Сандра Браун
Нежно отвличане (10)

10.

Шантал го видя да слиза към плажа, пухтейки надолу по склона. Дори от разстояние можеше да каже, че и той като вулкана щеше да избухне всеки момент.

Работните му ботуши спряха рязко точно пред нея и хвърлиха пясък върху коленете й.

— Какво, по дяволите, става?

Тя безхитростно му се усмихна изпод ръба на шапката.

— Здравей, Скаут. Радвам се, че дойде при нас. Защо не поплуваш?

— Да по… плувам! — заекна от недоумение той. — Там горе ще си счупя гърба от работа заради тези хора, а те си играят тук на плажа, окичени с цветя. Сякаш имат свободен ден. — И той ритна една гирлянда от пера и цветя. — Забелязах, че обедната почивка много се проточи, но понеже не съм заядлив, пък и като имам предвид каква дяволска жега е, помислих си, че не бива да им се сърдя за няколкото минути в повече, които са си позволили. Но после и тези, които бяха дошли след обедната почивка, започнаха да изчезват един по един. Преди да се усетя, се оказах съвсем сам.

— Значи е било време да се присъединиш към нас. Седни на сянката тук и се разхлади, преди да…

— Не искам да сядам, Шантал. Не искам да се разхлаждам. Почти привършваме работата по моста. Останаха да се циментират само няколко стъпала. Краят му се вижда.

— Тогава един следобед почивка няма да навреди. — Спокойствието, с което се опитваше да го убеди, го вбеси. Той вдигна свитите си юмруци и като се удари по слепоочията грозно изруга. — Излишно се горещиш, вместо да се отпуснеш, тъй като мъжете няма да се върнат на работа преди сутринта. Днешният ден е обявен за празник.

— От кого? От теб ли? Твоят авторитет по-голям ли е от моя?

Най-сетне я беше предизвикал. Тя се изправи пред него настръхнала. Оскъдните бикини едва ли бяха подходящо облекло за битка, но очите й искряха войнствено.

— Когато става дума за щастието и доволството на тези хора — да, моят авторитет е по-голям от твоя. А също и авторитетът на селските старейшини. Висшият съвет ми се оплака, че хората са уморени и имат нужда от един ден почивка. Те не са свикнали като теб да работят толкова продължително.

— Ами предполагам, че ти е ясно, че не се забавлявам там горе.

— Моля те, по-тихо. Ще ги разтревожиш.

— Ще ги разтревожа? — почти изкрещя от негодувание той. — Хич не ми пука за тях. — Заби показалец в гърдите си. — За да свърша в срока, който съм си поставил, ми са нужни всички работници, и то през цялото време на работния ден. Достатъчно се забавихме с разни там неща като търсенето на пилетата, дето излязоха от кокошарника онзи ден. Трябваха ни часове да ги приберем и всички участваха в играта. Ами онзи епизод с генератора, обладан от лош дух? Можеш ли да си представиш колко абсурдно се чувствах да защитавам някакъв генератор? Това инсценирано съдебно заседание отне половин ден.

За да бъде още по-убедителен и категоричен, той се наведе толкова напред, че тя или трябваше да се отдръпне назад, или да се окаже притисната до него.

— Може да не са свикнали да работят продължително време, но аз пък не съм свикнал с работници, които си тръгват и оставят недовършена работата си, просто защото така им се е приискало.

— Тук не си в Съединените щати.

— Не думай — подигравателно отвърна той.

Твърдо решена да запази спокойствие, Шантал сдържано каза:

— Туземците не живеят с крайни срокове. Не ги интересуват закъсненията. Те са островитяни. Утрешният ден за тях по нищо не се различава от днешния. За разлика от обикновения американски мъж, тях не ги движи стремежът за успех. Работят само за това, от което се нуждаят. Лично аз смятам, че това е един отличен начин за преживяване. Съжалявам, Скаут, но докато си тук, на острова, ще трябва да се съобразяваш с него.

Единственият външен израз на гнева му беше това, че си хапеше устните. Мокри кичури коса висяха на челото му. По мръсното му лице се стичаше пот. Разкопчаната му риза беше залепнала към тялото. Окосмените му гърди блестяха от пот.

Беше възхитителен.

Понеже примижаваше срещу следобедното слънце, Шантал виждаше под веждите му само две цепки. Беше разгневен, това й беше ясно, но тя гледаше без да мигне присвитите му очи и решително отстояваше позицията си. Мъжете от селото бяха получили заслужен ден отдих. Нямаше намерение да ги лиши от него и да ги върне отново на работа. Скаут трябваше да го разбере. Ако не можеше, просто трябваше да го изтърпи.

Изведнъж той вдигна ръка. Шантал трепна. Помисли, че ще я удари. Но той само погледна часовника си.

— Окей, проявявам разбиране. Сега е един часът. Може да изчакат да отмине най-горещата част от деня. Но в четири почивката свършва. Искам всички отново на работа тогава. Ще поработим няколко часа, преди да се стъмни.

— Не можеш да очакваш от тях да работят тази вечер.

— Как да не мога! Имам работа и искам да я видя свършена.

— Защо толкова бързаш? Заради годеницата си ли?

— Може да се изтъкне като първата, но не и единствена причина.

Очите й се присвиха застрашително. Беше я накарал да се развика. Тя, на свой ред, го беше предизвикала. Отговорът му я нарани, но не можеше да позволи обидата да измести същността на спора.

— Няма да дойдат на работа днес. Точка.

Той сви ръката си в китката и навря часовника толкова близо до лицето й, че върхът на носа й почти го докосваше. Почука с пръст по циферблата и каза:

— В четири часа, Шантал. Нито секунда по-късно.

Тя реагира, преди да помисли. Светкавично издърпа еластичната верижка от китката му и хвърли часовника във водата. Той се удари в най-близкия подводен камък.

— Сега ще ви е трудно да отмервате секундите, мистър Ритлънд.

Скаут зяпна от изненада. Вълната на прибоя вече се отдръпваше назад.

— Но това беше „Ролекс“!

— В това село той струва по-малко от гирлянда цветя и не е чак толкова красив.

Ако имаше възможност да пристъпи още една крачка напред, би го направил. Но тъй като пръстите на краката им бяха опрели, трябваше да се задоволи единствено с накланяне напред, при което се притисна в нея и каза през стиснати зъби:

— Вече ще те удуша.

Шантал отметна назад глава и предизвикателно изви шията си, предоставяйки му възможността да изпълни заканата си. Скаут вдигна ръка към основата на шията й. Обви я с пръсти и притисна с палец пулсиращата артерия.

Гледаха се в очите цяла вечност. После той сведе поглед към устните й. Откликвайки несъзнателно, тя ги разтвори в мълчаливо съгласие.

Дълбок стон се откъсна от гърдите му и завърши с ругатня. Колебаеше се дали да я притисне към себе си, или да я отблъсне, но най-сетне второто взе връх. Отблъсна я и тръгна тежко надолу по плажа, подпрян на Джони, който предано беше притичал да му помогне. Задъхана и разтревожена, Шантал продължи да гледа след него, докато изчезна.

— Шантал!

Осъзна, че Андре беше изрекъл няколко пъти името й, за да привлече вниманието и.

— Извинявай, какво има?

— Удари ли те?

— О, не, не — побърза да го увери тя. — Не разбираше защо всички почиват днес. Трябваше да му обясня.

Андре погледна в посоката, в която беше изчезнал Скаут. Очите му излъчваха враждебност и подозрение.

— Не му обръщай внимание, Андре — каза тя. — Използвай възможността да прекараш приятно деня.

Той се върна при групата от младежи, сред които беше и Марго. Шантал се отпусна на пясъка, поддала се най-накрая на слабостта в коленете, която усети по време на караницата със Скаут. Облегната на една палма, тя затвори очи и се опита да успокои пулса и дишането си.

Ставаше й все по-трудно да му устои. Вечер, когато долавяше как напрегнато я наблюдава, й се искаше да отиде при него като жена и да му достави удоволствие, като утоли глада, който знаеше, че го измъчва. Искаше да го направи, но не можеше.

Гордостта й не й позволяваше. Не би искала да бъде използвана, а после захвърлена и изоставена. Той щеше да се върне при Дженифър, която вероятно беше идеалната съпруга за него.

Туземците й бяха верни и щяха да я опазят от него, ако желанията му прехвърлеха допустимите граници. Но това, от което всъщност най-много се страхуваше, беше нейният копнеж по Скаут. Съвестта не беше особено надеждна защита срещу порива на плътта й.

* * *

— Колко още остава? — Скаут спря на пътеката, за да обърше потта от лицето си с вече мократа си носна кърпа. — В километри?

Джони го погледна замаяно.

— Жегата наистина започва да ми действа. Говоря на дете, което не разбира и дума от това, което казвам. Но и в това има толкова смисъл, колкото във всичко, което ми се случва, откак последвах островната принцеса вън от залата за тържества в Кораловия риф. Трябваше да се досетя, че тя е твърде хубава, за да е истинска, Джони. Пази се от жени в бяло, които гледат, движат се и говорят като богини. Рано или късно трябва да платиш скъпо за глупостта си.

Джони се усмихна колебливо.

Скаут въздъхна и продължи да се изкачва. Бяха напуснали селото преди няколко часа. Беше решил, че щом не може да се разбере с Шантал, вероятно ще има по-голям успех с баща й.

Предполагаше, че старият французин не е по-малко откачен. Иначе защо ще предпочете да стои в тези обрасли с растителност места, където се въдеха всички известни на човека насекоми, та дори и някои неизвестни. Горещината беше непоносима. Чувстваше се като пуйка в Деня на благодарността, която се пържи в собствен сос.

Отдясно на него непрекъснато се виждаше Voix de Tonnerre. От време на време изхвърляше разтопени скали и пара, сякаш за да му напомни, че е една вечна заплаха, с която трябва да се съобразява. Нима можеше човешко същество да живее при този климат?

Очевидно Джордж Дюпон можеше. Скаут беше сигурен, че Джони правилно го бе разбрал кого точно иска да види. Той беше закимал енергично и беше посочил хълма от другата страна на клисурата, когато Скаут го беше попитал къде може да открие Джордж Дюпон.

— Зная, че е там някъде — беше отвърнал Скаут, — но къде точно?

Обясни на Джони със знаци, че иска да бъде заведен при стареца. Бяха напуснали селото веднага след това. Сега Скаут се питаше дали беше постъпил разумно като беше послушал импулсивния си подтик. Когато тръгваха, нямаше представа колко далеч ще отидат. Беше му горещо, жаден беше и кракът беше започнал да го боли.

Веднага щом изкачиха склона от другата страна на клисурата, беше открил джипа. Бяха го покрили с военна камуфлажна мрежа. Сърцето му беше подскочило от радост. Нямаше ключ за запалването, но сигурно можеше да измисли нещо.

Веднага щом погледна тъжните очи на Джони и треперещата му долна устна, промени намерението си. Не можеше да хвърли вината за бягството си върху това дете.

А и не можеше да остави моста недовършен. Етиката на работник от Средния запад беше наследил от баща си, който беше обикновен човек, но никога нямаше да има и минута спокойствие, ако оставеше работата си недовършена.

От друга страна, беше любопитен да се запознае с Джордж Дюпон, който вероятно беше изключително умен, но ексцентричен. Корей Рейнолдс се беше доверил на мнението му като специалист вулканолог. Компанията му беше инвестирала милиони в строежа на Кораловия риф, значи смятаха, че си разбира от работата.

Имаше и друга причина да устои на изкушението да вземе джипа. Шантал. Тя вярваше, че той ще довърши моста. Беше й обещал. Не можеше просто така да си тръгне. Ако го направеше, щеше да я злепостави пред хората, които очевидно я боготворяха. А не можеше да си тръгне ей така, без дори да каже довиждане.

— За моя беда, изглежда, прекалено съм добър — измърмори той на Джони. — Откачено момче скаут.

Джони беше кимнал мрачно в съгласие, но изпита определено облекчение, когато оставиха джипа точно както го бяха открили.

Сега, след няколко часа ходене и проливане на литри пот, Джони изведнъж се втурна напред в джунглата, като говореше на френски и сочеше оживено към върха на един стръмен склон.

— Там горе ли? — отчаяно го попита Скаут.

— Oui.

— Страхотно. — Скаут въздъхна дълбоко и започна да изкачва криволичещата скалиста пътека. По едно време спря да си почине. Сложи ръце на уста и извика: „Джордж Дюпон?“

Птиците от джунглата изкрещяха своите възражения срещу нарушителя на спокойствието им.

— Мистър Дюпон, казвам се Скаут Ритлънд. Бих искал да се запознаем. Вярвам, че дъщеря ви е споменала за мен.

Почака. Никакъв отговор. Старецът може би не чуваше добре. Предполагаше, че говори английски, но му мина през ум, че не беше разбрал това със сигурност. Защо да се мори да вика, преди да е застанал лице в лице с учения?

Отново тръгна нагоре по хълма, като се стараеше да пази болния си крак. Джони му помагаше до последните мъчителни метри. Щом стигнаха билото, наведе се напред и постави ръце на коленете си. Така изчака, докато дишането му се успокои. Потта се стичаше по лицето му и капеше от носа му или се събираше в яката на прогизналата му риза. Някои струйки се стичаха във веждите му и оттам влизаха в очите му и те започваха да смъдят. Когато накрая се изправи, ги избърса с опакото на ръката си, но тъй като и тя беше потна, това почти не промени нещата.

Очите му бяха замъглени и парещи. Затова не повярва веднага на гледката, която се откри пред него. Примига няколко пъти и поклати недоумяващо глава.

Пред него имаше два гроба, които гледаха към откриващия се пред тях океан. Двата бяха покрити целите с цветя и имаха по един малък бял кръст.

* * *

Шантал погали детето по главата и му каза да не мокри раната няколко дни. Момчето беше паднало на остра скала и бе ожулило пищяла си, когато си играело на брега. Бяха я извикали да се погрижи за дълбоката рана и след това я бяха поканили да сподели вечерята на семейството. Това беше проява на благодарността им и не можеше да откаже.

През цялото време, докато траеше вечерята обаче, мислите й се въртяха около Скаут. Чудеше се къде ли беше. Не беше виждала и Джони, откак двамата с него напуснаха брега. Когато се върна в къщата, очакваше да го намери намръщен там. Не би се изненадала, ако го намереше да работи на моста, упорито отказвайки да приеме, че работниците са го изоставили. Но и там го нямаше.

Когато следобедът превали, започна да се тревожи. По залез изпрати да извикат Андре.

— Иди да провериш джипа!

— Защо?

Изкушаваше се да кресне: „Просто го направи“, но се сдържа.

— Не мога да открия мистър Ритлънд. Виждал ли си го?

В този миг беше изпитала внезапен страх, че може би Андре е отговорен за изчезването на Скаут. Но веднага отхвърли тази мисъл. Прекалено много се вслушваше в Скаут. Той я караше да подозира приятелите си, на които се беше доверявала през целия си живот.

Докато Андре изпълняваше молбата й, тя крачеше нервно напред-назад. Когато се върна и й каза, че джипът е на мястото си, не знаеше дали да се радва или тревожи.

— Вземи няколко човека и потърси наоколо. Вижте дали можете да го намерите.

— А после?

— Върни го обратно.

Андре беше тръгнал, без да задава повече въпроси, но още го нямаше. Колкото повече се бавеше, толкова повече се тревожеше тя.

След като пожела на раненото момче и семейството му лека нощ, тя пое през селото с бащината чанта за първа помощ в ръка.

Отново се питаше къде ли е Скаут. Беше се стъмнило. Неравният терен беше опасен дори за хора, които бяха живели през целия си живот само на острова. Скаут не знаеше откъде би могла да го дебне опасност. Натоварваше ранения си крак, който все още не беше толкова силен, колкото смяташе.

Ами ако беше паднал върху него? Ако лежеше някъде безпомощен и кървящ? Ами ако Джони се страхуваше да се върне в селото и да признае, че човекът, когото му бяха поверили, е избягал в тъмнината?

Влезе намръщена в къщата и остави медицинската чанта на полицата, където винаги стоеше и където можеше да я намери и слепешката при нужда от спешна помощ. Вътре беше тъмно. Никой не беше палил лампи в нейно отсъствие. Скаут не беше се върнал.

Изведнъж долови познато ухание. Сърцето й подскочи и започна да бие лудо. Плахо тръгна в посоката, от която се носеше то. Като си казваше, че страховете й са глупави и че няма призраци, които могат да пушат пура, тя все пак се поколеба известно време пред вратата от бамбук, преди да я отвори.

Червеният край на запалената пура й намигна в тъмнината. Тя зяпна.

— Какво правиш?

— Вземам вана.

Скаут се беше излегнал в преносимата медна вана, а коленете му стърчаха над водата. Косата му беше мокра и по всичко личеше, че е била измита с шампоан, изплакната и вдигната назад от челото само с пръсти.

— Имах предвид с…

— Пурата? — небрежно попита той. Смукна дълбоко и после направи няколко колелца, които се понесоха към тавана. — Не мисля, че Джордж ще има нещо против, а ти?

Шантал преглътна с усилие и поклати глава.

— Лъжкиня такава.

Скаут остави пурата върху керамичния пепелник, сложен на най-близкия до него стол. Подпря лакти на ръба на ваната, така че ръцете му висяха над водата. Той я перваше с пръсти и Шантал по-скоро чуваше, отколкото виждаше пръските. Макар и невинни на пръв поглед, на нея й звучаха зловещо, като някакъв съскащ глас.

— Прекарах страхотен следобед. Много съдържателен. Мисля, че трябва да ти благодаря, дето ме накара да си взема свободен ден. Посетих онази част от острова, която никога не бях виждал досега. — Взе пурата и отново си дръпна. — Разбира се, свалих около пет килограма, претоварих левия си крак и сега той направо гори, нападнаха ме човекоядни насекоми, налетях на змия, дебела колкото китката ми, и едва оживях след едно свличане. Като изключим всичко това, все едно че днес бях в рая. Пък и си струваше да преживея всички тези трудности, за да се запозная с баща ти.

Шепотът му постепенно бе набирал височина, докато последното му изречение бе направо крясък. Шантал потрепери от страх. Затвори очи и се опита да се овладее, за да реши как да успокои мъжа, който очевидно имаше намерение да я убие.

— Ще ти обясня всичко. Веднага щом свършиш с ваната, ще те видя във всекидневната.

— Ще ме видиш сега.

Той се изправи изведнъж и раздвижи водата. Част от нея се изплиска на пода, а и доста се стече от него, когато излезе от ваната и се спусна към нея. Шантал изпищя от страх и се обърна да бяга.

Не беше достатъчно бърза. Той я сграбчи за дрехата и рязко я спря. Обгърна я с ръка и я обърна към себе си. Притисна с юмрук гръбнака й и я принуди да се долепи до гърдите му. Наведе се над нея и водата от лицето му започна да капе върху нейното.

— Защо не ми каза, че е мъртъв?

— Не мислех, че е благоразумно.

— Защото искаше да ме държиш по-изкъсо, като ме заблуждаваш, че твоят старец е тук наблизо, нали?

— Точно така. Не мислех, че ще се довериш на мнението ми по същия начин, както на неговото.

— Доверие е странна дума в твоите уста, принцесо — насмешливо каза той и я притисна още по-силно към себе си. — Кога умря той?

— Около седмица преди да те отвлека. — Видя, че отговорът й го изненада. Не беше предполагал, че Джордж е починал съвсем скоро. Хареса й, че помълча почтително известно време, преди да продължи да я тормози с въпросите си.

— Как се случи това?

— Ами просто… — Тя спря, за да преодолее стягането в гърлото и сълзите в очите. — Връщал се от едно пътуване до вулкана и просто… умрял. Сърдечен удар, предполагам.

— И не си съобщила на никого?

— Не.

— Искала си никой да не узнава за смъртта му?

— Да.

— Защо?

— Едва ли е интересувало някого освен мен и селяните.

— А те не биха могли да ми кажат, защото никой освен Андре не говори английски.

— Точно така — тихо призна тя. — Татко искаше да го погребат до мама. В края на краищата смъртният акт трябва да бъде подписан от властите, но какво значение ще има датата върху него?

Усещаше как той я наблюдава втренчено. Отвърна на погледа му, без да трепне. Действията й бяха необичайни, но според нея — необходими. Нямаше намерение да мънка извинения заради тях сега.

Най-сетне той проговори:

— Трябва да ти призная едно — умна си.

— Не умна. Отчаяна.

— Кой измисли плана да ме доведете тук, ти или баща ти? Чия идея беше да те използва като примамка?

Тя сведе очи:

— Моя.

— А оръжието?

— Татко беше против всякакво насилие. Смяташе, че можем да те убедим с приказки да ни помогнеш. Андре и аз не бяхме толкова сигурни.

— И когато старецът умря, изпълнихте вашия план.

— Да, помолих Андре да намери оръжие. — Вдигна леко брадичка. — И бяхме прави, че постъпихме така. Не бихме могли да те убедим да ни помогнеш, без да използваме сила.

— Добре, докарахте ме тук и аз се съгласих да откликна на молбата ви. Защо пазеше в тайна смъртта на баща си през цялото това време? С каква цел?

Предизвикателството й отново се стопи.

— Ако вярваше, че той все още е тук наоколо, ако мислеше, че може да се върне неочаквано по всяко време, тогава…

Озари го просветление.

— Тогава щеше да бъдеш в безопасност с мен.

— Така беше.

— Но само до този момент, принцесо.

Той я сграбчи грубо. С една ръка през раменете, а с другата през кръста й я вдигна във въздуха и я притисна към голото си тяло.

Шантал се изненада от възбудата му. Той жадно я зацелува. Миришеше на сапун и пури. Завладя я онази плътска страст към него, която непрекъснато тлееше у нея като кратера на вулкана. Откликна на целувката му, въпреки онова, което съвестта й диктуваше.

Скаут се изненада на свой ред. Отдръпна се и почака. После изпъшка и с див копнеж я зацелува по шията. Брадата му леко драскаше кожата й. Тя отметна назад глава и дългата й коса погъделичка голите му бедра.

Той вдигна глава и я погледна. Ризата й отпред беше мокра. Платът беше прилепнал към гърдите й. Бавно спусна ръце от раменете й към тях. После ги целуна през мокрия плат. Тя инстинктивно притисна бедра към неговите.

— О, боже мой! — Той я хвана отзад и я притисна към себе си. После притисна лице в ямката на рамото й и пресекливо прошепна: — Желая те. Спи с мен, Шантал. Моля те.

Ако не беше казал нищо… Може би ако не беше й напомнил, че всяка връзка между тях щеше да е временна и само плътска… Може би…

Тя застина и когато той взе лицето й в шепи и я целуна бавно и продължително, усети, че тя не реагира и нещо не е наред. Вдигна глава и я погледна въпросително.

— Не мога — тихо проплака тя с треперещ от вълнение глас. — Съжалявам, не мога.

Преди да успее да я задържи и убеди, за което може би не му бяха нужни големи усилия, тя се откъсна от него и избяга през задната врата.

Втурна се след нея, но веднага спря при вида на тъмните сенки, които се отделиха от храстите. В пъпа му опря острият връх на копие.

— Какво, по дяволите, става?

Шантал спря стремителния си бяг надолу към плажа. Обърна се и ахна уплашено.

Андре и няколко други млади мъже от селото бяха обградили Скаут. Всички бяха с ножове и копия. Лицата им бяха напрегнати, стойката им — заплашителна.

— Извикай кучетата си, Шантал — каза Скаут с леден глас.

Тя им каза нещо и те един по един се отдръпнаха от него и прибраха оръжията си. Андре беше последен. Направи го с явно нежелание.

— Проследихме го дотук — докладва й той.

— Ти си ги пратила да ме следят? — Само преди минута лицето му беше пламнало от страст. Сега беше побеляло от гняв.

— Не знаех къде се намираш — заоправдава се тя. — Мислех, че може да си в опасност.

— Ами! — изръмжа той. — Мислила си, че може да избягам, преди да довърша проклетия мост. Което трябваше и да направя, ако бях проявил здрав разум. — Насочи пръст към нея. — Сега няма да те докосна повече, дори и ако останеш единствената жена на острова, а аз заседна тук завинаги. За щастие нито едно от двете не е станало.

С тези думи той блъсна мъжа, който стоеше пред него на пътеката, и тръгна наперено към къщата. Влезе и затръшна силно вратата след себе си.