Сандра Браун
Нежно отвличане (2)

2.

Шантал бе ужасена от този неочакван обрат.

— Mon dieu! Защо го удари, Андре?

Мъжът, който се беше промъкнал зад Скаут, сега беше коленичил до него.

— Уплаших се, че ще ви нарани.

— Щях да се оправя и сама. Лошо ли е ударен?

— Ударих го, колкото да загуби съзнание.

Като видя съмнението и несигурността в очите на мъжа, Шантал смени тона си:

— Знам, че си го направил от загриженост за мен. Благодаря ти. Но сега трябва да се заемем с него.

Тя също коленичи и се наведе над изпадналия в безсъзнание инженер. Порови из джобовете му, докато най-сетне извади носна кърпа и я използва като турникет над раната на бедрото. Кръвта му изцапа предницата на роклята й.

— Кърви много силно.

— Джипът не е далеч. Ще го пренеса.

Младият туземец беше жилав и пъргав, макар че не можеше да се мери по ръст с Ритлънд. С известно усилие той повдигна мъжа на рамо и с помощта на Шантал се изправи на крака.

— Не изглежда толкова тежък.

— Много е мускулест.

Забележката й накара Андре да я изгледа с любопитство. Тя бързо извърна глава. Знаеше, че Скаут е мускулест, защото беше погалила стегнатите мускули на гърдите му под фрака, беше почувствала здравите му бедра и беше разбрала каква сила се крие под привидно слабото му тяло.

Преди да поемат през джунглата, Шантал прегледа тила на Скаут, където се оформяше цицина. Той изстена, когато пръстите й ровеха в гъстата му кестенява коса.

— Трябва да побързаме, Андре — каза тя и събу сандалите си.

— Oui.

Движеха се безшумно през джунглата, макар че никой в курортния комплекс не би могъл да ги чуе сред шумното изпълнение на „Янки Дудъл“ от оркестъра. Над лагуната все още избухваха фойерверки, благодарение на които и изстрелът не бе чут от никого.

— Ще седна при него отзад.

Когато стигнаха джипа, Шантал се качи на задната седалка. Андре положи отпуснатото тяло на Скаут до нея. Тя сложи главата му в скута си. Краката му останаха сгънати, тъй като мястото между седалките не беше голямо. Андре седна зад кормилото и запали мотора. Само след секунди вече бяха на път.

За щастие Скаут остана в безсъзнание, въпреки че всеки път, когато джипът попаднеше в дупка — а такива по пътя имаше много, — той изстенваше от болка. Шантал се взираше в лицето му, разтревожена от неестествената му бледност. Наболата брада изглеждаше прекалено тъмна на фона на безкръвното му лице.

Отвличането беше предварително замислено. Но не и стрелбата. Чувството за мъжко достойнство — първо у Скаут, а после у Андре — беше довело до ненужно насилие, което тя намираше за отблъскващо и опасно.

Беше простреляла човек! Ами ако загубеше много кръв и умреше? Ами ако не можеше да извади куршума, без да засегне някой нерв, и го оставеше сакат за цял живот? Ами ако изобщо не можеше да го извади?

С всяка измината миля този род предположения ставаха все по-ужасяващи. Андре караше съвсем внимателно заради ранения, но, от друга страна, налагаше се да бърза.

Да преминат разстоянието до другата страна на острова посред бял ден беше повече от предизвикателство. А по тъмно шосетата бяха кошмарно рисковани и се превръщаха в черни пътища, криволичещи през гористи планини с остри зъбери, в чието подножие се плискаше океанът.

По едно време се наложи Андре да удари рязко спирачки, за да не блъсне някаква коза, която прекосяваше пътя. Скаут изстена и измърмори нещо цинично. Сякаш да го предпази и се извини, Шантал притисна главата му до гърдите си.

Панталоните му бяха напоени с кръв. Без да се замисля дори за миг, тя свали роклята си, нагъна я и я притисна към кървящата рана от куршума. Не се сети, че е гола, докато Скаут не извърна глава към нея и не сгуши лице в гърдите й. Брадата му я бодеше, при друсането по неравния път устните му докосваха зърната й. Разтревожена от усещането, което се разля по тялото й, тя издърпа цветовете от хибискус от косата си и тръсна глава. Тежките черни кичури се разпиляха по гърдите й, чак до талията, и покриха голотата й като тънка риза.

Когато най-сетне стигнаха до моста, Андре спря джипа. Двамата с Шантал изнесоха заедно Скаут. Андре поддържаше главата и раменете му, а тя — краката. Тръгнаха по люлеещия се висящ мост.

Хората от селището инстинктивно усетиха бедата и започнаха да се стичат от всички страни, въпреки че беше полунощ. От другата страна на моста се появиха факли. Шантал извика за помощ. В момента, в който стигнаха дълбоката клисура, тримата бяха наобиколени от любопитни, бърборещи жители на селището.

Накара един от мъжете да хване Скаут за краката.

— Донесете го бързо — подкани ги тя на френски и изтича напред по склона към къщата, която беше встрани от останалите. Прекоси широката веранда, бутна вратата и посегна за най-близкия фенер.

Докато го запали, Ритлънд вече беше пренесен вътре.

— Отзад. Бързо, бързо.

Раненият бе поставен на дълга маса в голата стая в задната част на къщата, която често се използваше за спешни случаи. Шантал обърна главата на пациента си на една страна и прегледа бучката отзад на тила му. Беше твърда, но не беше се уголемила.

— Ще се оправи, ако успея да извадя куршума без някакви усложнения — мислеше си гласно тя и хапеше долната си устна. — И ако междувременно не загуби твърде много кръв. Ако феморалната артерия… Разрежете дрехите му, докато си измия ръцете.

Изми се до лактите с антисептичен разтвор, както беше виждала да прави баща й, после си облече чиста бяла престилка върху пликчетата — единствената дреха, с която беше пристигнала. Никой от туземците не беше обърнал внимание на това.

Когато се обърна, мъжът, когото бе отвлякла, лежеше гол на масата. Кървящата отворена рана на бедрото му представляваше отвратителна гледка. Нуждаеше се от незабавни грижи. Баща й го нямаше, ето защо тази неприятна задача се падаше на нея, въпреки че хирургията не беше нейната специалност. С облекчение забеляза, че една туземка, която често беше помагала на баща й при такива процедури, вече мажеше Скаут с дезинфектиращ спирт от колената до ребрата.

Шантал напълни една спринцовка с морфин и я инжектира във вената на пациента.

— Не мога да отделя повече засега — каза тя на мрачната си публика. — Андре, моля те, остани. Може да ми потрябваш да го държиш. Ники, ти отговаряш за фенерите. Погрижи се да ми бъде светло през цялото време.

— Oui, mademoiselle.

Нареди стерилизирани инструменти на един поднос и го постави наблизо, за да й е подръка. Завърза маска на долната част на лицето си, след което нареди и на помощниците си около масата да направят същото. После зави крака на Скаут с чисти кърпи, като остави открито само мястото, което щеше да оперира.

Ех, да беше тук баща й, помисли си тя и взе скалпела.

Но за жалост го нямаше, а един човешки живот висеше на косъм. Ако умреше, вината щеше да бъде нейна по много причини. Това беше най-амбициозната хирургическа процедура, която беше опитвала. Ужасяваше се от мисълта, че може да допусне грешка, която да го осакати завинаги. Но ако не опиташе, неговата смърт беше сигурна.

Преди да огледа раната, тя се помоли на християнския бог. После, за всеки случай, се помоли и на боговете, които се предполагаше, че закрилят селището и хората му.

В момент като този не можеше да рискува да обиди някое божество.

* * *

Сложиха Скаут на едно тясно легло в свободната стая в къщата. Три дни Шантал почти не излизаше. Стоеше до леглото му и наблюдаваше стенанията му, бършеше потта по тялото му, проверяваше превръзката за признаци на инфекция.

Въпреки че много хора й предлагаха да поседят с нея, за да си почине, тя отказваше. Мъжът под чаршафа поглъщаше цялото й време и всичките й мисли. Молитвите й се въртяха все около него.

Слагаше му пеницилинови инжекции, за да го предпази от инфекция. Мъчно й беше, че не можеше да му слага повече от една инжекция морфин за болките. Когато действието му започнеше да отслабва, когато Скаут започнеше да мята глава и да бълнува неразбираемо, когато клепачите му започнеха да трепкат и той замахваше с ръце, тогава го успокояваше с ферментирал алкохол, който местните хора правеха.

Повдигаше главата му, подпираше я на гърдите си и накланяше чашата към устните му. Тях непрекъснато мажеше с кокосово масло, за да не се напукат. Изливаше бавно и на тънка струйка алкохола в устата му. Миеше потта по лицето и тялото му със студена вода.

През цялото време Шантал съзнаваше колко привлекателен беше, но си налагаше да мисли само за тежкото му състояние. Като мажеше устните му с кокосово масло, не можеше да не си спомни колко умело и възбуждащо я беше целунал. Сигурно много щеше да я мрази заради начина, по който го беше изиграла.

В такива моменти изпитваше съмнение относно правилността на постъпката си. Тя беше смела и рискована и направо незаконна, но нямаше друг избор. Човек е готов на отчаяни действия, когато възможностите му се изчерпят.

Докато седеше край леглото му и гледаше брадясалото му лице, искрено се надяваше, че когато му обясни положението, Скаут наистина ще разбере отчаяната й постъпка и ще прояви снизхождение.

Вечерта на третия ден отчете, че до този момент той не беше помръдвал ранения си крак. Започна да се страхува, че е засегнала нерв, докато е вадела куршума, здраво заседнал в мускула. За да провери, тя бодна с топлийка големия пръст на крака му. Той не само трепна, ами сви коляно чак до гърдите си и изкрещя някаква ругатня, преди да се отпусне отново.

Шантал реши, че е време да го остави да се събуди.

В продължение на няколко минути той се взираше в тавана. От стола с права облегалка до леглото, на който седеше, тя би могла да каже, че се опитваше да се ориентира къде се намира.

Накрая той въздъхна дълбоко и обърна глава. Забеляза я през тънкото було на мрежата за комари. Премигна изненадан.

— Вие? — изграчи той.

— Шантал Дюпон — почти шепнешком отвърна тя.

Въпреки това гласът й го подразни и той притвори очи.

— Не е нужно да викате. — Облиза устни с език и явно усети мехлема, с който ги беше мазала. Отново прокара език по тях. — Къде съм?

— Не помните ли какво се случи?

Той с усилие поклати глава, без да откъсва очи от нея. Опита да се изправи в седнало положение, но изстена силно и се отпусна на възглавницата.

— Божичко! — дрезгаво каза той и вдигна ръка над очите си, — главата ми се цепи. Май дяволски много сме празнували снощи.

Не си спомняше. Но с времето събитията щяха да изплуват в съзнанието му. Тя чакаше. Изведнъж видя, че тялото му се стегна. Бавно свали ръка от кървясалите си очи. Те отново срещнаха нейните. Този път блестяха злобно. Тридневната му брада му придаваше опасен вид.

— Не лежа тук чисто гол и махмурлия, защото през цялата нощ сме правили оргии, нали?

Шантал поклати глава. От движението абаносовата й коса, която се спускаше като завеса на гърба й, заблестя на светлината.

Той изсъска някакво проклятие, а после изпъшка леко, като усети откъде идва болката. Видя как ръката му търсеше раната под чаршафа. Когато напипа бинта, навит около бедрото му, вдигна поглед и я изгледа убийствено.

— Сега си спомних. Вие стреляхте по мен.

— Беше нещастен случай — бързо отвърна тя.

— И още как.

— Държах ви на мушка, но исках само да ви сплаша. Дори не знаех, че оръжието е заредено.

— Та то беше ваше. Извадихте го от чантичката си.

— Казах на Андре да ми намери оръжие. Не бе ме предупредил, че ще сложи куршуми вътре.

Скаут отново вдигна ръка на челото си.

— Кой е този…

— Андре. Човекът, който ви удари по главата.

— Е, свърши дяволски добра работа.

— Нито пък знаех, че смята да ви напада.

— Мисля, че черепът ми е спукан.

— Не, не е. Това чувство се дължи донякъде на алкохола.

— Алкохол?

— Давах ви го, за да ви държа в безсъзнание.

— Защо?

— Защото знаех, че ще ви боли. Запасите ни от морфин са недостатъчни, а трудно можем да си набавим, защото аз съм…

Той вдигна ръка, за да прекъсне по-нататъшните обяснения, които и без това не разбираше. Затвори очи. Шантал стана от стола, отмести мрежата и се наведе над него. Провери челото му за треска. Нямаше. Кожата му беше хладна и малко влажна. Той отново отвори очи.

— Раната сериозна ли е?

— Не е твърде опасна. Извадих куршума.

— Вие извадихте куршума?

— За щастие не беше прекъснал артерията, нито пък беше увредил костта или някой нерв. — Не му обясни как беше разбрала това. Подсъзнателно усещаше, че не би й благодарил, задето е убола големия пръст на крака му с игла. — Известно време няма да чувствате крака си, но след няколко седмици ще се оправи.

Взе порцеланов чайник от подноса на нощното шкафче и наля от отварата в чаша.

— Изпийте това.

Той я подуши подозрително.

— Какво е? Опиат? Алкохол?

— Оздравителен бульон с билки. Ще ви даде сили. Загубихте доста кръв, а нямаше как да ви направя преливане. — Притисна чашата към устните му, но той отказа да пие.

— Защо не ме закарахте в болницата?

— Не можех да го направя! — недоумяващо възкликна тя. — Трябваше да давам обяснения за раната и щяха да ме арестуват.

— Е, това е рискът, който поемате, когато отвличате и застрелвате някого, принцесо.

— Нямам нищо против да изтърпя последствията за това, което извърших. Само че по-късно, когато повече не сте ми нужен. А сега, моля, изпийте това. Вместо храна.

Той раздразнено отблъсна чашата.

— Защо ме отвлякохте?

— Казах ви. Нуждая се от вас.

— Защо? Какво не ви е наред?

Тя го погледна изненадано.

— Не ви разбирам.

— Защо трябва да застрелвате един мъж, за да го съблечете гол и да го бутнете в леглото си?

Сините й очи потъмняха от гняв. Изкушаваше се да го накаже, като излее горещата отвара в скута му. Само тежкото му състояние я възпря от подобно действие.

— Изпийте това или ще ви го налея в гърлото насила! — заповяда му тя със същия неумолим тон, с който преди няколко дни беше казала: „Вървете, мистър Ритлънд!“

Без да отвръща поглед, Скаут отпи, а после плю и изпсува:

— Какво, по дяволите, е това?

— Не можехме да заколим някоя от малкото си крави заради вас. Пълно е с протеини. Изпийте го.

— Мисля, че казахте, че е бульон. Ако не е говежди бульон, тогава какво е?

— Ще ви помогне.

— Попитах какво е това?

— Изпийте го! — продължаваше да упорства тя.

— Добре — отстъпи той след мълчалива вътрешна борба, — ще го изпия. Но само защото искам да си възвърна силите, да стана от това легло и да ви удуша.

Невъзмутима, въпреки заканите му, тя поднесе чашата до устните му. Той изпи цялото съдържание и потръпна от отвращение.

— Още?

— Не мога да приема повече. — Преди да успее да се отдръпне, той я хвана за ризата и я дръпна надолу, само на педя от разгневеното си лице.

— Усещам, че отново ще изгубя съзнание. Но преди да го направя, кажете ми защо направихте това. Защо, за бога?

Тя го погледна право в очите.

— Искам да ми построите мост, мистър Ритлънд.

Наблюдаваше недоумението, което се изписа на лицето му, преди клепачите му да затрептят и да се затворят. Пръстите му, които все още стискаха ризата й, полека се разтвориха. Главата му се отпусна назад на възглавницата.

Е, сега вече знаеше.