Сандра Браун
Нежно отвличане (8)

8.

На другата сутрин, докато Шантал вареше кафе в кухнята, Скаут се появи на вратата. Подпираше се на импровизирана патерица. Тя забеляза веднага, че беше махнал превръзката на бедрото си. Белегът представляваше яркорозова черта, но отокът беше спаднал значително. Косата му беше разчорлена, а късите панталони — омачкани. Очевидно беше спал на плажа и още не беше се обръснал. Изглеждаше зъл и нещастен.

Изглеждаше също възбуждащо мъжествен и умилително своенравен. Питаше се как беше устояла на изкушението предната вечер.

— Кафето готово ли е вече? — намусено попита той.

— Почти. — Тя се усмихна на момчето, което вървеше като сянка след мъжа. — Bonjour, Jean.

— Bonjour — сънено отговори то.

Обърна се към печката с дърва и провери дали ври съдържанието на синия емайлиран чайник. Той би подхождал повече на някоя колиба в Дивия американски запад и силно контрастираше на финия костен порцелан, който баща й беше донесъл от Франция.

Наля кафе в една от безценните чашки, докато Скаут се отпускаше на стола. Не направи опит да му помага. Предполагаше, че няма да приеме. Веднага щом седна на стола, Джони подпря патерицата на масата, за да му е подръка.

— Откъде я взе? — попита го тя и седна да пие кафето си с него.

— Направих я тази сутрин. Рано тази сутрин. Джони ми донесе нож, когато най-сетне попаднах на това, което ми трябваше. Той ми помогна да си намеря добра и здрава тояга. — Усмихна се на момчето, което оголи беззъбата си усмивка, усетило одобрението на своя идол.

— Ще ти върши работа.

Скаут кимна и отпи от кафето си. Никой от двамата не смееше да погледне другия в очите. Мислеха за предишната нощ, за целувките, които бяха разменили, за ласките, от които бяха прималели.

За да наруши неловкото мълчание, Шантал попита:

— Би ли искал да закусиш сега?

— Не, ако отново ще ям риба.

— Всеки получи дял от прасето, опечено за тържеството снощи.

— Островната версия на шунка и бекон?

Тя се опита да се усмихне.

— Нещо такова.

— Не, благодаря. Не съм толкова гладен. Кафето ми стига. Може да хапна някой плод по-късно.

Тя се съгласи с кимване на главата. Напрежението я убиваше. Беше трудно да води разговор, но дори безсмисленото дърдорене беше за предпочитане пред неловкото мълчание.

— Виждам, че конците на раната ти са махнати.

— Сам се справих. — Това беше повече от очевидно. Изчака го да обясни. Той небрежно вдигна рамене. — Не спах особено добре и станах веднага щом се съмна. Нямах какво друго да правя, затова взех, че ги махнах.

— Сигурен ли си, че е било време за това?

— Не.

— Боли ли те?

— Не.

— Но правиш физиономии, когато се движиш.

— Адски ми е неудобно.

— Сигурно, съжалявам.

— Вече го каза.

Последва ново неловко мълчание. Тя допълни чашките им с кафе, въпреки че и двете все още не бяха празни. Тъкмо да се обърне и той я хвана за китката.

— Никога не съм те смятал за проститутка, Шантал.

Гледаха се през парата, която излизаше от чайника.

Когато той й натежа и ръката я заболя, Шантал го сложи отново на печката и като седна срещу Скаут, загледа се в тъмната отвара пред себе си.

— Шантал? — Тя вдигна глава. — Как можа да си помислиш, че гледам на теб с такова неуважение? — тихо попита той.

— Каза, че се целувам като скъпа проститутка.

— Целувките ти са страстни, истински. Някои жени биха се поласкали от такова сравнение.

— Не и аз.

Обезсърчен за миг, той се вгледа в чашата си. После вдигна очи към нея и каза:

— Премълчаваш нещо. Хайде, кажи ми какво е то.

Тя стеснително отвърна поглед, преди да започне.

— Аз съм продукт на три култури. Полинезийска от майка ми, френска от баща ми и американска от училището. Знаех какво да очаквам, когато отидох в Америка, защото вече бях изпитала върху себе си подозрителните погледи на хората от военната база. Личи си, че имам смесена кръв.

— Освен това си много красива, и то по различен, неповторим начин. Тези погледи, които си смятала за предубедени, вероятно са били от възхищение.

— Благодаря. Някои може и да са били, но аз се научих да внимавам. Хората обикновено предпочитат да държат на разстояние онова, което не разбират. Ако са се възхищавали, то е било от разстояние.

— А когато някой се е приближил?

— Най-често от мен се очакваше да бъда нещо, което не съм.

— Какво стана, когато се записа да учиш в Калифорнийския университет в Лос Анджелис? Излизаше ли с момчета?

— Да — предпазливо отговори тя. — Но си създадох име на дръпната и страняща от другите студентка. В действителност просто се опитвах да внимавам. — Стана от стола и отиде до един от прозорците. Отвори жалузите и свежият бриз веднага нахлу в стаята. — През третата година срещнах един четвъртокурсник от факултета по геология. Казваше се Патрик. Срещите ни се превърнаха в нещо повече от приятно прекарване на времето.

— Ти… си се влюбила?

Скаут направи предположението си съвсем колебливо, но тя отговори направо:

— Да, влюбих се до уши. Всички клишета, които се използват за влюбените, важаха за мен тогава. Движех се в някакъв розов облак — толкова бях щастлива. Животът беше прекрасен, бъдещето ни също. Решихме да се оженим.

Скаут се окашля и неспокойно се размърда на стола си. Джони го погледна тревожно, но той поклати глава, за да увери момчето, че раната не е причината за неговото неразположение. Сам не можеше да си го обясни с нищо, освен че му беше неприятно да слуша как Шантал говори за любовта си към друг мъж.

С фалшив интерес той попита:

— И какво стана с Патрик и розовия облак на щастието?

— Заведе ме да се запозная с родителите му. — Шантал се върна на стола си. Черните й вежди бяха смръщени. Явно й беше неприятно да си спомня. Изсмя се тихо, с горчивина. — Очевидно, когато Патрик им казал за мен, те са били очаровани, че ще имат снаха с такова странно френско име. Не им казал обаче, че съм само наполовина французойка.

Прехапа устни, опитвайки се да прикрие треперенето им. При спомена за онази вечер винаги й се доплакваше от срам и унижение.

— Това беше най-дългата вечеря, която ми се е налагало да преживея. Бяха внимателни и изискани, но долавях неодобрението и ужаса им. Нямаше сцени, спазваше се етикецията, но около мен витаеше съвсем определена студенина.

Дори и сега сякаш виждаше пред себе си слисаното лице на майка му, която нетърпеливо отвори вратата в желанието си първа да види какъв избор е направил синът й. Шантал беше облякла най-хубавата си рокля. Беше с безупречен външен вид. Изглежда, не направи никакво впечатление фактът, че всеки семестър беше в списъка на първенците или че владееше свободно три езика, включително и местния полинезийски диалект. Ако имаше рог на челото, майката на годеника й едва ли би изглеждала по-ужасена.

Жената не беше жестока. Би се обидила, ако я сметнеха за расистка. Несъмнено потръпваше при мисълта за Ку-клукс-клан или неонацистите. Но все пак беше немислимо нейният хубав син протестант от бялата англосаксонска раса да се жени за момиче със смесена кръв.

— Патрик развали годежа ни след две седмици — приключи като на себе си тя.

— Страхливо мекотело.

— Оказали са му огромен натиск.

— Защо просто не е казал на хората да си гледат работата?

Шантал си наложи да запази спокойствие. Скаут й задаваше въпросите, които и тя си беше задавала хиляди пъти, но като ги чу от друг човек, се подразни.

— Неодобрението на родителите му не беше единствената причина. Имаше и други неща.

— Като например?

— Децата.

— Какво за тях?

— Не смяташе, че трябва да имаме такива.

— Защо не?

— Защото било нечестно да ги създаваме с позорно петно.

— Позорно петно? Затова че ти ще им бъдеш майка ли?

— Отговори вместо мен.

— И още защитаваш този червей! — Скаут повиши глас и удари с юмрук по масата така, че чашите се раздрънчаха. — Като те слуша човек, би помислил, че още го обичаш.

— Не!

— Е, добре! — Надвикването изведнъж спря. Той среса косата си за пръв път тази сутрин, като прокара пръсти през нея. Ефектът беше по-скоро обратен. — Повярвай ми, Шантал, по-добре, че си се отървала от този идиот. Изглежда истински мухльо. Не би ти подхождал за съпруг. Радвай се, че физическата връзка… — Той млъкна, като видя изражението й. — О-о, първо е взел ценностите, а после те е оставил с празна торба.

Сините й очи го гледаха студено и презрително.

— Патрик не беше по-различен от повечето други мъже.

Скаут се облегна назад и разпери ръце.

— О, сега разбирам. Стреляш по всички кучета, имам предвид себе си, просто защото един крастав мелез имал бълхи.

— Интересно сравнение. Не Патрик, а аз бях…

— Знаеш какво имам предвид — нетърпеливо я прекъсна Скаут. — Не е имал нищо против да спи с теб, но те е зарязал, защото не издържал на приказките на родителите си. Затова всеки път, щом срещнеш бял мъж, вътрешната ти алармена инсталация моментално започва да вие.

— А твоята не би ли правила същото?

— Не и ако бях по-самоуверен.

— Аз съм, но не съм сигурна в другите хора. Докато не разбера, че ме приемат изцяло такава, каквато съм…

— Няма да се предложиш на никого, който те сваля.

— Би могъл да се изкажеш по-изтънчено, мистър Ритлънд.

— А ти би могла да проявиш известно доверие. Да не би да съм се отнасял неуважително с теб или да съм те смятал за по-низше същество, защото майка ти случайно се е оказала полинезийка?

— Да!

Той беше слисан.

— Това е опашата лъжа. Кога?

— „Ако ме плени някоя красива туземка с гола гръд, не ме търсете скоро.“

Скаут беше хванат натясно. Не беше очаквал да чуе собствените си думи, казани на Корей Рейнолдс. Долната му челюст увисна от изненада, но той бързо я затвори.

Шантал се възползва от неспособността му да реагира веднага.

— От думите ти подразбирам, че докато някоя „туземка“ те забавлява, нямаш нищо против да те смятат за изгубен. Което загатва, че едно момиче от Париш Айлънд обикновено е аморално и с удоволствие се предлага на всеки, който я пожелае, и дотогава, докато я желае. — Тя спря да си поеме дъх. — Съжалявам, но няма да играя ролята на такова момиче.

Скаут бе възвърнал дар словото си. Изпъшка шумно и с раздразнение я прекъсна:

— Чуй ме за миг, моля те. Това беше образно изказване. Обичайното перчене на двама мъже относно жените.

— Е, не го оценявам високо нито като туземка, нито като жена.

Той изруга и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре. Извинявам се. Забележката не беше предназначена за странични уши. Беше груба. Ще ти простя за подслушването, ако и ти ми простиш за моето пренебрежително отношение към жените.

— Сега пък ми се подиграваш. Не стига, че ме смяташ за лесна плячка, ами на всичко отгоре ме причисляваш към глупачките.

Той рязко удари и с двете си ръце по масата.

— Не ти ли е минавало през ума, че може да те ухажвам съвсем искрено и честно? Просто защото те намирам красива? Защото си неповторима и около теб има някакъв загадъчен ореол, който те прави още по-желана?

Той посегна през масата, хвана ръката й и започна да търка палец в дланта й.

— Още от мига, в който те видях, изпитах желание да те целуна — не въпреки или пък заради произхода ти, а защото имаш най-възбуждащите устни, които съм виждал. Кожата ти е нежна като цветен листец, косата ти е тъмна като нощта, а очите ти са бездънни като лагуни. В случай че смяташ, че съм решил да те спечеля с поезия, ще кажа и нещо дръзко, като това например. — Той се наведе напред, притегли ръката й към себе си и я притисна до гърдите си. — Много пъти съм си представял голото ти и горещо тяло, което тръпне от страст под моето.

Тя полуотвори устни от изненада, но и от възбуда. Бавно издиша въздуха, който незнайно колко време беше задържала, вслушана в думите му.

— Не бива да ми говориш така, Скаут.

— Защо? Мисля, че трябва да знаеш как се чувствам. Искам да знаеш защо те желая. Не защото си ми подръка. Не и защото те смятам за леснодостъпна. За съжаление — дрезгаво се изсмя той — преживях огромни трудности заради теб. Как бих могъл да те смятам за леснодостъпна? — Стисна ръката й и я попита сериозно: — Защо не ми вярваш?

С известни усилия тя успя да издърпа ръката си от неговата. Загледа се в отпечатъците от пръстите му върху своите, после бавно вдигна глава и го погледна в очите:

— Заради твоята годеница.