Пол Киърни
Увод към „Здравите мъртъвци“

„Фентъзи“… значи как да го дефинира човек? Има много, трябва да се каже, хекатомби от претенциозни истории, изникнали от трескавото въображение на трескава банда поклонници на жанра. Някои биха могли да си помислят, че е лесен жанр за овладяване. Изниква един неоперен младок с несигурно наследство, с детството му, подквасено с обичайните поличби и странни съвпадения, и хоп, открива в себе си копнеж да поскита, да погледа широкия свят, който авторът е създал около него. Хвърляш вътре близък приятел и съратник, магически меч и за предпочитане един-два дракона, и хоп — готово.

Много има, както казах, и има хора, които смятат, че правилата на жанра са неизбежни. Този пич, за когото ще прочетете обаче, този тип Ериксън, той кара товарен влак през правилата. Оставя ви да триете прахта от очите си и да се чудите какво по дяволите е минало току-що.

Магьосници, ясно. Воини — с хиляди. Убийци, благородници, просяци, чудаци, богове, демони. Всички тях сме ги виждали и преди — но не и направени така. Светът на Малазанската империя е изумяващо сложен и народът, който го обитава — не по-малко. Може да изглежда измамно очевидно, но те са истински хора, чиито мотиви са смесени, чиито души са изкривени от тегобите на ежедневието. Харесва ми така — винаги ми е харесвало. Да вземеш нещо фантастично и да го направиш колкото може по-реално — в този жанр това е знак за истинска художественост.

Шепа примери от гъмжащото множество: първо, магията на Ериксън. Тя е най-сложната, достоверна (ако това е подходящият термин) и дълбоко интуитивна магическа система, на която съм се натъквал в която и да е книга, където и да било. Усещаш я като реална. И също така — невероятно опасна.

Воюващите му герои — те са войници. Говорят както би трябвало да говорят войниците. Не са герои, а професионалисти. Призванието им ги прави уморени, стари и разяжда сърцата им.

Примитивните хора у него — и тук ще призная искрената си, неподправена завист от познанието му и неговото прилагане — са автентични чак до мръсното под ноктите им. Ериксън знае как действат тези цивилизации на основно ниво, какво е усещането да разпалиш огън в пустошта и да слушаш нощните шумове, докато звездите блещукат в небето. Това е знание, което не може да се придобие, а е неразделна част от душата на писателя.

Тази история — „Здравите мъртъвци“ — е по-лека по тон от повечето материал, засягащ Малазанската империя и нейния възход и упадък, но изобретяването й и чистият размах на изложението са не по-малко впечатляващи. Това е приказка, която моли да бъде четена на глас сред тълпа единомишленици в осветена от огън кръчма, за предпочитане с облаци дим от лули, виещи се във въздуха (и несъмнено с няколко кандидат-рицари на Щастието, които наблюдават неодобрително). Богатството на идеи е зашеметяващо, но те излизат на сцената по толкова скромен и мил начин, че е лесно да бъдат подминати и гениалността и чистата оригиналност на сътворяването им да се приеме за нещо подразбиращо се от само себе си. Когато чете Ериксън, човек започва да си мисли, че адски се е отвлякъл, просто защото се е разсеял от някоя идея, понятие, герой. След известно време вече гъмжи от тези неща, всичко тича насам и натам, ококорено и весело, настава пълна суматоха, но към края на историята авторът отново е събрал всичко в торбата — стигнал е до края, който е имал предвид от самото начало. Прави го така, че да изглежда лесно, но изобщо не е.

Да го кажа по друг, по-личен начин — като писател: отново и отново, когато чета Ериксън, се улавям, че скърцам със зъби, пляскам се по челото и ръмжа: „По дяволите! Защо не съм се сетил за това!“ В такава егоцентрична професия като нашата не може да има по-голяма похвала.