Джеймс Кейн
Пощальонът винаги звъни два пъти (3)

Трета глава

Следващите два дни бях като мъртвец, но Гърка нещо се беше вкиснал и се наложи да се вдигна на крака. Недоволстваше, че не съм оправил летящата врата между ресторанта и кухнята. Кора му се беше оплакала, че вратата я е ударила в устата. Все нещо трябваше да му се каже — цялата й уста беше подута. Затова признах, че вината е моя, задето не съм я оправил. Разтегнах малко пружината и така всичко приключи.

Но истинската причина да се цупи беше табелата. Много си падна по нея и го беше страх да не се издам някъде, че идеята е била моя, а не негова. Жестока табела стана. Не успяха да му я направят веднага — отне им три дни, и когато най-сетне беше готова, отидох да я взема. Бяха сложили всичко точно така, както си беше нарисувано на листа, даже бяха добавили някои неща: гръцкото и американското знаме, две стиснати ръце и „Гарантирано качество!“. Надписът беше с червени, бели и сини неонови букви.

Окачих я. Изчаках да се стъмни и я включих да свети. Грейна като коледна елха.

— Казвам ти, виждал съм сума табели, но никоя не е била толкова хубава. Признавам те, Ник.

— Така си е, така си е.

Стиснахме си ръцете. Пак бяхме приятели.

На другия ден останахме сами за няколко минути. Аз си вкарах юмрука нагоре по бедрото й толкова силно, че почти я съборих.

— Защо правиш така? — Тя ръмжеше срещу мен като пума. Харесвах я такава.

— Как си, Кора?

— Криво ми е.

В този момент пак усетих аромата й.

 

 

Един ден Гърка чу, че някакъв нагоре по пътя подбивал цената на бензина. Скочи в колата и отиде да се разправя. Чух как отпраши натам, и тъкмо ставах, за да се изстрелям към кухнята, когато видях Кора, застанала на вратата.

Приближих се и погледнах устата й. За пръв път имах възможност да видя раната отблизо. Подутината беше спаднала, но следите от зъбите ми още си личаха — малки ръбести синини върху двете устни. Докоснах ги с пръсти. Бяха пухкави и влажни. Целунах ги. Съвсем леко. Кратки, меки целувки. Никога преди това не ми беше минавало през ума да целувам така.

Тя остана при мен около час, до завръщането на Гърка. Лежахме на леглото, без да правим нищо, тя рошеше косата ми и гледаше в тавана.

— Обичаш ли боровинков пай? — попита.

— Не знам. Май обичам.

— Ще ти направя.

 

 

— Внимавай Франк. Ще счупиш някой амортисьор.

— По дяволите амортисьора.

Колата се провираше между евкалиптовите дървета край пътя. Гърка ни беше изпратил до пазара да направим рекламация на някакви стекове, които според него не ставали за нищо. На връщане притъмняваше, и аз свърнах през гората, а колата подскачаше и се друсаше. Когато намерих подходящо място, спрях. Още преди да угася фаровете, ръцете й се обвиха около мен.

Направихме го няколко пъти. После просто си седяхме.

— Не мога повече така, Франк.

— И аз не мога.

— Не издържам. Искам да се опия с теб, разбираш ли?

— Да.

— Мразя го тоя грък.

— Защо си се омъжила за него? Така и не ми каза.

— Нищо не съм ти казвала.

— Е, не сме си губили времето в приказки.

— Работех в една долнопробна кръчма в Лос Анджелис. Като изкараш две години на такова място, няма как да не тръгнеш с първия мъж с позлатен часовник.

— Кога напусна Айова?

— Преди три години. Спечелих конкурса за красота в Де Мойн, тогава живеех там. Наградата беше екскурзия до Холивуд. Славата ми завъртя главата, петнайсет фотографа се надпреварваха да ме снимат, но след две седмици вече бях в кръчмата.

— Защо не се върна?

— Как пък не, ще им доставя това удоволствие.

— Опита ли в киното?

— Правиха ми пробни снимки. В лице бях добре, но нали сега говорят. Във филмите имам предвид. А щом си отворих устата, всички разбраха каква съм. И аз разбрах. Една провинциална мърла, която има шанс да пробие в киното точно колкото някоя маймуна. Даже маймуната е по-добре, тя поне може да те разсмее. А аз мога да предизвикам само отвращение.

— И после?

— После две години разни селяци ми щипеха задника, оставяха ми жълти стотинки и питаха: „Какво ще кажеш да се позабавляваме тая вечер?“ Понякога ходех с тях да се забавлявам.

— После?

— Знаеш за какви забавления говоря, нали?

— Знам.

— Ами после се появи той. Спах с него и той ми помогна. Взе ме при себе си. Но не издържам вече! За Бога, приличам ли ти на малка бяла птичка?

— По-скоро ми приличаш на дяволска котка.

— Ето, ти ме разбираш, това е. Не се налага да те лъжа и да те правя на луд. И си чист, не си мазен. Идея си нямаш какво значи това! Не си мазен!

— Мога да си представя.

— Едва ли. Никой мъж не може да разбере какво означава това за една жена. Да е с някой мазник, от който стомахът й се обръща. Не съм дяволска котка, просто не издържам вече.

— Да бе, я стига.

— Ох, добре. Тогава съм дяволска котка. Но нямаше да съм толкова зла, ако той не беше толкова мазен.

— Кора, искаш ли да се махнем оттук?

— Много пъти съм мислила за това.

— Оставяме Гърка и изчезваме. Просто изчезваме.

— И къде ще отидем?

— Където и да е, какво значение има.

— Където и да е. Знаеш ли къде е това „където и да е“?

— Където ни скимне.

— Не става така, Франк. Това, за което говориш, е „обратно в кръчмата“.

— Не ти говоря за кръчмата, говоря ти да хванем пътя. Знаеш ли колко е хубаво! Никой не знае по-добре от мен. Аз познавам всеки завой! Нали това е целта — да скитаме.

— Е, ти наистина беше скитник, когато дойде, даже чорапи си нямаше.

— Обаче ти ме хареса.

— Аз те обикнах! И без риза бих те харесала. Най-вече без риза бих те харесала, за да усещам яките ти рамене.

— Е, така е, който се бие редовно с жп полицията.

— Ти навсякъде си як. Голям, висок и як. И косата ти е светла. Не си като онова нищожно, меко същество с черна коса, върху която да ръсиш дафиново масло всяка вечер.

— Сигурно мирише хубаво това масло.

— Няма да стане, Франк. Твоят път води единствено в кръчмата. За мен кръчмата, а за теб — още по-зле: скапана работа на скапан паркинг, или в някой скапан гараж. Ако те видя в работен комбинезон, ще се разрева.

— Тогава какво ще правим?

Тя седеше и въртеше ръката ми между дланите си.

— Обичаш ли ме?

— Да.

— Обичаш ли ме толкова силно, че нищо друго да няма значение?

— Да.

— Тогава има само един начин.

— Нали каза, че не си дяволска котка!

— Не съм, просто искам да съм нещо, това е. Но без любов не става, разбираш ли? Поне при жените е така. Е, добре, допуснах грешка. Сега за да я поправя, ще стана дяволска котка, за пръв и последен път. Но иначе не съм.

— За такова нещо човек може да увисне на въжето.

— Не и ако го направи както трябва. Ти си умен, Франк. Никога не съм успявала да те заблудя. Никога. Ще измислиш начин. Имаме много време.

— Но той не ми е направил нищо лошо. Според мен е свестен.

— Глупости, свестен! Та той смърди! И мислиш ли, че ми е приятно ти да носиш работни дрехи с надпис „Авто услуги, благодарим ви, обадете се пак“, а в същото време той да има четири костюма и половин дузина копринени ризи?! Тоя бизнес е наполовина мой! Какво, не готвя ли добре? Ти не си ли вършиш добре работата?

— Говориш все едно това е в реда на нещата.

— Кой знае дали е в реда на нещата, освен нас!

— Аз и ти.

— Това е, Франк. Това е всичко, което има значение. Не ти, аз и пътят или нещо друго. Само аз и ти.

— Все пак мисля, че си дяволска котка. Иначе нямаше да се чувствам така.

— Това ще направим. Целуни ме, Франк. Целуни ме в устата.

Целунах я. Очите й блестяха като две сини звезди. Имах усещането, че съм в църква.