Сандра Браун
Нежно отвличане (15)

Епилог

Прекрасният й изглед към залеза над океана неочаквано бе закрит от два боси крака и панталони с навити параменти. Тя вдигна глава и засенчи очи с ръка. Слънцето всеки миг щеше да потъне зад хоризонта.

— Скаут! — едва чуто прошепна името, което не можеше да пропъди нито за минута от съзнанието си.

— Поласкан съм. Значи ме помниш.

Той коленичи на пясъка. Беше свъсил вежди и беше направил познатата й намръщена физиономия.

— Какво правиш тук?

— А ти как мислиш? Търся те. Защо си тръгна?

— От острова ли? — Малко смутена, тя поклати глава. — Взех това решение още след смъртта на татко. Но първо трябваше да направя две неща. Да завърша последната му книга и…

— Да построиш моста.

— Това беше последното желание на татко. Искаше да остане от него за спомен на хората от селото. Когато беше завършен, нямаше какво да ме задържа повече там.

— Мислех, че този остров ти е като роден дом.

Тя се загледа замечтано в прибоя.

— За мен там беше по-различно, отколкото за баща ми. Той е имал майка ми и мен. Животът му е бил изпълнен със смисъл. А аз нямам семейство. Тук ме чакаше важна работа. — Вдигна очи към него и изразително сви рамене.

Чертите на Скаут ни най-малко не се отпуснаха.

— Знаеш ли какъв ад беше, докато те открия? Отлетях обратно за Париш Айлънд, изминах толкова мили през онази дяволска джунгла, изтърпях жегата, насекомите, всичко и накрая, когато успях да се добера дотам, открих, че си заминала. — Той си пое дъх. — Днес отидох в университета направо от летището и го преобърнах наопаки. Отидох и в кабинета ти и изплаших до смърт асистентката ти. Косата й беше… о, няма значение. Това не е важно. Опитах се да я убедя, че не съм някакъв маниак, но тя настоя да се свърже по телефона, за да те пита дали да ми даде адреса ти. Накарах я да го остави да звъни поне сто пъти. Предполагам, че си била тук, навън.

— Повечето вечери стоя вън на брега и гледам залеза.

Той погледна към къщата й — малка спретната постройка, кацнала на скалата над тях, с изглед към морето.

— Хубаво е тук. Напомня за острова.

— Затова го купих. Продължавай да разказваш.

— Заплаших асистентката ти с физическа разправа, ако не ми даде адреса. След като час и половина се разминавах със смъртта по магистралата и два пъти сбърках пътя, най-сетне успях да стигна дотук.

— Преживял си всичко това, за да ме намериш?

— Защо се люби с мен? — остро попита той.

Настроението му беше такова, че не беше разумно да избягва отговора или да говори уклончиво. Свъсените му вежди изискваха откровение.

— Защото те обичам.

Погледна я недоверчиво. Това наистина я засегна. Посегна към ръката му и я стисна.

— Това не е нито номер, нито благородна лъжа. Говоря съвсем честно. Разбрах, че те обичам през нощта, когато ходихме до Voix de Tonnerre.

Мина известно време, преди той да проговори.

— Защо не ми каза тогава?

— Защото знаех, че въпреки това ще си тръгнеш.

— И не искаше да ме караш да се чувствам обвързан.

— Точно така.

— Тогава наистина трябваше да си тръгна, Шантал — каза той и на свой ред стисна ръката й. — Опитах се да ти го обясня още вечерта, но ти не ми позволи, помниш ли? Мислеше, че те смятам за островно момиче, с което мога да се забавлявам, докато дойде време да се върна у дома. И въпреки това се люби с мен.

Тя кимна. Не беше способна да говори.

— Колко ли ти е струвало… — Пресегна се и хвана лицето й в дланите си. Тя усети мазолите му по страните си. — Чуй ме. Дженифър е вече минало. Развалих годежа.

— Колко неприятно.

— Да, така беше. Но не мога да продължа да се любя с теб, докато тя присъства официално в живота ми, затова, за да спестя време, трябваше да бъда груб.

— Какво каза тя?

— Много неща. Но не е работата в това, което каза, а в онова, което не спомена изобщо. Впусна се надълго и нашироко да изтъква неудобството и смущението, което ще произтече от развалянето на годежа, но нито веднъж не каза, че ме обича и че съм разбил живота й. Виж какво — съвсем убедено продължи той, — изобщо не съм горд с начина, по който се отнесох към нея. Но от брака ни нямаше да излезе нищо. След няколко години, дори и по-малко, щяхме да се разведем. Всичките й приятелки се развеждат. Много е модерно. Аз й бях подръка, както и тя на мен, в един момент, когато и двамата смятахме, че е дошло време да се задомим. Така че не се чувствай виновна, че си попречила на една голяма любов. Никога не е била такава. Ако беше, не бих те последвал навън онази вечер на тържеството.

Шантал не беше достатъчно убедена.

— Изглеждаше толкова подходяща за теб.

— Да, така беше, но просто не бях влюбен в нея. Влюбих се в теб. Не на място. И не навреме. Изобщо съвсем неуместно. Но ти си жената, която обичам. — Повдигна леко лицето й и целуна изваяните й скули.

— Обичаш ли ме?

— Нима се съмняваш?

Сърцето й преливаше от любов и радост, но все още не беше сигурна относно плановете му за бъдещето. Колкото и силно да го обичаше, не би се съгласила да му бъде просто любовница, екзотична играчка, по-различна от другите.

— Какво ще стане сега?

— Ще се омъжиш за мен, принцесо. И ще имаме бебета, защото не мога да се сетя за нещо по-хубаво от смесването на моите и твоите гени.

Сияещата й усмивка се стопи само след секунди.

— Ами работата ти? А моята? Къде ще живеем?

— Ще го решим някак — нежно обеща той. — Ако се обичаме, ще успеем да слеем живота си.

В очите й блестяха сълзи. Седмици наред бе мислила, че никога няма да го види отново. Все още не можеше да повярва, че е коленичил и разкрива чувствата си към нея. Истинско щастие беше, че любовта й беше споделена. Докосна косата, лицето, раменете му, сякаш да се увери, че няма халюцинации.

— Ще искам да ходя от време на време на острова.

— Веднъж в годината — каза той. Явно беше мислил по въпроса. — Ще стоим по месец. Ще бъде ежегодната ни семейна почивка. Ще оставяме децата да тичат голи по плажа, да попиват тази съвсем различна култура, да наблюдават вулкана, да научат за своя дядо — французин и баба — полинезийка. Освен това — обещах на Джони.

— Скаут — прошепна тя и обхвана с ръце лицето му, — можем ли да бъдем щастливи?

— Обичаш ли ме?

— С цялото си същество.

— Тогава ще можем. — От целувката му се излъчваше също толкова увереност, колкото и от думите му. Беше нежна и продължителна и възпламени у тях такава страст, че премаляха от желание.

Косата й вече беше разпусната. Той зарови пръсти в нея, после разкопча ризата й и я свали. Изненада се. Не беше я виждал да носи сутиен.

— Цивилизация — тихо каза тя.

— Да върви по дяволите!

Положи я нежно на пясъка. Само след миг бе до нея и я взе в прегръдките си.

— Обичам всичките жени, които съчетаваш в себе си, но смятам, че си най-красива такава, каквато си сега — естествена, без задръжки. Знаеш ли — възбудено каза той и се наведе над нея, — през цялото време, което прекарах в рая, все се питах какво ли ще бъде да правим любов на плажа.

— Аз също — прошепна тя и като обви шията му с ръце, го притегли към себе си.