Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Temperatures Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 41гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми(2018)
Корекция и форматиране
NMereva(2018)

Издание:

Автор: Сандра Браун

Заглавие: Нежно отвличане

Преводач: Мая Керезова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Валентин Георгиев

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-127-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5921

История

  1. —Добавяне

5.

На следващата сутрин Шантал стоеше до леглото му и го чакаше да се събуди. Няколко минути тя се радваше на слънчевите лъчи, играещи по лицето му, обрасло с тъмна набола брада, която много отиваше на гъстите му вежди. След ден-два щеше непременно да се нуждае от бръснене, поне според нормалните критерии би трябвало да е така. Харесваше й чорлавата му коса, израсла над ушите и по тила му.

Наблюдаваше как на слънцето някои кичури от тъмнокестенявата му коса изглеждаха по-светли. Нямаше сиви коси, но предполагаше, че е около четиридесетгодишен — с десетина години по-възрастен от нея. А може би мрежата от характерни бръчки добавяше по някоя несъществуваща година към възрастта му. Във всеки случай малките бръчици около очите, очевидно резултат от работата на открито, й се струваха особено привлекателни.

Той дишаше дълбоко и спокойно и несъзнателно положи ръка на гърдите си. Почеса се лениво, докато се разбуждаше. Отвори очи, присви ги заради слънцето, после предпазливо ги отвори отново. Стресна се, като я видя да стои до леглото му заедно с едно момче.

— Кой е този? — сънено попита той и кимна към момчето.

— Jean — отвърна тя на френски. — Наричаме го и Джони.

Скаут го огледа дружелюбно.

— Симпатично дете. Твое ли е?

— Не!

— Няма защо да се обиждаш. Просто питах. — Той се усмихна на момчето. — Здрасти, Джони. Какво става?

— Bonjour, monsieur — срамежливо отвърна то.

— Страхувам се, че Джони е единствената английска дума, която знае — информира тя Скаут. — Но веднъж щом се опознаете, ще се разбирате добре. На първо време той ще бъде твоите крака. Просто посочвай какво искаш и той ще го взима и донася.

— Може ли да ми извика такси?

Знаеше, че се опитва да я провокира и отказа да се хване на въдицата. Дори се усмихна, сякаш е казал някаква шега.

— Кога предпочиташ да закусиш? Преди или след бръсненето.

— Бръснене?

Тя отстъпи встрани и му позволи да види тоалетните си принадлежности, наредени на нощното шкафче. До тях имаше чайник с гореща вода и леген.

— Това са моите неща! — възкликна той. — Откъде ги взе?

— От фургона ти на строителната площадка.

— Влязла си с взлом?

— Не го направих аз. Андре сам изяви желание. И в действителност не се е налагало да влиза с взлом. Вратата е била отключена. Смятах, че ще ти е приятно да разполагаш с вещите си. — Посочи отворения куфар на пода.

Скаут призна, че е била права, но я погледна самодоволно.

— Екипът сигурно вече е разбрал, че ме няма. Всички са имали възможността да изтрезнеят след празненството. Вероятно са проверили навсякъде и са открили, че ме няма. Навярно, докато си говорим тук, претърсват острова с хеликоптери, кучета следотърсачи и всички налични средства. Рано или късно ще стигнат и тук.

— Кучета следотърсачи? — изсмя се Шантал. — Добър опит, но си спести приказките. Чух те да казваш на мистър Рейнолдс, че смяташ да се запилееш някъде из острова за неопределено време. Каза никой да не те търси. Поне на първо време.

Кръвта нахлу в лицето му.

— Прибави и подслушване към списъка от твои грехове.

— Човек не може да бъде прекалено внимателен.

Той попита намръщен:

— Спомена някаква закуска.

— Да, днес ще хапнеш твърда храна.

— По този тържествен повод май наистина трябва да се обръсна. Но първо, нуждая се от тоалетна. — Той стисна зъби решително. — Нямам намерение повече да използвам проклетата подлога.

— Страхувам се, че нямаме канализация, на която си свикнал, но все пак имаме нещо като тоалетна. Джони ще ти помогне да идеш там, докато приготвя закуската ти.

На вратата на стаята тя се обърна към него.

— Разбира се, не мисля, че ще предприемеш нещо подло, докато си под опеката на Джони, като например да се опиташ да избягаш. Това ще го постави в неблагоприятна светлина пред семейството му и сред приятелите му. Ще гледат на това като на провал, който ще хвърля сянка върху репутацията му до края на живота му.

Джони разбираше, че Шантал говори за него, но нищо повече. Погледна високия космат бял мъж. Милата му безхитростна усмивка разкри липсата на двата му предни зъба.

Скаут отвърна на усмивката му и сухо се обърна към Шантал:

— Докато той е край мен, обещавам да не върша нищо подло.

С доволна усмивка Шантал напусна стаята, уверена, че той няма да рискува авторитета на Джони.

Скаут беше по-мускулест и жилав от който и да било мъж в селото. Раната беше влошила състоянието му, но той беше инат и бе възможно да се напрегне до краен предел и да припадне, опитвайки се да преодолее трудностите, наложени от временното неизгодно положение, в което се беше озовал. Във физическо отношение бе по-силен от нея, дори и ранен. Ако можеше да го контролира по някакъв начин, то той беше само психологически.

Когато се върна с подноса със закуската, Скаут бръснеше последните остатъци от брадата си с бръсначка за еднократна употреба. Беше мушнал дясната си пета под чатала, а раненият му крак висеше отстрани на леглото. Седнал с кръстосани крака в долния край на леглото, Джони му държеше ръчно огледало и не откъсваше очи от него. Брадичката му беше покрита с пръски от бялата пяна за бръснене.

— Но понякога ментоловата щипе. Аз лично предпочитам онази с аромата на лимон. Жените са луди по него. Сега как е?

Показа лицето си за оглед и Джони бързо закима с глава в знак на одобрение. Скаут обърса останалата пяна с влажна кърпа.

— Окей, хайде сега да обръснем и теб. — Обърна бръсначката с опаката страна, така че в действителност ножчето да не докосва кожата, и изстърга пяната от лицето му. — Готов си, мой човек — каза след малко и обърна огледалото към момчето. То се кикотеше от удоволствие.

— Правилно съм предположила, че вие двамата ще се разбирате добре.

— Та той ми е приятел. Помогна ми да навлека първите дрехи, които слагам от дни наред.

Още с влизането си Шантал бе забелязала, че Скаут беше обул къси панталони, макар нагоре да си оставаше гол. Космите на гърдите му бяха влажни и къдрави след банята. Беше сресал косата си. Ухаещата на лимон пяна за бръснене беше възбуждаща. Тя долови цитрусовия аромат на свежест, когато се наведе да сложи подноса на скута му.

— Какво има за закуска? Вафли и наденички? — с надежда попита той. — Или яйца и бекон?

— Риба с ориз.

— Ха? За закуска?

В чинията, която откри, имаше две малки печени риби, до нея бяха купичката с ориз и половин папая. След първоначалния шок Скаут се нахвърли на храната и я изгълта лакомо, като изпи и две чаши кафе. Последната хапка от папаята мушна в устата на Джони.

Накрая избърса уста в ленената кърпа за хранене, вдигна очи към Шантал и попита:

— А сега какво? Не и обратно в леглото, надявам се.

— Би ли искал да видиш моста?

— Да. — Спонтанният му отговор я изненада, но после той добави, насочил показалец към нея: — Но само защото е единственият изход от това място.

Тя даде някакви инструкции на Джони на бърз френски. Момчето скочи от леглото на Скаут и напусна стаята. Както и предната вечер, тя помогна на Скаут да излезе от къщата, като го подпираше с рамото си. Когато стигнаха до вратата на бащината й спалня, погледна вътре.

— Джони? — С внезапен вик Шантал пусна Скаут и се втурна към момчето, което въртеше пистолета на показалеца си. — Mon Dieu! — възкликна тя, грабвайки оръжието от него.

За миг го притисна с облекчение към себе си, после отвори пълнителя и извади останалите пет куршума, преди да бутне пистолета в чекмеджето на нощното шкафче. Стиснала куршумите в ръка, тя се обърна.

Облегнат на рамката на вратата, Скаут я гледаше гневно изпод свъсените си вежди.

— Кучка — изруга тихо той.

— Трябваше да те излъжа снощи — оправда се тя. — Не можех да те оставя да се влачиш, олюлявайки се, за да стигнеш до пистолета. Щеше да ти се отвори раната.

— И също щях да избягам, като те заплаша с него.

— И това също — съгласи се тя.

После отиде до единия прозорец, дръпна жалузите настрани и хвърли шепата куршуми върху зъберите, които водеха към плажа отдолу.

— Ето. Мисията на пистолета приключи. Няма друго огнестрелно оръжие в селото. А в състоянието, в което се намираш, едва ли би се справил с тези зъбери, ако тръгнеш да търсиш куршумите. Забрави за тях.

Джони се беше залепил до стената. Той приближи колебливо Шантал и й подаде сламената шапка с широка периферия, която всъщност му беше казала да донесе.

Когато й я подаваше, той прошепна бързо:

— Кучка.

Шантал погледна Скаут многозначително.

— Ще трябва да внимавате какво говорите, мистър Ритлънд. — След това разроши косата на момчето. — Merci, Джони — каза му тя и сложи шапката си.

Когато стигна до Скаут обаче, той я стисна под брадичката и притегли лицето й близо до своето.

— Куршумите са безвъзвратно загубени, затова ще забравя за тях. Но това, което няма да забравя, е как ме измами. Внимавай, принцесо. Ще си платиш за всички лъжи.

— Няма съмнение. — Предизвикателно се дръпна от него. — Но не и преди да построиш на хората ми нов мост.

Между тях се надигаше враждебност, която всеки момент щеше да стигне точката на кипене. Скаут реши, че пределът наистина е бил преминат, когато няколко секунди по-късно в селото отекна силен тътен. Стъклариите в къщата зазвънтяха. Вратите се затвориха с трясък. Книгите по етажерките се разклатиха и паднаха на пода. Сякаш под тях имаше метро и влакът тъкмо в този момент минаваше под краката им.

Гневът на Скаут се изпари. Той се огледа отчаяно.

— Какво, по дяволите, е това?

— Voix de Tonnerre — сдържано отвърна Шантал.

— На английски! — изрева Скаут, за да надвика шума.

— Гласът на Гръмотевицата. Нашият вулкан. — На лицето му беше изписано истинско недоверие. Тя се засмя тихо. — Сигурно си знаел за Voix de Tonnerre.

— Да, знаех. Но не смятах… — Също тъй неочаквано, както бяха започнали, тътенът и вибрациите спряха. Скаут стоеше, наклонил глава в очакване. Когато се убеди, че земетресението е преминало, попита: — Къде е той? Колко близо? Очаква ли се да изригне?

Без ничия помощ заподскача на куц крак към входната врата на къщата и излезе на широката веранда, която я опасваше от три страни. Джони изприпка след него и постави ръката му на рамото си. Използвайки момчето като патерица, Скаут слезе надолу по стълбите и вдигна поглед към кълбата дим, които се издигаха от един далечен връх.

— Велики боже, това нещо ще изригне всеки момент. Шантал, събери всички. Ще започнем да евакуираме първо жените и децата. Кажи им да носят…

Той спря, когато разбра, че тя му се смее.

— Какво ти става? — гневно я попита той. — Да не си превъртяла? Ако все още не си забелязала, ще ти кажа, че има действащ вулкан на една миля разстояние от това село.

— Знам, Скаут. Израснах с него в предния двор.

— Много смешно — презрително отвърна той. — Можеш да го смяташ за дружелюбното куче на съседа, но разтопената лава и дъждът от пепел не ми изглеждат особено дружелюбни.

— Лавата се охлажда и втвърдява много преди да достигне тук долу, а ако има някакви въглени и пепел при изригването, пасатите ги издухват към морето.

— Откъде, по дяволите, знаеш? Искаш да кажеш, че си го виждала да изригва и преди?

— Много пъти. Макар че не спада към действащите хавайски вулкани, от време на време изригва, и то доста силно. Веднъж на няколко години. През последните няколко седмици се кани да изригне отново. Ще го направи съвсем скоро.

Беше й забавно недоверието, с което посрещаше думите й. Въпреки всичко, опита се да го успокои.

— Изригванията са сигнали от боговете, че са доволни от селото. Хората вярват, че тези периодични изригвания са божия благословия и ги очакват с нетърпение. Както виждаш, никой от тях не бяга изплашено да се скрие, нали?

Скаут се завъртя на пета и за пръв път забеляза, че цялото село стои в подножието на възвишението и ги наблюдава с любопитство. Всички изглеждаха спокойни. Той единствен беше паникьосан.

— Е, те сигурно вярват и на шамани — каза той, като заобиколи Шантал и застана с лице към нея. — Но това не значи, че и аз трябва да го правя.

Усмивката й замръзна.

— Не е необходимо да ги обиждаш, мистър Ритлънд.

— Съжалявам. — Той язвително постави ръка на сърцето си. — Току-що преживях първото вулканично изригване в моя живот, затова други неща са изтласкали дипломатичните ми обноски на заден план.

— Уверявам те, Voix de Tonnerre е безопасен.

— Ти каква си, да не си специалист?

— Да. — Самоувереният й отговор го изненада. Устата му се затвори, без да изкаже язвителните неща, които му бяха на езика. Шантал използва момента и продължи: — Баща ми предрича, че Voix de Tonnerre няма да има никакви значителни изригвания в близките хиляда години.

— Страхотно — каза той и подигравателно обърна очи нагоре. — Баща ти казва така. Защо не ми каза това веднага? Сега се чувствам доста по-добре.

— Не само че се държиш обидно, а си и саркастичен.

— Ами какво те кара да смяташ, че ще повярвам на казаното от баща ти, а? Убеден съм, че той е също толкова умствено неуравновесен, колкото и ти.

— Можеш да му вярваш, защото е признат специалист по вулканология — троснато му отвърна тя. — Не ръководи нищо толкова съвършено като изследователската лаборатория на склоновете на връх Килауя, но те уверявам, че мнението му по тези въпроси е доста авторитетно. Както и моето. И ако съм загрижена относно някакъв опасен мост — каза тя, започвайки да се разпалва, — мислиш ли, че ще оставя моите хора да стоят тук, ако смятам, че вулканът ще изригне толкова силно, че да застраши живота и собствеността им.

Той хапеше устни и обмисляше казаното от нея. За да бъде още по-убедителна, тя продължи:

— Сигурна съм, че Рейнолдс Груп са знаели за вулкана. Потърсиха съвета на баща ми, преди да решат да строят курорта си на острова. Като един от проектантите, вероятно си бил информиран.

— Да — отвърна сухо той. — Казаха ми, че може да видя да излиза малко пушек от кратера, но това щяло само да придаде на атмосферата на острова още повече романтика. Не очаквах такова барабанене. Нито пък земетресение. Нищо от рода на това, което току-що се случи.

— Почувства го само защото си близо до него. Следващият трус едва ли ще те изненада. А сега би ли искал да видиш моста?

Той въздъхна дълбоко, прокара пръсти през косата си и смирено отвърна:

— На всяка цена. Не мога повече да чакам.

— Внимавай, като слизаш по пътеката. Много е камениста. Разчитай на Джони за подкрепа. Той очаква това от теб.

— Обещавам да не го разочаровам.

Тримата тръгнаха бавно надолу по пътеката, която водеше към центъра на селото. Всички хора се бяха стекли от колибите със сламени покриви и усмихнати ги приветстваха в подножието на възвишението.

Когато се приближиха, Скаут измърмори:

— Ние сме подозрително натруфени. Май цялото облекло на всички тук се състои от цветя.

Жените носеха поли от плат или трева. На шиите им висяха гирлянди от цветя като традиционните хавайски огърлици. Мъжете имаха превръзка през слабините от памучен плат и корони от цветя. Повечето деца бяха съвсем голи, но всички бяха украсени с огромни ярки цветове.

— Цветята показват, че днес е празник — обясни му Шантал.

— Какъв е поводът?

Тя се спря и го погледна изпод периферията на шапката си.

— Ти си поводът.

Скаут също спря насред пътеката.

— Аз?

— Ти си отговорът на техните молитви. Боговете те изпратиха да построиш нов мост.

Той се замисли. Чувстваше се неловко.

— Мислех, че са приели християнството. — Кимна към колибата, която очевидно служеше за параклис. На сламения й покрив беше прикрепен дървен кръст.

— Така е, но древните племенни традиции не се оставят лесно.

— Бях измамен, прострелян, отвлечен и упоен — напомни й той. — Едва ли това е начинът, по който се отнасят към божество.

— Как си стигнал дотук не е от значение. Важно е какво ще правиш.

— С други думи това, което не знаят, няма да им навреди.

— Не е вярно. Просто не виждам нужда да ги отегчавам с подробности.

Докато се движеха сред тълпата, на шията на Скаут увиснаха огърлици от цветя. Прегръщаха го, целуваха го, докосваха го с почит и благоговение. Стари и млади му се възхищаваха и го боготворяха. Шантал разбираше от слисаното му изражение, че излиянието на толкова много чувства бе изненадващо за него. Както и облеклото на островитянките.

— Знаеш ли, те имат и лица — заядливо му подхвърли тя.

Скаут откъсна поглед от привлекателните гърди на една млада жена и срещна строгите очи на Шантал.

— Прости ми. Аз съм жертва на моята култура. И аз като тях не мога да се откажа от племенните си традиции. За мен едно голо до кръста момиче си е голо момиче.

— След известно време това няма да ти прави впечатление.

— Не бъди толкова сигурна.

Тя му се намръщи в отговор, а после се обърна към хората и им каза нещо. Те веднага започнаха да се пръскат.

— Взе, че развали празненството — измърмори Скаут.

— Боготворят те сега, но помни какво очакват от теб в замяна.

— Нов мост на мястото на стария.

— Ето го и него.

Той погледна в посоката, в която сочеше ръката на Шантал, и видя дълбоката клисура и паянтовия мост над нея.

— В действителност мястото, където стоим сега, се е образувало, когато преди много векове от планината се е откъснала голяма скала. — Посочи върха на планината от другата страна на клисурата. Стръмните й склонове бяха обрасли като джунгла. На дъното й течеше поток, който криволичеше между скалните късове или се блъскаше в тях и нагоре хвърчаха пръски, които на яркото сутрешно слънце образуваха стотици миниатюрни дъги. — Оттук се снабдяваме с прясна вода. Баща ми прегради потока, за да се образува малко езерце. То е зад онзи завой.

Скаут кимна и продължи да гледа втренчено моста. Един от туземците дърпаше плашлива коза по него. Въженият мост се люлееше опасно.

— Пренесли сте ме по това? — попита пресипнало той. Височината беше ужасяваща. Ако някой паднеше, щеше да се размаже на скалите отдолу.

— Сега разбираш защо предприех тази отчаяна стъпка — каза Шантал. — Дори и най-старият човек от селото познава този мост, откак се помни. Това говори, че е строен най-малко преди деветдесет години. Трябва да бъде заменен с по-солиден.

— Гарантирам за това.

— Седни. — Посочи му една издълбана в скалата пейка.

Джони се отпусна на земята в краката на Скаут и го зяпна благоговейно. Шантал се изправи пред него като адвокат пред строг съдия, макар че той бе окичен с цветя и ролята не му подхождаше.

— Ако имахме мост, по който да е възможно да се движат превозни средства, помисли какво би означавало това за селото. Хората щяха да имат по-безопасен, по-сигурен, по-бърз достъп до останалата част от острова, до училища и болници.

— Права си, Шантал — сговорчиво отвърна той. — Повярвай ми, това нещо е риск за всеки, който стъпи на него. Но какво искаш да направя? — Разпери широко ръце.

— Да построиш друг.

— Само това? — щракна с пръсти Скаут. — Като с вълшебна пръчица? Съвсем сам?

— Разбира се, че не. Имаш безплатна работна ръка тук.

— Тук? — Изсмя се и погледна през рамо към селото. — Имаш предвид хората от селото ли?

— Те не са глупави — обиди се Шантал. — Знаят, че ще е тежко, но желаят да го извършат.

— Не се цупи. Не исках да покажа пренебрежение, но просто… — Скаут объркан прокара ръка надолу по лицето си, изкривявайки чертите му. — Не става само като грабнеш чук и торба пирони. Ако ти не го разбираш, баща ти трябва да го проумее. Между другото, защо той не прави офертата? Защо е натоварил теб с тази отговорност?

— Планът ни беше общ.

— Даже и моментът с отвличането?

— Да — уклончиво отвърна тя.

— Лъжкиня.

— Добре де, аз прибавих тази част. И не кори хората за каквото и да било. Те са невинни. Казах им, че си дошъл доброволно, но по пътя сме имали инцидент.

— Виж, принцесо, не можеш просто да отвлечеш някакъв инженер и — абракадабра! — ето ти готов мост.

— Не те моля да строиш нов Голдън Гейт.

— Така ли? Добре че ме успокои.

— Нуждаем се от мост, който да ни върши работа.

— И който да е над някаква си клисурка, при вида на която човек, страдащ от акрофобия, ще сънува кошмари.

— Не съм казала, че ще е лесно.

Той отметна глава назад и изрева отчаяно. Шантал не се стресна, въпреки че ревът му отекна в планината и мигновено прекъсна всякаква дейност в селото.

Тя не отстъпваше от своето, вирнала предизвикателно брадичка, но със спокоен поглед. Скаут стисна ръце между краката си и дълго изучава побелелите им кокалчета. Най-сетне вдигна глава и с помирителен тон предложи:

— Защо не направим така? Ще се върна в Щатите и ще се опитам да основа фонд за изграждането на моста. Моята… ъ-ъ-ъ… имам една приятелка, която е много добра в събирането на пари по всякакви благотворителни поводи. Това й е хобито. Само като й обясня какво е положението, веднага ще се заеме с този въпрос преди всички останали. Може да убеди Корпуса на мира или някоя религиозна организация да я подкрепят. Сигурен съм, че ще успее. Какво ще кажеш?

Докато той привърши покровителствената си реч, Шантал вече кипеше от гняв. Ужасяваха я снизходителната му усмивка и гласът, който сякаш обясняваше на глупак. Нямаше намерение да го укорява. От друга страна, не искаше годеницата му в Бостън, която със сигурност беше така наречената от него „приятелка“, да има нещо общо с моста. Скаут не предполагаше, че тя знае за неговата Дженифър. Засега искаше нещата да останат така. Но най-обидното беше, че той считаше селото и жителите му за благотворителен повод. Ето това искаше да опровергае.

— Хората искат да построят сами моста си. Не искат Корпусът на мира или Корпусът на инженерите, или който и да било да го направи вместо тях. Ако беше така, вече щях да съм се обърнала към правителството на САЩ за помощ. Нужен им е човек, който да направи плана и да ръководи строителството, но искат да положат същинския труд сами. Само така ще го смятат за наистина свой, нещо, с което ще могат да се гордеят. Те не се считат за безпомощни, бавноразвиващи се деца — каквито всъщност ти мислиш, че са.

— Не съм казал…

— Освен това мостът ни е нужен сега. Ти си тук сега. Ако те пуснем, няма да видим повече ни вест, ни кост от теб.

Той скочи на крака и примижа от болка. Беше забравил за болния си крак и бе отпуснал тежестта си върху него.

— Как смееш да поставяш под съмнение моята честност, когато ти самата си нарушавала думата си безброй пъти.

— Никога не съм нарушила думата си — категорично се противопостави тя и поклати глава.

— Добре, напомняй ми отсега нататък да вярвам на всичко, казано от теб. Защото до този момент показваш склонност към измами и долни лъжи.

— Просто съм отчаяна!

— Аз не съм ли? Отчаян съм в желанието си да се махна по-скоро оттук.

— Значи отказваш?

— Точно така. На мен ми плащат, за да строя мостове и други неща. Какво те накара да мислиш, че ще се съглася само защото ти се чувстваш отговорна към това село?

— Чувството за благоприличие.

— Чувството за благоприличие не плаща сметки. От години се боря да стъпя на крака в бизнеса си. Сега един от най-големите конгломерати, в света ме ухажва и нямам намерение да изпусна тази възможност като стоя тук и си губя времето с вашето попикано мостче.

Сините й очи се присвиха застрашително.

— Тогава отказваш само защото не можем да ти платим? Съвсем по капиталистически.

Скаут прокара пръсти през косата си и отново въздъхна шумно.

— Въпросът не е само в парите. Не съм чак такъв негодник.

— Не си ли?

Той я изгледа продължително.

— Сега кой се държи обидно?

— Тогава какъв си, Скаут? Защо не направиш това за тях? — Обхвана с един замах на ръката цялото село.

— Добре, ще ти кажа защо. Някъде там, горе — той закуцука напред и посочи подножието на планината, което тя бе споменала по-рано, — има един откачен стар французин, който благославя дъщеря си да ходи да прелъстява и отвлича будали като мен, като ги заплашва с оръжие. Изнервям се от самата мисъл, че мога да стана съучастник на такъв луд, да не говорим, че дъщеря му е шарлатанка, лъжкиня и пласьорка на наркотици. Освен това усещам как във врата ми диша действащ вулкан, който може да помете всякакъв мост, ако изобщо успея да го построя, като се имат предвид наличните материали и работна ръка. Отгоре на всичко трябва да пия конски бульон и да ям риба за закуска, а в крака ми има дупка от куршум, която ме боли дяволски.

Гневът му нарастваше с всяка казана дума, докато накрая започна да крещи. На лицето на Джони се появи загрижена гримаса. Но Шантал остана безучастна и само го изгледа продължително, без да мигне.

Той отвърна очи и изруга, но после отново я погледна.

— Виж, Шантал, ти си смела жена. Като приятел ти казвам, че оценявам високо това, което си направила за селяните в миналото, и начина, по който се грижиш за бъдещето им. В наше време рядко се среща такава саможертва. Възхищавам ти се. Виждам необходимостта от нов и по-добър мост, но не съм човекът, който ви трябва. Сама ме принуждаваш да бъда неприятно откровен. — Той спря и си пое дълбоко въздух, после й се усмихна с неискрено съчувствие и завърши: — Разбираш ли, това всъщност не е мой проблем.

Без да каже нищо, тя се обърна и нехайно даде сигнал на мъжа, застанал на края на моста. Той и няколко други млади мъже запалиха факлите, които държаха готови в ръце. Когато се разгоряха, те наведоха факлите към раздърпаното въже. Само след секунди дървеният мост бе обхванат от пламъци.

Скаут скочи изненадан и разгневен, а Шантал се обърна към него и мило му каза:

— Сега проблемът е и твой.