Джеймс Кейн
Пощальонът винаги звъни два пъти (15)

Петнайсета глава

Тя се разрева, после утихна и слезе долу. Изтичах след нея. Късаше капаците на някакъв кашон.

— Правя легло за домашния ти любимец, скъпи.

— Много мило.

— Ти какво мислеше, че правя?

— Нищо не си мисля.

— Спокойно, като реша да се обадя на Сакет, ще ти кажа. Не се притеснявай, пази си силите, че ще ти трябват.

Постла дъното с вълнени дрехи. После взе кашона, качи се в стаята и сложи пумата вътре. Животното пак измяука и заспа.

Слязох да пийна една ко̀ла. Тъкмо я бях отворил, когато Кора се появи на вратата.

— Трябва да си пазя силите.

— Чудесно.

— Ти какво си мислеше, че правя?

— Нищо не съм си мислила.

— Спокойно, ако реша да духна, ще ти кажа. Не се притеснявай.

Тя ме изгледа особено и пак се качи горе.

И така цял ден — аз вървях след нея от страх, че ще се обади на Сакет, тя вървеше след мен от страх да не избягам. Изобщо не отворихме. Ходехме на пръсти из къщата и от време на време сядахме в спалнята. Не се поглеждахме, гледахме пумата. Тя започваше да мяука и Кора слизаше долу за мляко. А аз — след нея. Пумата изгълтваше млякото и заспиваше. Още беше малка и само ядеше и спеше.

Вечерта си легнахме мълчаливо. Трябва да съм заспал, защото пак сънувах оня кошмар. Изведнъж се събудих и преди да съм се опомнил, вече тичах по стълбите — бях я чул да върти телефона. Заварих я в ресторанта, напълно облечена, с шапката на главата и с багажа в онази кутия.

Хванах я за раменете, блъснах я през летящата врата и я затиках обратно по стълбите.

— Качвай се горе! Качвай се или…

— Или какво?

Телефонът звънна и вдигнах слушалката:

— Аз съм твоят човек. Казвай!

— „Жълти таксита“!

— А, да! Повиках ви, но размислих. Явно няма да имаме нужда от вас.

— Окей.

Качих се горе, тя се събличаше. Пак си легнахме мълчаливо. Накрая тя започна:

— Или какво?

— Какво ти става, бе? Накрая ще ти забия един юмрук в голямата уста! А може и да направя нещо друго, кой знае.

— Да, ще направиш нещо друго. Нали?

— Накъде биеш?

— Франк, много добре знам какво правеше. Лежеше и се чудеше как да ме убиеш.

— Бях заспал!

— Дай да не се лъжем, Франк! Аз поне нямам намерение да те лъжа. И трябва да ти кажа нещо.

Мислих дълго над думите й, защото точно това правех всъщност — лежах и се чудех как да я убия.

— Добре, така беше. Позна.

— Знаех си!

— Ами ти? Ти пък мислеше да ме изпееш на Сакет! Не е ли същото?

— Същото е.

— Значи сме квит. Точно както в началото.

— Не, не съвсем.

— Напротив. — Аз отпуснах глава на рамото й. — Можем да се надлъгваме колкото искаме, можем да се радваме на парите и да говорим, че сме си легнали с дявола, но ние сме точно там, където бяхме в началото. Да, аз тръгнах с онази жена, Кора, бях навит да ловя пуми чак в Никарагуа. Но не заминах. Защото знаех, че ще се върна. Ние сме оковани един за друг, Кора. Мислехме, че сме на върха на планината, само че не е било така. Планината е била върху нас. През цялото време, от онази нощ, досега.

— Само затова ли се върна?

— Не, върнах се заради нас. Няма друга. Обичам те, Кора. Но когато в любовта се намеси страх, тя се превръща в омраза. Това вече не е любов.

— Значи ме мразиш?

— Не знам. Нали сега си казваме истината, поне веднъж да си кажем истината! Това също е част от нея! Затова лежах и мислех да те убия. Ето, вече знаеш.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Да?

— Ще имам бебе.

— Какво!

— Подозирах го още преди да замина. Когато мама умря, вече бях сигурна.

— Какви ги говориш, сериозно ли?! Ела тук! Дай ми целувка!

— Не, моля те, нека ти кажа.

— Нали вече ми каза!

— Има и друго. Изслушай ме, Франк. Докато чаках да мине погребението мислех само за това. Мислех си, какво би означавало това за нас. Защото ние отнехме живот, нали? Сега трябва да дадем.

— Така е.

— Много бях объркана. Но откакто видях тази жена, вече не съм. Не мога да се обадя на Сакет. Не мога да му се обадя, защото не мога да родя дете, което някой ден ще порасне и ще разбере, че баща му е обесен за убийство.

— Но нали се канеше да отидеш при Сакет!

— Не, канех се да избягам.

— Само заради това ли нямаше да отидеш при Сакет?

Мина доста време, преди да ми отговори.

— Не. Обичам те, Франк! Мисля, че го знаеш. Все пак ако не беше така, може би щях да отида при Сакет. Просто те обичам.

— Тя не означава нищо за мен, Кора. Казах ти защо го направих. Опитвах се да избягам.

— Знам. Винаги съм го знаела. Знаех и защо искаш двамата да се махнем оттук. И когато ти казах, че си скитник и за нищо не ставаш, не го мислех наистина. Всъщност мислех го, но знаех, че не това е причината. Ти и твоето скитане! Та аз те обикнах заради него! И намразих тази жена задето веднага се обърна срещу теб, когато разбра, че не си й казал нещо, което всъщност изобщо не й влиза в работата. Но въпреки това исках да те унижа.

— Е?

— Това се опитвам да ти кажа, Франк. Исках да те съсипя, но не намерих сили да отида при Сакет. Не защото ме наблюдаваше, спокойно можех да избягам. Има друга причина, казах ти. И сега знам, че съм се отървала от дявола, Франк. Знам, че никога няма да се обадя на Сакет, защото можех да го направя и имах причина да го направя, но не го направих. Така че дяволът си отиде от мен. Но дали си е отишъл от теб?

— Щом си е отишъл от теб, каква работа имам аз с него?

— Няма как да сме сигурни, докато и ти не получиш своя шанс. Шанса, който имах аз.

— Казвам ти, че си е отишъл.

— Франк, докато ти лежеше и се чудеше как да ме убиеш, аз лежах и се чудех същото — как точно ще ме убиеш. Например ще отидем да плуваме, ще влезем навътре в океана, и ако не искаш да се върна, ще направиш така, че да не се върна. И никой няма да разбере. Все едно е нещастен случай, постоянно стават такива. Още утре сутринта ще отидем.

— Не, още утре сутринта ще се оженим.

— Ще се оженим, щом искаш, но преди да се приберем, ще отидем да плуваме.

— Стига с това плуване, дай ми целувка.

— Утре вечер ще се целуваме, ако се върна. Говоря за истински целувки, Франк, не пиянски. Целувки, пълни с мечти. Целувки, родени от живота, а не от смъртта.

— Добре, разбрахме се.

 

 

Оженихме се в сградата на общината. Кора беше толкова хубава, че единственото, което исках, беше да се понатискаме.

Отидохме на плажа и се излегнахме на пясъка. Изведнъж тя се изправи, погледна ме с онази тънка усмивчица, и тръгна към брега.

— Влизам — каза.

Отдалечи се и аз я последвах. Плуваше все по-навътре, после спря и я настигнах. Приближи се, хвана ръката ми и се спогледахме. Вече знаеше. Знаеше, че дяволът си е отишъл от мен и че я обичам.

— Казвала ли съм ти някога защо ми харесва да лежа с крака срещу течението?

— За да ти повдига гърдите.

Една голяма вълна ни поде и тя ги обхвана с ръце, за да ми покаже.

— Страхотно е! Големи ли са, Франк?

— Довечера ще ти кажа.

— Усещам, че са. Има и нещо друго. Не е само мисълта, че създаваш живот, а и онова, което този живот прави с теб. Усещам гърдите си толкова пълни! Искам да ги целуваш! Скоро и коремът ми ще започне да расте. Искам всички да го видят! Това е живот, усещам го в себе си! Това е нов живот и за двама ни, Франк!

Заплувахме обратно и аз се гмурнах под водата. Потънах на около девет стъпки дълбочина — усетих по налягането — и продължих да се спускам надолу. Ушите ми запукаха, но не се наложи да изплувам, налягането върху дробовете вкарва кислород в кръвта, затова в първите секунди не ми липсваше въздух. Погледнах през зелената вода, ушите ми пищяха и усещах огромна тежест върху гърдите си. И в този момент почувствах как всички гадости и злини, които съм насъбрал през живота си, се изцеждат и отмиват от мен. Бях готов да започна начисто. Както тя каза, това беше ново начало и за двама ни.

Когато изплувах, тя кашляше.

— Нищо ми няма, само ми се гади.

— Добре ли си?

— Мисля, че да. Ще ми мине.

— Да не си се нагълтала с вода?

— Не съм.

Продължихме още малко и тя спря.

— Франк, нещо не е наред.

— Ела, хвани се за мен.

— Ох, сигурно съм се пренапрегнала, нали се мъчех да си държа главата над вълните, за да не гълтам солена вода.

— Само спокойно.

— Ужас, Франк! Чувала съм за спонтанни аборти от пренапрежение.

— Отпусни се! Не се опитвай да плуваш, аз ще те изтегля на брега.

— Не е ли по-добре да повикаме спасител?

— Само това не! Ще започне да ти помпа краката нагоре-надолу. Остави на мен, аз ще те изкарам по-бързо.

Тя се отпусна във водата и аз я задърпах за презрамката на банския.

Сигурно съм я теглил една миля. Бързах да я заведа в болницата, но внимавах, защото знаех, че разбързаш ли се в морето — потъваш. Скоро усетих под краката си дъно и я понесох на ръце.

— Не мърдай. Аз ще се оправя.

— Не мърдам.

Хукнах към мястото, където си бяхме оставили дрехите, и я сложих да седне. Загърнах я в хавлията и извадих ключовете за колата. Бяхме паркирали горе на пътя, и се наложи да изкача високия склон, носейки я на ръце. Накрая бях толкова изтощен, че едва се влачех, но не я изпуснах. Внесох я в колата, включих двигателя и подпалих гумите.

Намирахме се на около две мили от Санта Моника, където имаше болница. Карах след един голям камион, на задния му капак му пишеше „Натиснеш ли клаксона, пътят е твой“. Блъсках по клаксона като луд, а оня все си караше в средата. Не можех да мина отляво, защото срещу мен се точеше цяла колона, така че рязко минах вдясно и дадох газ.

Тя изпищя. Така и не видях стената. Последва удар и всичко стана черно. Като се свестих, бях заклещен до волана, с гръб към предницата. Простенах от ужас. Онова, което чух звучеше като капки дъжд върху ламарина, но не беше дъжд, а беше нейната кръв, която изтичаше по капака. Свиреха клаксони, хора изскачаха от колите си и тичаха към нас. Повдигнах я, опитах се да спра кръвта й, през цялото време й говорех, плачех и я целувах.

Но тези целувки така и не стигнаха до нея, защото тя беше мъртва.