Сандра Браун
Нежно отвличане (11)

11.

На следната сутрин Шантал се събуди от изригването на Voix de Tonnerre. Въздухът беше застоял, горещ и влажен. Сух като барут. С тревога се замисли дали това не предвещаваше как ще премине останалата част от деня.

Стана, изми се и се облече. Беше сама в къщата. Скаут го нямаше в кухнята, където обикновено по това време на деня пиеше една след друга чаши с черно кафе. Снощи беше отишла да поплува и когато се беше върнала, него го нямаше. Явно не беше се връщал цяла нощ. Не се изненада, като имаше предвид какво беше настроението му.

Закуси с кафе и плодове, после излезе отвън. Слънцето тъкмо се беше показало над планинските върхове, но до слуха й достигна звън от удрянето на кирка в метал. В този ранен час селото все още беше притихнало. Тръгна към строежа. Застана на високата скала и видя далеч долу Скаут да работи. Една ивица по средата на гърдите на неговото зелено работно горнище вече беше мокра от пот.

Използвайки знанията от часовете по психология в колежа, можеше да го причисли към тип А — личност, която се стреми да постигне прекалено много и да върши всичко добре. Той се напрягаше до крайност дори и в този момент. Преди някой от селяните да се беше появил на работа, Скаут беше се заловил здравата за нея, поемайки отговорността изцяло върху себе си. Нищо чудно, че бавният ритъм на живот на острова го дразнеше.

Междувременно той спря да обърше лицето си с носна кърпа и я забеляза. Изражението му беше враждебно. Тя примигна объркано, наранена от откритата му неприязън. Не можеше да го вини след събитията от предната нощ. Всеки мъж би приел един такъв твърд отказ като сериозна обида.

Нейно право беше да му откаже. Въпреки това, беше го сторила с нежелание. Много повече й се искаше Скаут да я гледа с премрежен от страст поглед, както беше правил преди…

— Mademoiselle?

Шантал се стресна, сякаш хваната в прегрешение, и се обърна. Около нея се бяха събрали членовете на селския управителен съвет. Държаха се много сериозно и не смееха да я погледнат в очите.

— Какво има? — Чувстваше, че са дошли да й кажат нещо от особена важност, но все пак не очакваше, че естеството на проблема ще се окаже чак толкова сериозно. Когато й обясниха всичко, почувства се физически наранена. — Сигурни ли сте?

Всички до един кимнаха мрачно.

— Кажете, какво става тук? — Скаут изкачи последните няколко стъпала, циментирани само преди няколко дни в склона на клисурата, и се изправи, задъхан от усилието, пред тях. — Къде са всички?

Шантал го погледна, търсейки очите му. Искаше да открие в тях почтеност и чистота.

— Няма да дойдат на работа днес.

— Какво? Само не ми казвай, че си взимат още един почивен ден.

— Няма да дойдат на работа нито днес, нито утре, изобщо никога.

Той премести тежестта си върху здравия си крак. Няколко секунди я гледа втренчено, после се вторачи слисано в старите мъже.

— Няма ли някой да ми каже какво става тук? Можем да свършим това нещо за няколко дни, ако работят всички. Какво ви става бе, хора?

Шантал беше единствената, която го разбираше. От нея се очакваше да разясни положението.

— Вие, мистър Ритлънд. Вие сте проблемът.

— Аз? — възкликна той и сложи ръка върху потните си гърди. — Аз се пречупих на две, за да се съобразявам с тях и обичаите им. Вчера им дадох свободен ден. Аз…

— Прелъстил си едно от момичетата и си отнел девствеността й.

Думите й падаха като камъни от небето. Челюстта на Скаут увисна. Удивлението му беше неподправено. Накрая успя да се усмихне.

— Това е шега, нали?

— Приличат ли ти на хора, които се шегуват? — Готова да се разплаче всеки миг, тя сърдито посочи с ръка селския съвет на старейшините. — За тях едно прелъстяване не е повод за шеги.

— Аз пък не приемам едно фалшиво обвинение като повод за такива — отвърна той.

— Тогава го отхвърляш.

— Точно така. Кога се предполага, че е станало това прелъстяване?

— Снощи. — Нещо в гърдите я стягаше и задушаваше. Едва й достигаше въздух да говори. С болезнена точност си спомни гневните му думи, преди да си тръгне предишната вечер. — Отказах да спя с теб, затова си потърсил Марго и си я прелъстил. Сега по-добре ли си? Задоволи ли похотта си?

— Похотта ми беше предизвикана от теб, принцесо.

От треперещите й устни се откъсна неволно ридание.

— Аз ти се предложих в замяна на построяването на моста. Не можа ли просто да ми го припомниш и да оставиш Марго на мира?

Скаут сви ръце в юмруци.

— За бога, та тя е само дете.

— Беше, до снощи.

— Дори не съм бил насаме с нея.

— Смяташе, че е хубава.

— Тя си е хубава. Трябва да съм сляп, за да не забележа. Но това не значи, че съм смятал да й се натрапвам.

— Марго твърди обратното.

— Тогава лъже.

— Не би го направила.

— Аз също. Единственият доказан лъжец тук си ти!

Почти не забеляза обидата му, защото се чувстваше предадена. Искаше й се да чуе яростното му отхвърляне на обвинението, но само ако говореше истината. Защо ли би излъгала Марго? Постави въпроса и на Скаут.

— Не знам, но го е направила.

— Снощи каза…

— Забрави какво съм казал. — Категорично махна с ръка. — Допусни, че съм бил бесен. Наговорих неща, които не би трябвало да казвам, но прекарах нощта на плажа. Сам. Повярвай ми, Шантал.

— Няма значение в какво вярвам аз. Само тяхното мнение важи тук.

— Не и за мен.

Тя се вгледа продължително в лицето му. Изпитваше огромна нужда да му повярва. Очите му бяха спокойни. Не откриваше лъжовен блясък в тях. Вътрешният й инстинкт рядко грешеше, когато се отнасяше до преценка на хората. Скаут си имаше своите недостатъци, но не мислеше, че е способен да прелъсти непълнолетно момиче.

Накрая тя се обърна към старейшините и им обясни, че Скаут отхвърля обвиненията на Марго. Те започнаха да си шепнат нещо, като от време на време му хвърляха подозрителни погледи.

— Какво казват?

— Това е бащата на Марго. — Шантал посочи мъжа, който спореше най-разгорещено. — Обяснява, че тази сутрин намерили с жена му Марго да плаче. Когато я принудили да им каже какво има, тя обяснила, че се срамува, задето е отдала девствеността си на Американеца, на теб. Опитват се да решат какво е най-подходящото изпитание за твоята честност.

— Изпитание? Какво изпитание? Аз…

Вдигна ръка, за да прекъсне протестите му и продължи да слуша внимателно. Накрая мъжът, избран за говорител на съвета, й предаде решението им. Шантал го изслуша, а после наклони глава настрани в знак, че се съгласява с тяхното искане.

— Е? — попита Скаут. — Какво ще ме правят? С нагрети шини ли ще ми стягат главата или…

Тя се обърна към него и се изпъна в пълен ръст.

— Не, смятат да те изпратят до вулкана.

* * *

— Това е лудост! — Скаут перна настрана едно огромно листо на папрат само защото се беше изпречило на неподходящо място и в неподходящо време на пътя му. — Не мога да повярвам, че съдбата ми се решава от група магьосници с препаски на кръста.

Той замахна към насекомото, което избръмча близо до лицето му.

— Когато се върна в Щатите, ще продам историята си на някой продуцент от Холивуд. Но като си помисли човек, никой няма да я купи, защото е направо неправдоподобна.

— Само се уморяваш с тези приказки. Защо не си пестиш силите?

Обърна се с лице към Шантал, която го следваше по обраслата пътека, водеща нагоре по склона.

— Знаеш, че това са чисти глупости, нали? Губене на време и енергия. Защо се остави да те убедят да го правиш?

— По същата причина, заради която съм направила всичко друго — заради моста. Не можеш да го довършиш сам. Хората няма да работят за теб, ако не докажеш, че си почтен и че Voix de Tonnerre те е благословил.

Скаут измърмори какво точно смяташе за тази мисия. Първоначално беше почитан като пратеник на боговете. Обвиненията на Марго бяха поставили под съмнение неговата божественост. Съветът на старейшините беше решил, че той трябва да отиде до Voix de Tonnerre и да остави дарове. Ако изпълнеше всичко, без да бъде наранен, щяха отново да повярват в него. Това щеше да бъде знак, че присъствието му в селото е по божия воля. Обърна се гневно към Шантал и посочи тежката чанта на рамото й, в която носеше камерата.

— Доколкото се досещам, ти си измислила тези обвинения срещу мен, за да можеш да отидеш до вулкана и да направиш проклетите си заключителни снимки отблизо.

— Някой трябваше да дойде и удостовери, че не си оставил даровете на друго място. По една случайност аз съм най-запознатият с вулкана човек, като изключим баща ми. — Тя нагласи по-удобно чантата на рамото си. — С тези приказки уморяваш не само себе си, но и мен, мистър Ритлънд. Продължавай, моля. — Той се подчини, ругаейки под носа си.

Часове наред вървяха през гъстата джунгла в подножието на планината, преди да започнат да изкачват най-близкия до Voix de Tonnerre склон. От тежестта на камерата мускулите по шията, раменете и гърба на Шантал започнаха да парят болезнено.

Скаут носеше провизиите им и една раница, пълна с даровете на всички селяни. Тежестта започна да си казва думата. Той несъзнателно щадеше левия си крак. Спираха често и пиеха вода от манерките си, но почти веднага се изпотяваха обилно.

Най-накрая джунглата остана зад тях. Теренът стана по-скалист и по-стръмен, растителността — оскъдна. Усещаше се по-осезателно някакъв лек полъх, но въздухът постепенно ставаше по-рядък и по-топъл.

Когато му се струваше, че вече няма да издържи, стигнаха до една отвесна скала, която се издигаше направо от платото. По скалата се спускаше водопад и образуваше малък вир долу. Шантал свали чантата с камерата от рамо, свали ботите си и се хвърли с главата надолу във вира. Скаут веднага я последва. Когато излязоха, от мокрите им дрехи се стичаше вода.

Шантал седна на голям речен камък и отпи продължително от манерката си. После изцеди водата от мократа си плитка и постави отново сламената шапка на главата си. Усети, че Скаут я наблюдава внимателно.

— На баща ти ли беше?

— Какво? — След миг се досети, че той говори за шапката и кимна. — Знаех, че никога няма да мога да се меря с него — с тъжна усмивка каза тя, — затова си помислих, че поне шапката му може да ми стане.

— Допусках нещо такова. А какво писателстваш всяка вечер?

— Последната глава на учебника, върху който работеше.

— Ти го довършваш вместо него?

Не виждаше причини да го лъже.

— Затова не исках да уточнявам деня на неговата смърт. Не е нужно издателите да знаят, че не е събрал и записал всички данни сам.

— Няма да ти признаят заслугата за това.

— Не ми е нужно — отвърна тя, изненадана, че може да му мине през ум, че я интересува нещо подобно. — През всичките години на моето следване, дори и по-късно, в научната ми дейност, баща ми беше най-добрият учител, когото съм имала. Душата на вулкана беше в него самия. Той го усещаше като пулса на сърцето си. Единственото, което могат да ми признаят, е, че съм била неговата най-предана ученичка.

Скаут продължи да я гледа напрегнато.

— Никога не съм докосвал това момиче, Шантал. Сигурно не вярваш, че съм го направил.

Тя сбърчи чело и колебливо каза:

— В твоето състояние…

— В моето състояние бих могъл да спя със стотици жени, но това нямаше да ми помогне. Желая само една жена. Теб.

Нещо в стомаха й трепна. Без малко да възкликне от радост. Искаше да я потисне, но въодушевлението й беше твърде силно. Призна си, че ревността беше причина да реагира така остро на обвиненията срещу него. Не можеше да понесе мисълта, че би могъл да пожелае друга жена. Полудяваше, като си представеше, че се люби с друга. Тази нейна несправедлива, но напълно човешка реакция я шокира. Трябваше да си даде сметка какви са всъщност чувствата й към Скаут. Но в момента се страхуваше от отговора.

— По-добре да вървим.

Завърза ботите си и се приготви да тръгне. Когато вдигна чантата с камерата на рамо, Скаут посегна и я взе от нея.

— Нека аз да я нося.

— Твърде тежка е.

— Ето защо трябва да я нося аз. — Той уравновеси тежестта на двете си рамена. — Ето. Сега съм балансиран. Още колко остава?

— Един-два километра. Но теренът е много труден.

— По-труден от този досега?

— Опасявам се, че е така. Почти отвесен.

— Води тогава — уморено каза той. — Аз съм точно зад теб.

Нямаше пътека. Препъваха се по скалистия терен нагоре към най-близкия до Voix de Tonnerre връх. Той им осигуряваше най-добра позиция. Беше горещо. Въздухът направо пареше в дробовете им. Да, изкачването беше направо вълнуващо.

Пулсът на Шантал се ускори, но не от физическото напрежение, а от вълнението, което я обхващаше винаги когато стигнеше толкова близо до вулкана. Погледна Скаут през рамо и разбра, че й той споделя чувствата й. Беше се втренчил с удивление и страхопочитание в това могъщо творение на природата, което като че ли имаше свое лице и душа.

От устата си бълваше огън. Червени рекички от лава се стичаха по склоновете на конуса му. При всяко огнено изригване въздухът се разтърсваше от тътен и земята под тях потреперваше.

— Велики боже — благоговейно каза Скаут, — прекрасен е, нали?

— Обожавам го.

— Само си помисли. Материята, която сега изплюва, ще остане тук милиони години. Свидетели сме на едно раждане.

Шантал беше поласкана от прозрението му. Изправи се на една скала и силуетът й се очерта на фона на червеното небе. Горещият вятър прилепи дрехите към тялото й. Свали шапката и разпусна плитката си. Косата й заплющя около нея. Огнените отблясъци придаваха на кожата й цвят на полиран бронз. Приличаше на жрица, която отдава почит на своето езическо божество.

Скаут се приближи до нея.

— Благодаря ти, че сподели това с мен.

Очите им се срещнаха. Останаха така чак дотогава, докато земята не потръпна от силно изригване. Върху скалата под тях се търколиха няколко големи отломъка.

Когато видя страха и тревогата, изписани върху лицето му, Шантал се засмя.

— Ако си невинен, няма защо да се страхуваш от Voix de Tonnerre.

— Невинен съм, но ще се почувствам много по-добре, ако оставим тази торба с боклуци, направим необходимите снимки и се махнем по-скоро оттук.

И двамата изпитваха безпокойство и все по-нарастващ страх, затова се опитваха да го прикриват с шеги.

— Мисля, че не показваш достатъчно покаяние, мистър Ритлънд — закачливо го смъмри тя.

— Тези неща не са ми известни, както добре знаеш. Какво трябва да направя? Да си плюя на ръцете и да се завъртя три пъти, като същевременно пея, че отсега нататък ще бъда добро момче, така ли?

— Ти се подиграваш с нас и нашата култура.

— Тяхната култура! Ти вярваш в тези алабаланици не повече от мен. Само се преструваш, за да ме ядосваш. — Изсипа торбата с даровете и започна да ги пръска наоколо. — Докато върша това, защо не се заемеш със снимките? Имам високо мнение за Voix de Tonnerre, но не знам той какво мисли за нас.

Тя нагласи триножника и камерата. После започна методично да прави снимки — всяка по-фантастична от предишната. Свърши една лента, после друга. Слънцето залезе и небето потъмня, макар да беше трудно да се определи до каква степен, защото Voix de Tonnerre обливаше всичко в розови отблясъци.

— Време е да вървим, не мислиш ли? — предпазливо попита Скаут.

— Да, макар да не ми се иска. Ще минат години до следващото изригване с такава сила. — Гласът й звучеше тъжно. Скаут сръчно прибра целия комплект на камерата, докато тя наблюдаваше огнения връх със смесица от благоговение и съжаление.

Скаут докосна лакътя й, после сложи ръка на страната й и изтри с палец една сълза.

— Шантал? Принцесо? Зная, че не ти се тръгва. И на мен ми е неприятно да ти напомням, но трябва да слезем по този склон, преди да е станало много тъмно.

— Au revoir — прошепна тя. Обърна се и подаде ръка на Скаут, който беше й протегнал своята.

Товарът му сега беше значително по-лек, а и земното притегляне работеше в тяхна полза, затова изминаха пътя надолу много по-бързо. Шантал знаеше, че кракът сигурно го боли, но той стискаше зъби и мълчеше. Изглеждаше по-загрижен за нейната безопасност, отколкото за своята. На няколко пъти тя се подхлъзна и би се търколила надолу по стръмния наклон, ако той не я беше спирал със собственото си тяло.

— Вулканът разбира, че тези дарове са от нас, нали? — питаше той и поглеждаше тревожно през рамо как Voix de Tonnerre изпраща гейзери от огън и разтопени скали в нощното небе. Изригванията следваха едно след друго, като междинният интервал непрекъснато се скъсяваше.

— Аз не се страхувам, а ти?

— По дяволите, не — непоколебимо заяви той.

Двамата се засмяха и се запрепъваха още по-бързо надолу по склона, изоставяйки всякакви преструвки, че не се страхуват за живота си. Изригванията на вулкана ставаха все по-силни. Около тях се сипеха пепел и въглени, сякаш валеше дъжд от запалителни бомби.

— Бързо, във водата! — извика Скаут, когато стигнаха вирчето, където бяха намерили облекчение на идване.

— Почакай! Това е фантастично! — Тя измъкна камерата от чантата на рамото му и започна да щрака снимки с най-голямата бързина, която апаратът позволяваше. — О, погледни!

— Шантал!

— Ако татко можеше само да го види…

— Шантал!

Дръпна камерата от нея и я хвърли на земята. След това моментално се хвърли във водата, повличайки и Шантал със себе си. Водата се затвори над главите им.

Скаут първи стигна дъното, където се отблъсна силно нагоре, за да излязат на повърхността. Когато главите им я прорязаха, Voix de Tonnerre вече изригваше.

Нищо до този момент не можеше да се сравни с това мощно изригване. От небето валеше огън. Въглените, които падаха във водата около тях, цвърчаха и угасваха. Гледаха, онемели от страхопочитание, което далеч надвишаваше уплахата им.

Скаут беше оприличил всичко това на раждане. Беше също толкова вълнуващо, болезнено, красиво. Изглеждаше, сякаш ще продължи безкрайно.

Но изведнъж спря.

Внезапната тишина беше оглушителна.

Останаха още дълго, потопени до брадичка във водата. Най-накрая Скаут хвана ръката й и я изведе от вира. Вулканът само пуфтеше и изхвърляше бели кълба дим. Изглеждаше доброжелателен.

Шантал коленичи от изтощение. Скаут се отпусна до нея. Беше неуместно да се говори. И двамата не казаха нищо. Той легна на земята и я придърпа към себе си. Обгърна я с тялото си, сякаш да я предпази от нещо.

Над главите им прохладен бриз отвяваше облаците пепел към океана.