. — Измислих един изпълним начин за прехвърляне от другата страна на клисурата. Поне на теория ми изглежда изпълним.

— Тогава защо смяташ, че няма да го харесам?

— Защото изисква да се направят някои компромиси. Доколкото вече знам, не си много силна в това.

Тя сключи ръце на масата.

— Какво предлагаш? Не съм толкова непреклонна, колкото допускаш.

— Добре. — Той разгъна листовете на масата. Шантал забеляза колко силни бяха ръцете му. И загорели. Ръце на работник. Със загрубели от мазоли длани, подрязани и чисти нокти.

Без да иска, спомни си ласките на тези ръце и сърцето й щеше да се пръсне. Когато се върнеше в Бостън при своята Дженифър, щеше да съжалява, че не се е любила с него, когато беше имала тази възможност.

— … съвсем лесно.

— Извинявай — каза тя, насочвайки отново вниманието си към думите му, — какво говореше? — Той я погледна странно. За да се оправдае, тя измънка: — Не разбрах нищо от това. — И посочи нервно към грубите чертежи.

— Тогава ела от тази страна, за да видиш нещата в същата перспектива, която имам аз.

Тя го послуша и премести стола си до неговия от другата страна на масата. Когато сядаше, кракът й докосна неговия, но тя старателно се престори, че не е забелязала допира.

— Какви са всички тези малки наклонени чертички? — посочи тя серията от знаци, направени с молив на хартията.

— Както казах, докато ти очевидно се беше заплеснала някъде, построяването на моста не е изпълнимо, освен ако не искаш да започнеш да плетеш коноп и да вдигнеш мост като онзи, който току-що запали с факлите.

— Какво? Вчера говореше за подпори, сводове и…

— Почакай да ти обясня. Може ли? — Тя млъкна. Той си пое дълбоко въздух и продължи: — Ще построя висящ мост, но не на същата ширина като стария. Ще бъде много по-ниско, тук долу, където вече се изостря клинът на дерето. — Той направи знак на около два-три сантиметра над лъкатушната линия, която, както Шантал правилно предположи, обозначаваше потока. — На това място мостът ще бъде не повече от дванайсет метра.

— Не разбирам. Как ще се слиза до него?

— Ето виж тези наклонени чертички. Те означават серия от бетонни стълби, построени на двата склона на пролома.

— Стълби, които водят надолу към моста — размишляваше на глас тя. — По-къс мост, по-лесен за построяване, който няма да изисква толкова много строителни материали.

— Нито пък толкова много работна ръка.

— Или пък време. — Очите й срещнаха неговите, преди да се наведат отново над скиците. — Колко стръмни ще бъдат стълбите?

— Ако водят направо надолу, ще бъдат много стръмни. Затова съм ги направил на зигзаг. Така няма да бъдат толкова стръмни, колкото е самата клисура. Вероятно ще има нужда от един екип работници, който непрекъснато да ги поддържа чисти, за да не обраснат с растителност.

— Това няма да представлява проблем. Спомена някакви компромиси.

Той се почеса по главата.

— Ами на един обикновен пешеходец ще му е нужно повече време да прехвърли клисурата, отколкото преди. Освен това ще представлява упражнение по аеробика.

— Но ще е много по-безопасно, отколкото старият мост, нали?

— Бас държа.

— Какво друго има тогава?

— Никой сакат не ще може да го ползва.

— Никой сакат не може да ползва и стария.

— Не можеше. — Той я погледна и се усмихна.

— Не можеше — тихо повтори тя и прибави още един недостатък на плана му: — До селото пак няма да може да се стига с превозно средство.

Той хвърли молива и въздъхна дълбоко.

— Това е най-голямата спънка, Шантал. Прекарах по-голямата част от нощта в мислене как с ограничените материали, с които разполагам, да конструирам мост, който да върши работа. Просто няма начин. Съжалявам, но не съм магьосник. Не мога да обхвана такава широка клисура без багери, кранове, съвременни материали и месеци тежка работа на екип от опитни инженери. Мъжете от селото, колкото и да са ентусиазирани, не са опитни работници. Това не е само мое мнение, а факт. Мисля, че мога да ти построя мост за пешеходци близо до дъното на пролома, с бетонни подпори и стоманени въжета и това е най-доброто, на което съм способен.

Тя изучаваше сериозното му лице. Струваше й се, че е напълно искрен. Поне не забелязваше признаци за измама. Всъщност май наистина съжаляваше, че не може да й предложи нищо по-добро.

— Аз те помолих да направиш само онова, което е по силите ти, Скаут.

Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Тогава си съгласна да действам според този план?

Тя се изправи и дръпна нагоре ръкавите на ризата си.

— На всяка цена. Откъде започваме?

Той стана бавно и с усилие от стола. Нагласи саморъчно направената патерица под мишницата си и каза:

— Събирай войските, принцесо. Твоят главнокомандващ смята да им държи реч.

— Кога започна да носиш очила?

Застанал във всекидневната, Скаут наблюдаваше Шантал от няколко минути. Стаята беше осветена само от газени лампи, поставени на маси в ъглите. Те хвърляха сенки върху съсредоточеното й лице. На малка масичка пред нея бяха наредени вулканични камъни. Водеше си бележки в някакъв дневник.

Вдигна очи и го погледна през лещите на очилата си.

— Още в гимназията. Само за четене.

— Хм. Върху какво работиш?

— Данни за Voix de Tonnerre.

— Какви?

Вместо да му отговори, тя вдигна очилата на косата над челото си и го погледна загрижено.

— Изглеждаш уморен, Скаут.

— Защото съм.

— Защо не си легнеш?

— Мисля за прекалено много неща.

Беше свила единия крак под себе си и седеше върху него, но сега бутна дневника настрана, стана от канапето и се приближи безшумно до него. Беше боса.

— Баща ми казва, че правя страхотни масажи на шията. Може би ще ти помогна да се отпуснеш.

— Звучи примамливо.

Тя застана зад стола му и започна сръчно да разтрива шията и раменете му. Беше чудесно, но Скаут не вярваше, че масажът ще го отпусне. Край Шантал никога не можеше да се отпусне.

Беше изминало повече от седмица от нощта на празненството, когато малко остана да се любят. Все още беше на тръни. Сякаш непрекъснато леко го тресеше. През няколко часа пиеше аспирин, но треската не го оставяше.

— През последните няколко дни е по-горещо, отколкото когато за пръв път се озовах тук, нали?

— От вулкана е — обясни му тя и продължи да разтрива схванатите мускули. — Двете изригвания днес затоплиха атмосферата.

Същото ставаше и когато гледаше Шантал. Всяка сутрин тя обличаше най-обикновени ризи и къси панталони и се присъединяваше към работниците. Но гърдите й придаваха съвсем друг вид на ризите, а дългите й голи крака почти го предизвикваха да избухне като Voix de Tonnerre. Даже когато носеше тежки боти и дебели чорапи, краката й изглеждаха изящно.

За да не пече лицето си, непрекъснато носеше смачкана широкопола сламена шапка. Беше грозна, но когато Скаут се пошегува за нея, Шантал реагира странно и придоби обидено изражение. Предположи, че имаше някаква сантиментална стойност. Във всеки случай започна и тя да му харесва и се улавяше, че я търси сред работниците, наредени в редици на двата склона на пролома.

Вечерите бяха спокойни. И двамата ползваха засенчените стаи в къщата. През първите няколко дни той често посягаше да търси ключа на осветлението, когато влизаше или излизаше. Сега вече почти не забелязваше липсата на електричество. В кабинета на Джордж имаше радио, което работеше с батерии. Слушаха половин час новини след вечеря, за да чуят новостите за деня, но всички събития по света изглеждаха от малко или без никакво значение за селището на туземците.

Странно, но не му липсваха телевизията, видеото или пък другите електронни играчки, които имаше вкъщи. Задоволяваше се да прекарва вечерите си, като чете книги от огромната библиотека на семейство Дюпон или просто като наблюдава Шантал, докато тя изучава разни геоложки карти, които му приличаха на китайски йероглифи.

Снимките бяха още една загадка.

На втория ден от започването на строителството, докато селяните пренасяха материали от скривалището на плажа до работната площадка, той забеляза Шантал да тръгва по една добре прикрита пътека нагоре по отсрещния склон на клисурата.

— Къде отива тя? — беше попитал реторично Джони.

Не беше очаквал отговор, но момчето, което беше забелязало Шантал преди да изчезне в гъсталака на джунглата, започна да говори.

— Какво? По-бавно, по-бавно — опитваше се Скаут да разбере нещо от бързия френски на Джони.

— Photographie.

— Photographie? Фотограф? Прави снимки, така ли?

— Oui, oui — развълнувано беше казало момчето, доволно, че е разбрано. После бе показало с мимики как се гледа през обектив и се щракат снимки.

— Снимки — беше промърморил Скаут, като клатеше удивено глава, — на какво?

Шантал се беше върнала след няколко часа. Беше я видял да подава металната кутийка с непроявения филм на Андре, който изслуша указанията й и изчезна.

— Чий е фотоапаратът? — беше я попитал той още с влизането си в къщата, тъкмо в момента, когато го сваляше от шията си.

— На… на баща ми.

Патерицата му зачука по пода. Взе фотоапарата и го огледа от всички страни.

— Доста съвременен.

— Да, много е сложен.

— Къде ходи с него?

— В подножието на планината.

— Да видиш баща си?

— Да.

— Да го снимаш? — Тя направи физиономия, с която показа, че това беше най-глупавият въпрос, който някога й бяха задавали. — Добре, предавам се. Какво снимаш?

— Вулкана.

— А-а. И изпрати Андре да прояви филма?

— Какво лошо има в това?

— Нищо. Просто се питах. Как я кара Джордж?

— Постарому.

— Какво прави там горе? Не проявява ли поне малко любопитство за това, което става тук долу? Не иска ли да разбере как решаваме проблема с моста? Кога ще имам удоволствието да се запозная с него?

Тя беше свалила шапката си и си вееше с нея.

— Ще ти покажа снимките веднага щом ги получа обратно. Мисля, че ще ти се сторят очарователни. Но сега ме извини. Много ми е горещо и искам да се поизмия.

Не беше нужно да му казва, че й е горещо. Вече беше го забелязал. Ризата й беше залепнала от пот. По шията й се стичаше една струйка. Прииска му се да я оближе с език. Беше му адски трудно да не гледа тъмните кръгове на гърдите й, които се различаваха под външните джобове на ризата.

Бяха прекъснали разговора за снимките и баща й още тогава. Не беше се сетил за тях до днес.

— Снимките станаха ли? — Усети как ръцете й се поспряха. — Онези, дето ги направи завчера.

— О, да, много са добри. Би ли искал да ги видиш?

— Друг път. А сега не спирай това, което правиш. Изобщо никога не спирай.

Тя се засмя тихо и сложи едната си ръка на челото му, а с пръстите на другата започна да масажира скалпа му високо по шията и в косата. Той издаваше гърлени звуци на задоволство.

— Нищо чудно, че Джордж препоръчва твоя масаж на шията. Чудесен е. — Тя продължаваше. — Какво мисли татенцето за това, че си сама в къщата с чужд мъж, докато той отсъства?

— Той е французин в края на краищата.

— А как прие връзката ти с Патрик?

Тя вдигна рамене.

— Как може да приеме един баща любовните връзки на дъщеря си? Със смесени чувства.

— Значи си му казала всичко, дори и причината за раздялата? — Изви глава назад, за да може да я вижда, като говори. Върхът на главата му опря в стомаха й. Въпросът му я беше смутил. Познаваше се по очите й.

— Не, за това не му казах.

— Баща ти е причината да се разделиш с Патрик без особено съжаление, нали?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— О, напротив. — Той я хвана за ръцете тъкмо преди да се отдръпне. — Видяла си колко мъчително е било за баща ти да бъде отчужден от семейство и приятели, даже от страната си, когато се е оженил за майка ти. Не си искала това да се случи и на добричкия сладур Патрик.

Скаут изпитваше особена неприязън към този калифорниец, когото никога не беше срещал. Представяше си го като книжен плъх, хилав, с леко прегърбени рамене и меки кокалести ръце с цвета на стар маджун. Всеки път, когато си представеше как ръцете на Патрик галят кожата на Шантал, му се искаше да удари нещо. И то силно.

Винаги беше смятал ревността за проява на глупост. Но да ревнуваш от човек, когото дори не познаваш, беше абсурдно. Въпреки това зеленоокото чудовище го беше хванало за гърлото и го душеше.

— Не исках Патрик да се чувства задължен насила, затова го освободих от годежа без много шум. — Говореше високомерно. — Сама реших така. Не изпадам в истерия, когато не стане на моето или ми отнемат нещо, което съм искала. Аз съм зряла жена.

Очите му бяха на нивото на гърдите й, които възбудено се повдигаха.

— Сам виждам, че е така. — Не можеше да контролира биологичните си реакции спрямо Шантал, както не можеше да потисне и младежката си ревност спрямо Патрик. В нейно присъствие почти винаги беше възбуден и това състояние беше започнало да му действа на нервите. — Доставя ти удоволствие да ме подлудяваш, нали?

— Намирам тази тема за досадна, Скаут. Пусни ръката ми.

Той я пусна, но стана от стола си и закуцука след нея. Влезе в спалнята й. Тя отиде до една тоалетна масичка, която беше с френски дизайн и по-женствена от всяка друга мебел в къщата. Когато за пръв път беше отбелязал това, тя му беше обяснила, че Джордж я поръчал от Франция специално за Лили. Шантал я наследила след смъртта на майка си.

Стаята беше осветена от свещи. Те пръскаха интимна светлина и топлина, която липсваше в гласа й:

— Бих искала сега да си легна.

— Аз също.

— Скаут, моля те. Мисля, че се разбрахме.

— Разбрали сме се? — изсумтя той. — Разбирателството едва ли може да опише състоянието, в което съм изпаднал. — Подпря ръце от двете страни на вратата, за да намали натоварването на болния си крак. — Какво би сторила, ако не обърна внимание на протестите ти, дойда и започна да те целувам?

— Няма да го направиш.

— Не бъди толкова сигурна. — Зловещият оттенък в гласа му изненада и него самия. Не беше я докоснал, но не беше забравил приятното усещане. Желаеше я повече от всякога.

Дженифър, която минаваше за красавица, се превръщаше във все по-неясен спомен с всеки изминат ден. Тя сигурно планираше гости, приеми, бог знае още какви приготовления за сватбата. Беше ужасно разглезена и можеше да бъде ужасно досадна понякога, но все пак не заслужаваше годеникът й да копнее по друга жена с всяка клетка на тялото си и да се къпе всяка нощ в пот заради еротичните сънища, от които не можеше да избяга.

Не беше му се случвало такова нещо досега. Шантал ли беше причината? Или положението, в което се намираше? Обстановката? Нима беше толкова съблазнителна просто защото такъв беше декорът, а тя се намираше сред него?

През една от безсънните нощи той беше размишлявал не повече от минута върху това предположение и го беше отхвърлил. Ако Шантал Дюпон беше пресякла пътя му някъде другаде по света, би имала същото зашеметяващо въздействие върху него.

Беше почти на четирийсет. Любовният му живот не беше достоен за легенди, но беше имал връзки с достатъчно жени, за да може да направи сравнение. Нищо преживяно досега не наподобяваше тази всепоглъщаща, влудяваща страст, която изпитваше към тази жена.

Беше нещо повече от плътско желание. Не отричаше, че иска да притежава тялото й, но искаше да проумее и това, което беше в главата й. Тя беше най-интригуващият човек, когото беше срещал. Искаше да надникне зад тези сини очи и да познае отблизо ума и душата на жената, чието огледало бяха те.

Като я гледаше сега, забеляза, че в тези великолепни очи се прокрадна уплаха. Изруга тихо и отпусна ръце.

— Няма да започна да те целувам — дрезгаво каза той. — Не искам да умра от отровна стрела, мачете или копие за риболов.

— За какво говориш?

— За твоето куче. Андре. Той е бесен, че аз съм тук с теб в тази къща всяка нощ. Не бих се изненадал, ако разбера, че спи отвън в тъмното под някое палмово дърво, за да чака да извикаш за помощ.

Жената отхвърли предположението му с леко поклащане на главата.

— Той ти се подчинява, когато работите.

— С негодувание. Прави това, което му кажа, само защото ти си му наредила и защото знае, че е нещо добро за селото. Не му харесва да получава нареждания от мен. Сега си спомням, че и преди е било така. Дори когато работеше на Кораловия риф, усещах някакво неприятно излъчване от него. От самото начало ме е считал за заплаха, за конкурент за твоите чувства.

— Това е нелепо.

— Кажи го на Андре. Той те счита за своя и с удоволствие ще използва щастливата възможност да ме удуши. Ако сгреша, първо ще ме убие, а после ще задава въпроси.

Тя беше истинска жена — нежна и силна, пряма и загадъчна, простодушна и много сложна, елегантна и сексапилна. Пламналият му поглед я притесни. Видя я, че преглъща и нервно облизва устни. От сумрака на стаята гласът й стигна до него глух и треперещ:

— Какво?

— Нищо — отговори той и се обърна да излезе. — Тъкмо си мислех, че може би си струва да се умре за теб.