Джеймс Кейн
Пощальонът винаги звъни два пъти (16)

Шестнайсета глава

Този път Кац взе всичко — и десетте хиляди, които ни беше издействал от застрахователите, и парите, които бяхме изкарали от таверната, и нотариалния акт за мястото. Направи всичко необходимо, но цялата работа поначало беше обречена. Сакет каза, че съм бясно псе, което трябва да бъде премахнато, за да стане животът на всички по-спокоен. Добре го описа — убили сме Гърка, за да му вземем парите, после аз съм се оженил за Кора и накрая съм убил и нея, за да получа всичко. Тя е разбрала за пътуването ми до Мексико и това е ускорило нещата. Резултатите от аутопсията показаха, че е била бременна — Сакет твърдеше, че това също има връзка. После доведе Мадж да свидетелства и тя разказа за нашата екскурзия — не че искаше, просто нямаше избор. Даже беше докарал в съда и пумата. Беше пораснала, но явно не се грижеха добре за нея, защото беше опърпана, мръсна, болнава, скимтеше жално и се опита да го ухапе. Толкова беше окаяна, че ми стана гадно, казвам ти. Но това, което ме довърши, беше една бележка, която намерили в касата. Кора я оставила там точно преди да повика таксито онази нощ и явно е забравила за нея. Така и не съм разбрал, нали не отворихме ресторанта на другия ден и не погледнах в касата. Това беше най-хубавата бележка, писана някога на този свят, само че в нея се споменаваше и за убийството на Гърка, така че им свърши идеална работа. Три дни се караха за тази бележка. Кац се противеше, цитираше щатския закон ред по ред, позоваваше се на всяка точка от него, но накрая съдът все пак реши да допусне бележката като доказателство по обвинението, че сме убили Гърка. Сакет каза, че тя обяснява мотива ми и, разбира се, да не забравяме факта, че съм бясно псе. Кац изобщо не ми позволи да дам показания. Какво можех да кажа? Че не съм убил Кора, и че тъкмо се бяхме оправили след всички проблеми, през които преминахме заради убийството на мъжа й? Кой щеше да повярва? Заседателите се съвещаваха точно пет минути. Съдията каза, че ще помисли над присъдата ми точно толкова, колко би обмислял присъдата на едно бясно псе.

Така че сега съм в отделението при осъдените на смърт. Дописвам всичко това, за да може отец Макконъл да го прегледа и да ми каже къде трябва да се пипне, да се оправят разните запетайки и прочее. Ако ме отложат, ще го задържи и ще изчака да види какво ще стане. Ако ми смекчат присъдата, ще го изгори, за да не могат никога да разберат дали съм убиец. Но ако ме обесят, ще трябва да го изнесе оттук и да намери някой да го отпечата.

Аз си знам, че няма да има нито отлагане, нито смекчаване. Никога не се самозалъгвам. Но тук човек все се надява, няма как иначе. Пък и нали нищо не съм си признал. Един каза, че ако не си признаеш, не могат да те обесят. Не знам. Ако отец Макконъл не ме изработи, от мен нищо няма да изкопчат. Може пък да ме отложат.

Нещо ми е нервно, мислех си за Кора. Според теб тя сега знае ли, че не съм я убил? Ако се съди по това, което каза във водата, сигурно знае. Най-гадното в цялата работа е, че така става, когато си играеш със смъртта. Като се ударихме, сигурно си е казала, че все пак съм намерил начин да го направя. Надявам се да имам и друг живот след този. Отец Макконъл каза, че ще имам. Искам пак да я видя. Искам тя да знае, че всичко беше така, както си обещахме да бъде, и че не съм я убил. Какво толкова имаше у нея, та ме кара да се чувствам така? Не знам. Тя искаше нещо и се опитваше да го получи. Изпробва всички грешни начини, но поне се опита.

Нямам представа какво намираше Кора у мен. Знаеше що за стока съм. Колко пъти е казвала, че за нищо не ставам. Всъщност никога не съм искал нищо друго, освен нея. Но това беше твърде много. Рядко се среща такава жена.

Има един в седма килия, убил е брат си, но разправя, че не го е направил той, а подсъзнанието му. Попитах го какво означава това. Според него в човек живеят две личности — едната познава, а другата не, понеже тя е в подсъзнанието му. Това ме разби. Ами ако наистина съм я убил и не знам? Не мога да повярвам! Не съм го направил! Толкова я обичах, че бих умрял за нея! Майната му на подсъзнанието, не вярвам на такива неща! Това са врели-некипели, с които тоя се опитва да изпързаля съдията. Човек знае какво прави, и го прави! Не съм я убил, сигурен съм! Това ще й кажа, ако някога пак я видя.

Сега ми е нервно, сигурно слагат дрога в храната, за да не мислим за края. Опитвам се да не мисля. Когато съм добре, съм навън, с Кора — над нас е небето, около нас е водата, говорим си колко ни е хубаво, и че винаги ще бъде така. Май това, което си представям, е отвъдното. То е другият живот, а не това, което отец Макконъл проповядва. Когато съм с нея, вярвам. Но започна ли да мисля, всичко изчезва.

Няма да ме отложат.

Идват. Според отец Макконъл молитвите помагат. Ако си прочел дотук, помоли се за мен и Кора. Помоли се да се съберем, където и да е.