Сандра Браун
Нежно отвличане (3)

3.

Когато отново се събуди, стаята беше окъпана в светлолилаво сияние. Прозорците нямаха стъкла, само жалузи от дървени летвички. Те бяха отворени. Усещаше бриза. А също и уханието на океана. Можеше и да го чуе.

Раната от куршума вече не го изгаряше като нажежено желязо, но продължаваше да усеща тъпа и постоянна болка. Беше страшно жаден. От бульона, който беше изпил, имаше чувството, че в устата си има козина… но може би неприятното чувство се дължеше на алкохола, изпит кога доброволно, кога насила…

Беше замаян, но главата му вече не бучеше, както по-рано днес. Или вчера? По дяволите, не знаеше кой ден е, нито пък колко време е минало от галапразненството по случай откриването на курорта Коралов риф. Къде между другото се намираше сега?

Обърна глава и се сепна от изненада. До долния край на леглото му, извън мрежата за комари, стояха три жени. Едната беше млада, стройна и доста хубава. Другата беше приятно закръглена и не чак толкова привлекателна. Пред третата Баба Яга би минала за красавица. И трите бяха заметнали къси шарени саронги около бедрата си, но от талията нагоре бяха голи. Гледката беше наистина смущаваща.

Когато разбраха, че е буден и ги гледа, те започнаха да се кикотят и да си шепнат на френски. Той несъзнателно посегна към чаршафа и го придърпа нагоре, за да покрие голото си тяло.

 

 

— Къде е… как й беше името? Принцесата? Шантал? — попита пресипнало той.

Този прост и привидно невинен въпрос предизвика вълна от кикот. Скаут осъзна, че говореха за него. Продължаваха да хвърлят скрити погледи към него, а след това избухваха в смях, от който главоболието му взе да се засилва.

— Може ли да ми дадете нещо за пиене, моля?

— Разбира се.

Изви глава, неговата похитителка тъкмо влизаше с поднос в ръце. На него имаше кана с вода и чаша.

— Предположих, че ще ожаднеете. — На жените каза едно „Merci“ и продължи да им говори тихо на френски.

— Какво става?

— Настояваха да си почина — каза тя и дръпна мрежата настрана, — затова пожелаха да ви наблюдават, докато аз се изкъпя и дремна. Просто им благодарих, че са се грижили добре за вас.

Предположи, че банята е причина за уханието на цветя, което се разнесе в стаята с нейното влизане. Дългата черна и мека като коприна коса, каквато би мечтал да роши с пръсти, бе все още влажна.

Едната от туземките започна да говори оживено. Другите две прикриха уста с ръце, опитвайки се безуспешно да сподавят смеха си.

— Сега пък какво има? — попита той Шантал, която се движеше около леглото му, оправяше чаршафа и го пъхаше под дюшека. Тя отбягваше погледа му.

— Казаха, че сте се потили и те са попивали потта ви вместо мен.

Той се обърна към жените.

— Merci.

Те едва не припаднаха от смях.

— Какво толкова смешно има? Не го ли произнесох правилно?

— Oui — отвърна Шантал, като отново избягваше да срещне очите му. Ъгълчетата на устата й трепкаха. Явно едва сдържаше усмивката си.

Приглушеното бърборене на жените вбесяваше Скаут, особено след като знаеше, че обсъждаха него.

— За какво си говорят сега?

— За вас.

— Това и сам разбирам. Какво казват? — Хвана ръката на Шантал. — Да не се е случило нещо лошо с крака ми? Нали не сте ми го отрязали, докато съм бил в безсъзнание?

Вдигна чаршафа и провери дали кракът му беше цял.

Тя ядосано дръпна ръката си и мушна термометър под езика му.

— Ако толкова държите да знаете, те са очаровани от косата ви.

— От косата ми? — изломоти с термометъра в уста той и вдигна въпросително ръка към главата си.

— По-скоро от вашата окосменост.

Скаут без малко да глътне термометъра. Отново инстинктивно посегна към чаршафа.

— Моята какво?

— Островитяните нямат окосмяване на гърдите. А вашето — гласът й трепна и тя преглътна шумно — е доста буйно, мистър Ритлънд.

За лекарка наистина му се стори доста срамежлива. От друга страна, помисли си той, ако беше свикнала да лекува само туземци, съвсем приемливо беше да се стеснява от косматите му гърди.

— Има ли нужда от тях? — попита той и кимна към разголената публика. — Не ми ли стига, дето съм във вашите ръце.

Шантал благодари на триото и ги изпрати до вратата. Докато босите им крака прекосяваха стаята, те не престанаха нито за миг своето птиче чуруликане.

— Божичко, направо е влудяващо. Какво казват сега?

— Не говорите ли френски?

— Мога да си поръчам нещо, колкото да не умра от глад. Това бързо дърдорене не ми се удава.

Като едва сдържаше смеха си, тя вдигна показалец до устните си и направи знак на жените да мълчат. После отговори на Скаут:

— Казват, че съм голяма късметлийка, дето се грижа за вас.

— Защо?

— Защото… защото вие сте почетен гост на селото.

— Дрън-дрън. — Познаваше достатъчно добре хората, за да разбере кога го лъжат. Лицето на синеоката кукла беше неискрено. Вече беше платил доста скъпо, за да научи това. Не му казваше цялата истина.

Неочаквано той долови позната дума. Изправи се рязко и като посочи към жената, която говореше в момента, възкликна:

— Хванах това! Знам тази дума. Това е… Това е… — Той защрака нервно с пръсти, докато паметта му се придвижваше бавно сред тресавището на безсъзнанието, в което беше прекарал последните дни. — Това е онази статуя. Мъжът с порочната усмивка и огромния…

Вдигна поглед към Шантал. Тя побърза да му обърне гръб и да подкани жените да напуснат стаята. Излезе с тях и остана вън няколко минути. Когато се върна, отиде до нощното шкафче и наля чаша вода от каната. Привидно беше спокойна и сдържана, но страните й бяха порозовели издайнически.

— Желаете ли вода, мистър Ритлънд?

Той взе чашата от нея и пи, като я оглеждаше с възхищение. Тази жена можеше да се владее във всякакви ситуации.

Дали наистина беше така? Трябваше да пробва, за да разбере. Опознаването на силните и слабите места на врага беше първата крачка към неговия разгром.

Като й връщаше чашата, нарочно докосна върховете на пръстите й и попита меко:

— Кой попиваше потта ми, преди трите комедиантки да поемат поста?

— Аз, мистър Ритлънд.

Погледът й не трепна.

— О, така ли?

— Още вода?

— Не, благодаря. Засега не желая, но оставете каната.

Тя остави чашата на подноса и тъй като слънцето съвсем залезе, запали фенера.

— По-добре спестете и на двама ни неловките опити за ухажване, мистър Ритлънд. Номерът няма да мине. Аз предприех отчаяна стъпка, за да ви доведа тук. Няма да успеете да ме спечелите и придумате да ви пусна, преди да сте свършили работата.

Нейният спокоен и сдържан тон го подразни почти толкова, колкото и думите й. Отхвърли чаршафа и спусна крака отстрани на леглото. От болката, която премина по бедрото му, а оттам и до всеки нерв в тялото му, започна да му се гади. Стиснал зъби, той се олюля замаян. Беше немощен като котенце и трябваше да подпре ръце на тънкия дюшек, за да се задържи изправен.

— Ще се махна оттук — каза той през зъби, стиснати от болка и гняв.

— Ще откриете, че шансовете ви са нищожни, особено през първите няколко дни, защото няма да можете да вървите. — Долавяше нещо като състрадание в мелодичния й глас. — Не помните как сте дошли тук, а Кораловият риф е от другата страна на острова. Пътищата дотам минават през труден планински и ненаселен терен. Освен това са малко по-добри от кози пътеки. В селото има само един джип. Той е на баща ми и е старателно скрит от вас. Не ще можете да подкупите никого от туземците да ви каже къде е. Не правете опити, за да не ги обидите. На крака, по-точно на куц крак, не бихте имали шанс да се доберете обратно до онова, което наричате цивилизация.

— Вие само почакайте, принцесо.

Тя се усмихна.

— Добре. Гладен ли сте?

— Бих изял цял кон.

— Чудесно. И бездруго менюто е такова. — И излезе, като го остави да зяпа с отворена уста в празната рамка на вратата.

Той започна да мърмори под носа си и да проклина болката и слабостта си, но най-вече проявеното неблагоразумие, което го беше докарало до това състояние.

Трябваше да се досети от самото начало, че всичко беше твърде хубаво, за да е истина. Беше се оказал голям идиот. Ако не беше толкова замаян и разгонен от този смъртоносен местен алкохол, щеше да подходи по-предпазливо. Но уви, като пълен глупак беше скочил и с двата крака в капана и здравата беше загазил.

Макар че му костваше огромни усилия и издръжливост, каквито нямаше, остана да седи на ръба на леглото. Това донякъде му помагаше да не се чувства толкова безпомощен. В легнало положение беше изцяло в нейни ръце.

Тя се върна с нов поднос. На него се виждаше познатият чайник, както и чаша с някаква млекоподобна течност.

— Няма да пия отново тази помия — твърдоглаво заяви той с надеждата, че гласът му внушава повече решителност, отколкото всъщност притежаваше.

— Тогава ще се наложи да ви храня насила.

Наблюдаваше я мрачно, докато наливаше горещия бульон в чаша.

— Наистина ли е направен от конско месо?

— То се счита за деликатес в много страни по света.

— Както и кучешкото. Което също не смятам да ям.

— Този кон даде живота си за вас. Най-малкото, което бихте могли да сторите, е да оцените жеста му.

— След като не бихте заколили крава заради мен, как така посегнахте на кон?

— В действителност — каза тя, леко намръщена — бедното животно било вече умряло, когато го намерили в една канавка край пътя. Все пак е било открито, преди месото му да започне да се разваля.

— Забрави за това, Флоранс Найтингейл. — Той бутна подадената чаша настрана.

Тя го дари с омайна усмивка.

— Искате да съберете достатъчно сили, за да ме удушите, нали? Или сте променили решението си?

Скаут дръпна чашата от ръката й, но от рязкото движение разля малко от горещата течност и попари гърдите си.

— Ох, божичко!

Шантал реагира веднага и посегна към ленената кърпа на подноса, с която попи капките върху окосмените му гърди. При това навеждане кичури от косата й се плъзнаха от рамото й и паднаха в скута му, едва покрит с края на чаршафа.

Стомахът му се стегна. Допирът на косата й до корема и бедрата му напомняше милувка на черни сатенени ленти. Вероятно беше луда, дори опасна, но въпреки това му се искаше да гали косата и кожата й, както и да я целува навсякъде.

Хвана косата й в шепа и я вдигна от скута си. Ръката й замръзна на сантиметри от гърдите му. Погледна го в очите. Лицата им бяха съвсем близо. Усещаше дъха й върху своето. Тя дишаше учестено. Влажните й устни бяха полуотворени. Наистина му се искаше да я целуне отново.

— Нищо ми няма — напрегнато каза той.

Шантал се изправи и остави ленената кърпа обратно на подноса. Скаут бързо погълна гнусния бульон с изкривена гримаса.

— Кога мога да хапна нещо по-съществено? Или в плана ви влиза да ме държите гладен и безопасно слаб, като ми давате само конски бульон, колкото да не умра от глад.

— Не, искам ви силен колкото е възможно по-бързо.

— Така че да мога… какво беше? Да ви построя мост?

— Точно така — отговори тя напълно сериозно.

— Стояли сте твърде дълго на силното тропическо слънце, принцесо — каза през смях той. — Няма да строя нищо, а само ще заведа дело срещу вас. От края на Втората световна война Париш Айлънд е американска територия, както знаете. Независимо колко примитивен и езически е — каза той, като погледна към газовия фенер, — всички закони важат и за него. Отивате в затвора веднага щом успея да го уредя.

— Може би. Но първо ще ми построите моста.

— Какъв мост? Какво, по дяволите, е това? — сприхаво попита той, когато тя се опита да му пробута и другата чаша, която беше донесла.

— Мляко от кокосов орех. Ще ви хареса.

Изпи го. След бульона то наистина имаше приятния вкус на млечен шейк.

— Добре. Изпих го. Сега ми отговорете на въпроса.

— Какъв въпрос?

— За какъв мост говорите непрекъснато?

— Ще говорим за това сутринта. Ходи ли ви се до тоалетна?

— Толкова, че сълзи ще ми изскочат от очите.

— Трябваше да ми кажете. — Тя посегна под леглото и извади порцеланово легенче.

Скаут го погледна, после погледна към нея и почувства как страните му пламват.

— Как не!

— Малко е глупаво да ставате срамежлив сега, мистър Ритлънд, след като дни наред се грижа за вас. Нямате тайни от мен. Използвайте легенчето или приемете последствията.

Скаут хапеше вътрешната страна на бузата си. Изглеждаше му неумолима. Тялото му безспорно беше.

— Ще бъде ли нахално, ако помоля за малко уединение?

Тя се обърна и излезе. Страхотни крака, помисли си той, проследявайки я с поглед. Носеше най-обикновени къси панталони, а не саронг като туземките. За Скаут беше истинско облекчение, че нагоре от кръста не беше гола. Ризата й беше от чист памук. Бе завързала краищата й на талията си. От мекото поклащане на гърдите й при всяко движение съдеше, че под нея нямаше нищо и би заложил и последните си пет цента, че е прав.

За щастие ризата си беше на мястото. Щеше да му бъде трудно да се гневи дълго време, ако я нямаше. И без това му беше достатъчно трудно да остане безчувствен при гледката на голите й крака.

Тя почука, преди да влезе отново. Унижен, както никога досега в живота си, той се цупеше, докато тя сръчно се справяше със съдържанието на подлогата.

— Смятам, че трябва да полегнете, мистър Ритлънд. Започвате да пребледнявате.

Шантал сложи ръце върху раменете му и се опита да го накара да се отпусне назад.

Едната му ръка се протегна светкавично и обгърна талията й. Другата се стрелна и я докопа за косата. Тя примигна от болка.

— Случайно ли ме избрахте? — попита той, стиснал ядно устни, побелели от болка, гняв и разочарование.

— Не.

— Тези погледи, които съвсем открито ми хвърляхте, нямаха нищо общо с външния ми вид, така ли? Май не ме избрахте сред тълпата, защото съм ви харесал?

— Ще трябва да нараня вашето самолюбие, мистър Ритлънд, но външният ви вид нямаше никакво значение.

— Следили сте ме от самото начало.

— Да.

— Бил съм предварително набелязан и вие направихте всичко възможно, за да хлътна по вас на празненството.

— Точно така.

Ръката му я дръпна още по-близо. Краката им се опряха, но единственото, което забеляза, беше колко хладна и гладка е кожата й. Не усети, че го пронизва болка.

— Защо? Кажете ми!

— Казах ви. Заради моста.

— Какъв е този шантав мост?

Тя се отскубна от него и отметна коса през рамо с едно-единствено ядно движение.

— Ще ви обясня, когато се почувствате по-добре, вероятно утре сутринта.

Без да откъсва очи от нейните, той й позволи да го бутне назад на леглото. След като го настани, тя провери дали прясната вода му е подръка и дали мрежата покрива отвсякъде леглото. Накрая изгаси фенера.

Скаут чу стъпките от босите й крака по лакирания дървен под. После сянката й се плъзна и напусна стаята.

Той дълго се взира в тъмнината. Не можеше да заспи. Не можеше дори да се отпусне. В съзнанието му се въртяха трескаво най-различни мисли и не му даваха мира.

Укоряваше се, че се държи като мухльо. Защо позволяваше нещата да продължават така? Тя несъмнено беше хитра, но и той не беше слабоумен. В действителност доста хора го смятаха за доста умен и проницателен.

Беше с трийсетина килограма по-тежък. Тя явно надвишаваше туземките по ръст, но си спомни, че дори и с високи токове, едва стигаше до брадичката му. Бяха идеална двойка за целуване, за…

— По дяволите! — изруга той в тъмнината, разкъсвана само от струящата през прозореца лунна светлина. Не искаше да мисли за целувката им, защото щеше да докаже, че жените правилно са го оприличили на малкия бог с големия фалос. Освен това налагаше се да обмисли преди всичко положението, в което се намираше.

Изглежда, Шантал Дюпон имаше доста голяма власт и авторитет тук, но не беше забелязал въоръжени стражи пред къщата й. Дали щеше да е трудно да я надвие и да я принуди да измъкне бащиния й джип от скривалището му, за да го откара обратно в цивилизованата част на острова?

А къде беше пистолетът, с който го беше ранила? Повече от сигурно беше, че няма да го открие, докато лежи в това легло, сякаш правено за лилипут.

Тези мисли го накараха да отметне с негодувание чаршафа и мрежата за комари. Изправи се, седнал на ръба на леглото, и пусна крака от едната му страна. В левия почувства пулсираща пареща болка. Когато се изправи, без да докосва с болния си крак пода, осъзна отново, че е гол. Пресегна и взе една от кърпите на нощното шкафче. Зави я около кръста си. Не беше кой знае какво, но все пак беше по-добре от нищо. По-рано беше зърнал метла в ъгъла на стаята. Закуца на един крак в тази посока, като се подпираше на мебелите по пътя си.

Докато стигне до ъгъла, челото му се обля в пот. Дишаше тежко, с отворена уста, сякаш беше пробягал петнайсет километра по нанагорнище. Подпирайки се на метлата като на патерица, той се отправи към вратата. Беше така замаян, че тя му се стори наклонена с няколко градуса.

В къщата беше тихо. Чуваше се само шумът на океана. Той не беше далеч. Потърси първо някакви признаци за наличие на електричество, но както и очакваше, такива липсваха. Нямаше и телефон.

Мебелировката обаче беше добра и бе безупречно чисто. Наоколо се виждаха лични предмети. Книгите присъстваха навсякъде — натрупани на купчини по масите, на етажерки, дори по пода. Някои бяха на френски, други на английски.

По възможно най-безшумен начин Скаут прекоси голямата всекидневна. Болката го принуждаваше да спира често за почивка. Тръгна по коридора и мина край една спалня с оправено, но празно легло. Продължи напред и стигна до друга голяма стая, разделена от параван на спалня и кабинет.

В голямото легло нямаше никой, но Шантал седеше самичка в частта, която представляваше кабинет. Газената лампа гореше с нисък пламък и хвърляше сенки върху лицето й. Беше се изтегнала назад в кожен стол, подпряла босите си крака на ръба на разхвърляно, осеяно с хартии бюро. Носеше очила. В скута й лежеше отворена книга. Беше толкова съсредоточена в нея, че не беше чула или забелязала неговото приближаване.

Косата й висеше като плътна завеса на гърба на стола, но няколко кичура обграждаха като в рамка безупречните й скули. Беше разкопчала и развързала блузата си, сякаш е възнамерявала да я съблече, но нещо я бе накарало да промени решението си.

Като видя идеално заоблените й гърди, започнаха да го обливат горещи вълни. Опита се да отстрани похотливите си мисли, но когато поднови прекъснатия разговор, гласът му прозвуча хриплив и дрезгав.

— Ще ми го обясните сега.

Шантал трепна от изненада и веднага скочи на крака. Книгата падна от скута й. Вдигна рязко глава и през дебелите лещи на очилата си различи очертанията на фигурата му сред тъмните сенки в стаята. Минаха няколко секунди, преди пламналият му поглед да й подскаже, че блузата й е разтворена. Хвана краищата и се загърна, след което свали очилата си.

— Мистър Ритлънд, как успяхте…

— Защо не оставиш това „мистър Ритлънд“? Не съм официален гост в дома ти, а само твой затворник. Виждала си ме гол и наистина целях това, само че в друг момент — когато те целувах и галех гърдите ти. Мисля, че след всичко това можем да си говорим на малко име.

Изпитваше необичайно удоволствие, като виждаше как язвителните му думи попадат в целта. В същото време се чудеше на грубостта си. В своя дом не би и сънувал такова отношение към жена, независимо коя. Беше чел за хора, които се превръщат в диваци, щом бъдат изолирани от обществото и цивилизацията, но не беше очаквал, че и той ще реагира така. И особено толкова скоро.

Но, от друга страна, тази жена с омайни сини очи го беше предизвикала сериозно, а сега питащо се взираше в лицето му, сякаш търсеше и очакваше извинение. Съвсем объркан, той шумно въздъхна. Обиденото й изражение го караше да се чувства като лошо момче.

— Поне признай, че имам основателни причини да бъда разтревожен и ядосан.

— Така е — съгласи се тихо тя. — Наистина не исках да стрелям по теб. Съжалявам.

— Е, било каквото било. Каква е тази работа с моста?

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш обясненията тази вечер?

— Напълно.

— Тогава, моля, седни. — И усмихната добави: — Скаут.

Той с облекчение се отпусна върху един стол.