Сандра Браун
Нежно отвличане (1)

1.

Бадемови очи. Пригладена коса. Стройна фигура.

Скаут Ритлънд преценяваше мислено първите си впечатления от жената, която забеляза в другия край на залата. Беше страхотна, определено се набиваше на очи.

От нея го делеше тълпа официално облечени гости. Те се опияняваха с взаимни поздравления и от пунша от тропически плодове, от който дори и най-недоволните се отпускаха дотолкова, че биха скочили голи в плискащите се вълни на прибоя.

Скаут не би стигнал чак дотам, но все пак в главата му нещо вече приятно жужеше, смесваше се с приглушените обаждания на нощните птици от джунглата около живописния Коралов риф — грандиозния курорт, чието официално откриване празнуваха тази вечер.

Силният пунш имаше свойството да стопява задръжките, да разклаща моралните устои, да превъзмогва поддържаните досега идеи относно равенството между половете. С блеснали от алкохола очи и необичаен мъжки шовинизъм Скаут се втренчи в жената с прилепналата бяла рокля. Без ни най-малко угризение той я преценяваше само като предмет за удоволствие.

Ето как въздействаше Париш Айлънд. Макар че на картата беше само една от верижно разположените точици в южната част на Тихия океан, островът беше опияняващ. Изобилстваха уханните цветя, индийските смокини и кокосовите палми за сметка на американската помпозност.

Само преди няколко часа Скаут най-сетне се бе поддал на магията на острова. Беше пристигнал тук преди месеци, но за пръв път поглеждаше отвъд розовите мраморни стени на хотела. До този момент хотелът беше поглъщал почти цялото му време и енергия и Скаут не бе имал възможност да се наслади на девствената природа и дружелюбието на жителите на острова.

Особено на един от тях — жената в бяло. Беше наистина страхотна. Сдържана. Дори малко надменна. Беше забелязала, че я наблюдава и, от своя страна, беше отвърнала с хладен преценяващ поглед, а след това упорито го отбягваше, сякаш нищо в него не би могло да събуди интереса й.

Скаут беше заинтригуван. Не беше я виждал в курорта, докато все още беше в строеж, значи не беше хотелски служител. А може би е съпруга на някой от тях?

Това предположение беше повече от мрачно. Отхвърли го заедно с току-що изпразнената чаша. Ако беше омъжена, къде тогава беше съпругът й? Кой здравомислещ човек ще остави жена с нейната външност да се мотае сама в зала, пълна с мъже, откъснати от семейното огнище с месеци.

Не, Скаут се съмняваше, че беше омъжена или сериозно обвързана. Не изглеждаше като „нечия“ жена. Но коя беше тогава, питаше се той и без да я изпуска от погледа си, разсеяно оглеждаше многобройните екзотични храни, подредени на една от шведските маси.

— Чудесна работа, мистър Ритлънд — минавайки край него, каза някой.

— Благодаря.

Голяма част от хотела беше надвиснала над водите на една спокойна лагуна. Скаут беше построил това чудо, работейки съвместно с архитекта. Заради способностите си и усилията, които беше положил, сега той обираше своя дял от славата. Толкова пъти вече му бяха стиснали ръката, че тя започна да се схваща, а рамото, по което го потупваха за добре свършената работа, започваше да го боли.

Главата му се бе замаяла не толкова от плодовия пунш, колкото от опиянението от успеха. Започна да си проправя път през тълпата. Целта му беше да стигне до жената, застанала под един от сводестите изходи.

Когато я приближи достатъчно, за да може да го чуе, тя изведнъж се обърна и го погледна право в очите. Скаут се спря като закован. Дъхът му секна.

Бадемовите, леко изтеглени навън очи не бяха тъмнокафяви, както беше очаквал, а сини. Неоновосини. Наелектризиращо и зашеметяващо сини.

— Скаут, накъде си тръгнал? Радвам се, че те хванах, преди да се измъкнеш.

Някой го дръпна за лакътя и го накара да се обърне. Той не откъсваше очи от тези на жената, но накрая главата му неохотно последва посоката на тялото му.

— А, мистър Рейнолдс — стисна протегнатата ръка Скаут.

— Корей — поправи го хотелският магнат. — Свършил си страхотна работа. Омръзна ли ти вече да ти го повтарят?

Скаут поклати глава и се изсмя самоиронизиращо:

— Никак даже.

— От само себе си се разбира колко сме доволни. Говоря от името на всички в корпорацията.

— Благодаря, сър. — Скаут не можеше да си позволи грубо отношение към мъжа, който беше подписвал огромните му чекове, но все пак хвърли набързо един поглед през рамо. Беше изчезнала! По дяволите!

— Не беше лесно начинание — говореше Корей Рейнолдс, — особено като се има предвид с какви трудности си се сблъсквал по време на строителството.

— Говорите за отношението на островитяните към труда? — Другият кимна. — Те определено не разбират значението на крайните срокове или на осемчасовия работен ден — печално каза Скаут. — Паричните стимули за извънреден труд не представляваха примамка, която да ги откъсне от празниците им, а те са по десет на месец. Това обаче не ме притесняваше толкова, колкото кражбите. Отново искам да се извиня, че доста надхвърлихме бюджета по доставките.

— Не беше твоя вината, че материалите непрекъснато изчезваха. Знам, че опитваше всевъзможни начини, за да хванеш крадците.

— Хитри негодници — измърмори под носа си Скаут. — Седях буден и ги дебнах четири нощи поред. И точно през нощта, когато реших, че е безполезно и отидох да си легна, направиха нов удар.

Скаут зърна нещо бяло с ъгълчето на окото си и извърна глава към терасата. Но там нямаше нищо освен лунна светлина и знойно ухание. Дали беше още там, спотаена в сенките на тропическите градини?

— … със себе си?

— А? — Какво ли го беше попитал мистър Рейнолдс? О, да. — Не, не съм разгледал нищо от острова освен това, което е в непосредствена близост до хотела. Смятах да взема една седмица отпуск, преди да отлетя обратно към дома.

— Добра идея. Не изпускайте възможността да поживеете на по-бавни обороти преди сватбата. Предполагам, че все още не е отменена.

— Ще бъде в края на следващия месец.

Мистър Рейнолдс се усмихна и попита:

— Как е мис Колфакс?

Корей Рейнолдс бе представен на Дженифър Колфакс на една официална вечеря в Бостън, където бе седалището на „Рейнолдс Груп“. По онова време курортът Коралов риф представляваше само един архитектурен замисъл. На Скаут му стана приятно, че си спомняха името на годеницата му. Винаги можеше да бъде сигурен в доброто впечатление, което Дженифър оставяше у хората.

— Ако се съди по писмата й, чувства се отлично — отговори той.

— И е все така красива?

Устните на Скаут се разтеглиха в широка усмивка.

— Много.

По-старият мъж се засмя.

— Много си доверчив, младежо, щом я оставяш сама толкова дълго време.

— Споразумяхме се, преди да тръгна. Не бих могъл да очаквам от нея да си седи сама у дома всяка вечер, докато ме няма. Свободна е да излиза с когото пожелае, стига всичко да е на платоническа основа.

— Не само си доверчив, но и великодушен. Но все пак знам, че тя с нетърпение очаква годеникът й да се върне в Щатите.

Скаут вдигна рамене.

— Отиде в Европа за няколко седмици през лятото. Освен това е ангажирана и с магазина за антики на леля си.

— О? — заинтересува се от учтивост Рейнолдс. — Какво точно прави в него?

— Убива си времето. Няма друго обяснение. Дженифър се зае с много неща — антики, музика, мода, — за да има с какво да запълва времето си.

— И моята жена го запълва с тях. Когато не пазарува — допълни Корей Рейнолдс през смях. Отпи от чашата си с пунш и попита: — Прекрасни са, нали?

Скаут проследи погледа му. Мистър Рейнолдс наблюдаваше едно от туземните момичета, наети да разнасят сандвичи на празненството. Беше облечена в къс саронг на цветя, изкусно омотан около гъвкавото й тяло. Като повечето жени от острова, беше дребна и много хубавка, с лъскава черна коса, искрящи черни очи и любезна усмивка, която не слизаше от лицето й.

— Макар че съм сгоден — каза Скаут, — успях да забележа, че едно от естествените богатства на Париш Айлънд са неговите прекрасни жени.

Рейнолдс отново се обърна към Скаут.

— Какво смяташ да правиш на острова по време на кратката си почивка?

— Да изчезна. Да се спася от закъснения, мудни работници и телефона. Да половя риба. Може да ида и на лов. Да покарам сърф. Да полежа на плажа, без да правя абсолютно нищо. — Той се наведе напред и добави: — Ако ме плени някоя прекрасна, гола до кръста туземка, не ме търсете скоро.

Корей Рейнолдс се засмя и го тупна по гърба.

— Негодник. Харесвам чувството ти за хумор.

Ръкуваха се и той отново изказа хвалебствия за инженерния подвиг на Скаут.

— Ще се срещнем в Бостън. Искам да обсъдим някои бъдещи проекти. Ще ми се по-скоро да ви видя двамата с прекрасната Дженифър, да речем — на обяд.

— Благодаря, сър. С най-голямо удоволствие.

Докато наблюдаваше как възрастният мъж се отдалечава, Скаут едва успяваше да сдържи раздразнението си. Не желаеше да става част от Рейнолдс Груп. Неговата личност не пасваше на общия стил. Обкръжението щеше да задуши творческите му изяви. Но, от друга страна, не искаше да се откаже от още един договор с корпорацията, а както изглеждаше, Рейнолдс имаше предвид точно това.

Проектът за курорта Коралов риф беше първият голям пробив на Скаут. Разбираше, че трябва да направи капитал от успеха си, докато все още помнеха името му.

След разговора с Корей Рейнолдс почувства още по-силно желание да празнува. Взе нова чаша пунш от сребърния поднос на една сервитьорка и тръгна през сводестия изход към терасата.

Отвън стените на ширналия се край брега хотел бяха украсени с увивни тропически растения, натежали от гроздове уханни цветове. Не бяха пожалени средства както за вътрешната, така и за външната украса. В скъпи ориенталски делви растяха буйни папрати и декоративни палми. Короните на кичестите дървета бяха ефектно подрязани. Поставени в каменни фенери, разположени по криволичещите алеи в градините, като гигантски светулки блещукаха факли.

От централната тераса се слизаше по широки и ниски стъпала до следващата. От нея по алеята вляво се отиваше до плувния басейн на три нива, с изкуствен водопад и богато украсени фонтани. Друга алея водеше надолу към плажа, чийто пясък изглеждаше като светла лента между окосената морава и тихо плискащите се вълни на прибоя.

Онези от гуляещите, които търсеха уединение, бяха напуснали балната зала. Група азиатци обсъждаха делови въпроси и си пийваха на маса на долната тераса. Под една палма на моравата двама млади се целуваха, нехаещи за всичко останало освен себе си. Други влюбени, все още във вечерно облекло, се разхождаха по мокрия пясък, хванати за ръце.

В центъра на тази обляна от лунна светлина панорама стоеше самотна фигура. Сякаш насочван от някакъв хипнотизатор, Скаут тръгна надолу по стълбите към нея. Бялата й рокля така отразяваше лунната светлина, че приличаше на морски фар в тъмнината. Стоеше неподвижно, с лице към океана, и се взираше във водата, сякаш общуваше мълчаливо с нея, изпълнявайки някакъв свещен обред.

Страхотна рокля, мислеше си Скаут, докато се приближаваше. Дженифър не би я одобрила. Малко жени от Нова Англия биха го сторили. Беше болезнено семпла, но същевременно скандално предизвикателна. На едното бедро имаше дълбока цепка. Едното рамо беше изцяло голо. Уханният бриз прилепваше фината материя към тялото й и подчертаваше гърдите и улейчето между бедрата.

Мислите на Скаут бяха от онези, които създават проблеми на свещениците.

Усети моментно угризение заради Дженифър. Но тя беше от другата страна на света. Този остров изглеждаше толкова отдалечен от Дженифър и Бостън, сякаш беше друга планета. Правилата и нормите на поведение, които важаха там, тук бяха безполезни като вълнено палто.

Месеци наред беше работил без почивка. Беше заслужил поне една нощ на удоволствия. Живееше на едно от най-екзотичните места на земята, а не беше имал възможността поне веднъж да вкуси от насладите, които то предлагаше.

Мозъкът му търсеше все нови и нови извинения, но дори и без тях вече нищо не можеше да го спре. Месеците въздържание, силният алкохол, тропическата обстановка, красивата жена — не би устоял на такава въздействаща комбинация от афродизиаци.

Като чу стъпките му, жената обърна глава и отново го прониза със смайващо сините си очи. По-тъмна от нощта, косата й беше опъната на нисък кок отзад на тила, украсен с два бели цвята от хибискус. Единствените й бижута бяха перлените обици, всяка голяма като топче за игра. Бяха впечатляващи, но техният блясък не пречеше да се забележи прекрасната й кожа. Тя беше кадифеномека и гладка, безупречна. Навсякъде, където се виждаше. Шията. Раменете. Хълмчето на едната гърда. Краката. Не носеше чорапи. Беше обута в сандали с високи токове. Даже стъпалата й бяха хубави. А също и ръцете. В едната стискаше малка сатенена вечерна чантичка.

Такава красота, такова рядко изящество. Тялото на Скаут тръпнеше от желание.

Жената стоеше до скулптурата на някакъв дяволито ухилен езически бог, който се радваше на неестествено голям фалос. Скаут си спомняше деня, когато я бяха поставили на това място. ВСИЧКИ на строежа започнаха да я обсъждат. Разказаха се безброй вицове, всеки следващ по-мръсен от предишния.

А сега можеше да се закълне, че статуята му се хилеше най-нахално. Сякаш малкият дявол знаеше в какво физическо състояние е в момента и злобно ликуваше. Той кимна на идола и се обърна към жената:

— Този приятел ли ви е?

Надяваше се на успех, но очакваше и да го скастрят. Сърцето му се отпусна, когато лъскавите й начервени устни се разтеглиха в усмивка и откриха зъбите й, също толкова безупречни, както всичко друго у нея.

— Той е приятел на всички. Това е богът на еротизма.

А, добре. Значи езикът нямаше да представлява бариера. Говореше английски. Имаше акцент, но и той бе красив като нея. Гласът й беше плътен и дрезгав. Към него се прибавяше и шепотът на вълните зад тях.

Скаут се усмихна кисело.

— Това поне бих могъл да отгатна. Как му е името?

Непознатата му каза. Той се намръщи.

— Има най-малко дванадесет срички и всичките са от гласни.

Откак беше пристигнал, бе успял да научи няколко думи на местния диалект, но те бяха свързани все със строителството. Едва ли би искал да каже на тази жена: „Връщай се на работа!“

Дори и да знаеше необходимите думи, не би могъл да изрече това, което си мислеше. „Полудявам, миличка, и ти си причината. У вас или при мен?“ Тези думи не бяха особено подходящи за започване на разговор.

— Казвам се Скаут Ритлънд — протегна ръка той.

Тя му подаде своята. Беше хладна, малка и мека.

— Шантал Дюпон. — И като отдръпна ръката си, добави: — Удоволствие беше да се запозная с вас, мистър Ритлънд. — И се обърна да си върви.

Нужно му беше време да се съвземе от пленителната й усмивка и усещането на ръката й в неговата. Когато се отърси от магията, успя да я настигне и тръгна редом с нея по алеята от ситен чакъл, която извеждаше към края на курортния комплекс.

— В хотела ли ще работите? — попита той, за да продължи краткия им разговор.

Тя явно се забавляваше.

— Едва ли, мистър Ритлънд.

— Тогава какво правехте на празненството?

— Бях поканена.

Импулсивно я хвана за ръката, за да я задържи. Принуди я да се обърне с лице към него. През дърветата над тях луната хвърляше загадъчни сенки върху лицето й.

— Не исках да прозвучи грубо — обясни той. — Разбира се, че сте били поканена. Само че не съм ви виждал преди и се чудех…

— Не го приех като обида — тихо го прекъсна тя.

Вгледа се в нея, пленен от изящното й лице, очите, устните й. Пръстите му все още я стискаха над лакътя. Никога не беше докосвал по-мека кожа. Тя сведе очи и нарочно подчерта с погледа си, че той все още я докосва.

Отдръпна се неохотно. Чак когато отпусна ръка отстрани до тялото си, осъзна, че в другата все още държи чашата с пунш.

— Искате ли едно питие? — попита той. Чувстваше се малко глупаво.

— Не, благодаря.

— Не бих настоявал. По-силно е от магарешки ритник.

Тя му се усмихна бегло, посегна към чашата и я вдигна до устните си. Пресуши я, като го наблюдаваше над ръба, а след това облиза устни.

— Не и когато сте привикнали с него, мистър Ритлънд.

Подаде му чашата и като излезе от алеята, пристъпи в джунглата.

Скаут я гледаше слисано. Толкова алкохол, и то погълнат така бързо, би повалил повечето възрастни мъже на земята. Беше го изпила като майчино мляко и все още се държеше на крака. Отгоре на всичко следваше тъмната пътека в джунглата съвсем безшумно, като нощен хищник. Дори и листата не се поклащаха при минаването й. Докато си мислеше тези неща, тя се шмугна през една преграда от увивни растения и изчезна.

Скаут изпусна чашата на пътеката и хукна след нея, проправяйки си път през гъсталака. Изобщо не се замисли за фрака си. Някакво насекомо избръмча до ухото му като ракета. Невнимателно се плесна, за да го смачка.

— Шантал?

— Oui?

Обърна се. Тя стоеше почти редом с него, сякаш се беше материализирала от някое дърво. Сега вече се чувстваше като пълен глупак. Несръчно се зае да развързва папийонката си.

— Какво сте вие? Нимфа или нещо такова?

Смехът й прозвуча глухо и вълнуващо.

— Човешко същество от плът и кръв, също като вас.

Започна да разкопчава горното копче на ризата си с плисета, но пръстите му замръзнаха неподвижно. Отново се прехласна пред рядката й хубост. Погледът му се плъзна от пригладената й коса надолу по лицето й, след това по грациозната шия, през пищните й гърди, чак до сърцевината на възбуждащото й тяло.

— О, да, човешко същество. От плът и кръв несъмнено. — Направи няколко стъпки и съвсем се доближи до нея. — Но също като мен? Не, съвсем не. Не съм виждал нещо като вас досега.

Трябваше да я докосне отново, за да се увери, че е истинска. Погали първо гладката кожа на гърдата й, полуоткрита от деколтето, което се спускаше към мишницата. Усещането беше толкова приятно, колкото и гледката. Потърка леко кокалчето на показалеца си.

После плъзна пръст нагоре и надолу по шията й и го спря едва когато стигна до изящно изваяната й брадичка. Когато ръката му обви тила й, тя отпусна леко глава назад, предлагайки устните си за първата му лека целувка.

Дъхът й ухаеше на сладко от плодовия алкохол. Това го замая и възбуди. Езикът му се плъзна между устните й. Той изстена името й — омайващо като самата нея.

В отговор тя мушна ръка под сакото му и я положи върху мускулестите му гърди. Устните му се разтвориха над нейните, другата му ръка я обгърна през талията и този път целувката му беше съвсем истинска.

Беше податлива като мокър пясък. Тялото й се отпусна и прилепна плътно до неговото. Скаут почувства твърдите й гърди, гъвкавите й бедра. Мозъкът му щеше да избухне от желание. Сложи ръка на гърдата й и я погали през плата. Сърцето му биеше болезнено силно. Усещаше пулса му в слабините си. Хвана я с ръка отзад и я придърпа още по-плътно до себе си, питайки се какво ли би си помислила за силната му възбуда. Надяваше се, че ще откликне на страстта му.

Изстена от благодарност, когато усети как ръката й се провира между телата им на нивото на талията. Но какво беше объркването му, когато почувства нещо твърдо и студено да го мушка в ребрата. Още преди да осъзнае какво бе то, тя се освободи от него и се отдръпна на разстояние, на което не можеше да я достигне.

— Какво, по дяволите…

Въпросът замръзна на устните му, щом сведе поглед и видя пистолета, насочен точно към пъпа му.

Скаут зяпна от удивление.

— Какво, по дяволите, правите?

— Държа ви на мушка, мистър Ритлънд — каза спокойно тя със своя акцент, — и ако не изпълнявате онова, което ви кажа, готова съм и да ви застрелям.

Изражението й беше повече от сериозно, но на Скаут му беше трудно да приеме заплахата й за истинска. Можеше да я опише с безброй прилагателни, но „застрашителна“ едва ли беше сред тях.

— Да ме застреляте? За какво? — попита той през смях. — Задето ви целунах?

— За това, че погрешно сметнахте, че желая да бъда целувана и опипвана като крайбрежна проститутка.

Той сложи ръце на хълбоци.

— А какво друго да си мисля, след като ме примамихте тук?

— Не съм ви примамила.

— Ами, не сте — възрази разгневено той.

— Вие тръгнахте след мен. Не съм ви поощрявала.

Веселото му настроение съвсем се изпари.

— Не ми дрънкайте тези глупости, принцесо. Искахте да тръгна след вас. Вашето отхвърляне беше вашето поощрение. Хареса ви целувката, както и всичко останало. — Погледна лукаво към потръпващите й гърди. — Не можете да го отречете, когато сам виждам, че е така.

Очите й заблестяха опасно и цялото й тяло зае отбранителна стойка.

— Не е заради целувките ви.

— Тогава заради какво?

— Скоро ще разберете. Обърнете се и тръгвайте.

Той се вторачи в непроходимия гъсталак около тях и се изсмя.

— Простете ми за клишето, но наоколо е истинска джунгла.

— Вървете, мистър Ритлънд!

— Как не!

— Трябва ли да ви напомням, че ви държа на прицел и ще е по-разумно да правите това, което ви казвам?

Устните му се изкривиха в арогантна усмивка.

— О, наистина се изплаших — предизвикателно прошепна той. — Една жена, която изглежда като богиня и се целува като скъпа проститутка, наистина е опасна. Но оръжието, което й подхожда, в никакъв случай не е огнестрелно.

— Как се осмелявате… — вбесена извика тя.

Той се хвърли напред. Сборичкаха се.

Шантал извика от изненада, когато пистолетът гръмна в ръката й. Стояха като вцепенени и се гледаха невярващо. После Скаут се олюля и отстъпи крачка назад. Погледна надолу към бедрото си. От него струеше кръв.

— Ти ме простреля — каза той, нелепо констатирайки очевидното. После гневно заповтаря: — Простреля ме! Ти наистина ме простреля!

Макар и със закъснение, болката най-сетне нахлу в него, и то стремително — като топка, запратена от най-добрия в отбора по бейзбол, попаднала в центъра на ръкавицата на отсрещния играч. Около него експлодираха светлини. Погледна слисано раната, после жената и като изрева като ранен звяр, се хвърли отново към нея.

Този път болката избухна в основата на черепа му и той се строполи на меката влажна пръст. През дърветата над себе си видя да просветват и изчезват разноцветни светлини като в електрически калейдоскоп.

После нощта се спусна и забули всичко в мрак.