Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Postman Always Rings Twice, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Гергана Дечева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс М. Кейн
Заглавие: Пощальонът винаги звъни два пъти
Преводач: Гергана Дечева
Издание: Първо
Издател: SKYPRINT 04
Година на издаване: 2012
Тип: Роман (не е указано)
Националност: Американска
Печатница: Полиграфически комбинат „Д. Благоев“
Редактор: Ира Коловска
ISBN: 978-954-390-083-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3088
История
- —Добавяне
Четиринайсета глава
Кора слезе от влака, беше облечена с черна рокля, която я правеше по-висока, носеше черна шапка, черни обувки и черни копринени чорапи. Държеше се странно. Носачът натовари куфара й в колата и потеглихме. Нямаше за какво да говорим. След няколко мили попитах:
— Защо не ми каза, че е починала?
— Не исках да те занимавам, Франк. Пък и имах доста работа.
— Сега ми е кофти.
— Защо?
— Защото докато те нямаше, ходих до Фриско.
— И защо трябва да ти е кофти?
— Откъде да знам. Докато ти си там, в Айова, и майка ти умира, аз се забавлявам във Фриско.
— Не разбирам защо трябва да се чувстваш гузен. Аз даже се радвам, че си отишъл. Ако се бях сетила, сама щях да ти предложа.
— Бизнесът не вървеше и затворих.
— Нищо, ще наваксаме.
— Не ме свърташе, когато ти замина.
— Ох, стига вече. Казах ти, няма проблем.
— Сигурно ти е било гадно.
— Не беше приятно. Както и да е, вече свърши.
— Като се приберем, ще ударим по един шот. Почакай да видиш какво съм ти донесъл.
— Не искам.
— Ще те ободри.
— Не пия вече.
— Защо?
— Дълга история, ще ти разправям.
— Май доста неща са се случили.
— Не, нищо не се случи, единствено погребението. Обаче имам много да ти разправям. Мисля, че отсега нататък ще ни е доста по-добре.
— Кажи какво има! — Вече започвах да се безпокоя.
— Не сега. Ти видя ли се с вашите?
— Че какво да им гледам?
— Както и да е. Добре ли прекара?
— Средна работа. Доколкото може да ми е добре, когато теб те няма.
— Бас държа, че си си прекарал страхотно, но ми е приятно, че го казваш.
Като пристигнахме, пред ресторанта имаше паркирана кола. Човекът в нея ни се ухили глуповато и слезе. Беше Кенеди, оня от кантората на Кац.
— Помниш ли ме? — попита.
— Как да не те помня! Хайде, влизай.
Поканих го вътре, а тя ме дръпна в кухнята.
— Франк, това не е на добре.
— Защо мислиш така?
— Не знам, имам лошо предчувствие.
— Нека да поговоря с него.
Върнах се в ресторанта, тя донесе бирата и ни остави. Започнах по същество.
— При Кац ли си още?
— Не, напуснах. Скарахме се и напуснах.
— И какво правиш сега?
— Нищо. Всъщност затова и дойдох. Идвах няколко пъти, но все нямаше никой. Днес дочух, че си се върнал, и реших да те изчакам.
— За какво става въпрос?
— Чудех се дали можеш да ми дадеш малко пари.
— Разбира се, колко искаш? Тук не държа много, но мога да ти дам петдесет-шейсет долара.
— Надявах се на малко повече.
Продължаваше да се хили, но реших, че е време да спрем да се правим на две и половина.
— Хайде, Кенеди. Давай направо!
— Виж какво. Зарязах Кац, но нали помниш ония пълни самопризнания, дето ги натраках на машината. За Пападакис. Те бяха още в папките му. И понеже сме приятели, сметнах, че не е редно да се мотаят там, и ги взех. Реших, че може да ги искаш.
— Имаш предвид онова бълнуване, което според нея беше самопризнание?
— Точно така. Знам, че в него няма нищо вярно, разбира се, но все пак реших, че може на теб да ти трябва.
— Колко искаш?
— Колко даваш?
— А, не знам. Както казваш, в него няма нищо вярно. Но мога да ти дам сто кинта.
— Струва повече.
— Така ли?
— Да кажем, двайсет и пет хиляди.
— Ти луд ли си?!
— Не, не съм луд. Взел си десет от Кац. Бизнесът ти върви, да си изкарал още към пет бона чисто. От банката можеш да получиш десет за мястото като го ипотекираш. Пападакис е платил четиринайсет, значи десет ще дадат. Станаха двайсет и пет.
— И ще ми одереш кожата за едно тъпо самопризнание?
— Толкова струва.
Не помръдвах, но явно съм го гледал лошо, защото той извади пистолет и го насочи към мен.
— Само да не ти хрумне някоя глупост, Чеймбърс. Първо, документът не е у мен. И второ, ако ми направиш нещо, ще го отнесеш.
— Нищо няма да ти правя.
— И по-добре.
Той продължаваше да държи пистолета насочен към мен, а аз продължавах да го гледам в очите.
— Е, май ме хвана натясно — въздъхнах.
— Няма май, хванах те.
— Обаче не са ти точни сметките.
— Така ли? Слушам те, Чеймбърс.
— Вярно, взехме десет от Кац. И още ги имаме. Направихме около пет, но миналата седмица похарчихме хиляда. Тя замина да погребе майка си, мен също ме нямаше, затова беше затворено.
— Продължавай.
— И не можем да вземем десет срещу имота. В момента няма да дадат пет, но четири — може.
— Нататък.
— Значи така: десет и четири, и още четири, общо осемнайсет.
Той наведе ухилената си физиономия към барабана на пистолета, помисли малко и стана.
— Добре, осемнайсет. Утре ще ти се обадя да видя дали си ги събрал. Ако си ги събрал, ще ти кажа какво да направиш. Ако не си, признанието отива при Сакет.
— Няма къде да мърдам.
— Значи ще ти се обадя утре в дванайсет, че да имаш време да отидеш до банката и да се върнеш.
— Добре.
Беше късен следобед, започваше да се здрачава. Кенеди пристъпи заднешком към вратата, а аз се облегнах на стената със съкрушен вид. Малко преди да излезе, бутнах шалтера на неоновата табела. Светлината го заслепи, той се извърна и тогава му фраснах един. Когато се сви, скочих отгоре му, извих му ръката, взех пистолета и го запратих в салона. После му ударих още един, помъкнах го към кухнята, и затворих вратата с ритник.
Кора стоеше там, през цялото време беше подслушвала.
— Вземи пистолета! — креснах й аз.
Тя изтича до салона, грабна го, и се върна.
Изправих Кенеди на крака, проснах го на една от масите и го пребих от бой. Като припадна, плиснах в лицето му чаша вода. Свести се и го подкарах пак. Накрая лицето му приличаше на бифтек, а той хленчеше и хлипаше като дете. Чак тогава спрях.
— Бъди добро момче, Кенеди! Сега ще се обадиш на твоите приятелчета.
— Нямам приятели, Чеймбърс, честна дума, само аз знам.
Пак го фраснах и започнахме отначало. Той твърдеше, че няма приятели, а аз му извих ръката и казах:
— Добре тогава. Като нямаш приятели, чупя.
Устиска по-дълго, отколкото очаквах — толкова дълго, че вече едва го държах, защото левият ми лакът все още беше слаб. Ако някога си се опитвал да счупиш ръката на такъв здравеняк, знаеш колко е трудно.
Изведнъж той се предаде. Пуснах го и му казах какво да каже. После го завлякох до телефона и взех деривата от ресторанта, за да слушам. Кора дойде при нас с пистолета. Казах й:
— Като ти дам сигнал, натискаш спусъка!
— Натискам спусъка — повтори тя и се облегна назад. Крайчетата на устните й затрептяха в зловеща усмивка. Мисля, че тази усмивка уплаши Кенеди повече от всичко, което аз му направих.
Той набра номера и отсреща вдигна някакъв мъж.
— Уили, ти ли си?
— Пат?
— Аз съм. Слушай, всичко е уредено. За колко време можеш да стигнеш дотук с онова?
— Утре, както се разбрахме.
— Тази вечер не можеш ли?
— Е как да отворя сейфа, нали банката е затворена!
— Добре, слушай сега. Утре първата ти работа е да отидеш да го вземеш, и после — право тук! Аз сега съм у тях.
— У тях?
— Чуй ме, Уили. Хванахме го натясно. Обаче ако тя разбере, няма да му даде да плати всички тия пари, разбираш ли? Ако излезем, ще се усети и може да й хрумне да тръгне след нас. Всичко трябва да стане тук, вътре. Аз съм просто клиент, който е решил да преспи в техния къмпинг. Тя нищо не подозира. Утре идваш, все едно си ми приятел, и оправяме всичко.
— И откъде ще вземе парите, като не може да излезе?
— Това вече е уредено.
— Добре де, от какъв зор ще висиш там цяла нощ?
— Имам си причина, Уили. Защото може да не ни будалка за тия неща, но може и да ни будалка, разбираш ли? А ако съм тук, няма начин да се скатае. Нито тя, нито той.
— Той чува ли те сега, като ми говориш?
Кенеди ме погледна, аз му кимнах и той продължи:
— Да, до мен е в телефонната кабина. Държа да ме чуе добре. Нека знае, че работата е сериозна.
— Странни неща вършиш, Пат.
— Слушай, Уили! Ти не знаеш, аз не знам и изобщо никой не знае дали тоя не е намислил да ни изработи. Ако не е, давам му шанс. Какво толкова, щом човекът е навит да си плати, трябва да му помогнем, нали така? Прави каквото ти казвам. Утре ела колкото можеш по-рано. Разбра ли? Колкото може по-рано. Иначе тя ще вземе да се чуди защо вися тук цял ден.
— Добре.
Той затвори. Приближих се и му треснах още един.
— Това е за да внимаваш какво говориш, когато оня ти се обади след малко. Ясен ли съм?
— Напълно.
Зачакахме. Скоро телефонът звънна. Вдигнах слушалката, подадох му я, и Кенеди продължи в същия дух, само дето тоя път каза, че не съм при него. Тая работа не се хареса на Уили, но се наложи да преглътне.
Помъкнах Кенеди към барака номер едно. Кора ни последва с пистолета и след като го заключих, я целунах.
— Това е задето си толкова бърза, когато стане напечено. Чуй ме сега, няма да го оставя сам нито за миг, ще стоя тук цяла нощ. Ще го вкарам вътре, ако оня пак звънне. Не е зле да отвориш бирарията, но не пускай никого вътре. Ако приятелите му дойдат да шпионират, ти си върши работата, все едно не знаеш нищо.
— Франк!
— Да?
— Следващия път като почна да ти се правя на умна, забий ми и на мен един.
— Какво искаш да кажеш?
— Че наистина трябваше да се махнем оттук, сега разбирам.
— А, сети се! Но първо трябва да приключим с това.
Тя ме целуна и каза:
— Много те харесвам, Франк.
— Ще се оправим, спокойно.
— Аз съм спокойна.
Висях при него цяла нощ. Не му дадох да яде, не го оставих и да спи. Два-три пъти се наложи да говори с Уили, единия път Уили поиска да говори и с мен. Изглежда всичко вървеше по плана. Междувременно го поступвах. Доста работа си беше, но нямаше как, трябваше да го накарам да иска тая хартия да пристигне тук възможно най-скоро. Докато той бършеше кръвта от лицето си, в бирарията отвън радиото свиреше и се чуваше говор и смях.
Около десет часа сутринта Кора надникна и каза:
— Дойдоха. Трима са.
— Доведи ги!
Тя взе пистолета, пъхна го в колана си така, че да не се вижда отпред, и отиде. След минута чух как нещо се строполи на земята. Беше една от горилите — Кора ги беше накарала да вървят заднешком и единият се беше спънал, стъпвайки на алеята.
Отворих вратата:
— Заповядайте, господа.
Влязоха с вдигнати ръце. Последна влезе тя и ми подаде пистолета.
— Имаха оръжие, но им го взех.
— По-добре го донеси, че може да дойдат и други.
Тя излезе и след малко се появи с пистолетите. Остави ги до мен. После претърси джобовете им и намери документа. Най-интересното беше, че имаше и плик с шест фотокопия и един негатив. Смятали са да продължават да ни изнудват, а ми се изсипаха тук с негатива! Прибрах всички копия, прибрах и оригинала, излязох навън и им драснах клечката. Когато всичко изгоря, стъпках пепелта, за да се смеси с прахоляка, и се върнах.
— Добре, момчета. Сега ви пускам да си ходите, но арсенала остава при мен.
Изпратих ги под строй до колите им. Те си заминаха, аз се върнах. Кора я нямаше нито долу, нито в мотела.
Открих я в нашата стая.
— Ето, свърши се. Копия, оригинали — всичко. Така се уплаших!
Тя не каза нищо. Гледаше ме особено.
— Какво има, Кора?
— Свърши се, викаш. Копия, оригинали, всичко. Само че аз не съм свършила. Аз имам милиони копия, точно като оригинала. Подсигурила съм се. И с мен ли си свършил? — Тя избухна в смях и се пльосна на леглото.
— Е, добре, достатъчно тъпа си, за да се накиснеш сама, само и само да закопаеш и мен. Имаш милиони копия, да. Милиони.
— И сега идва най-хубавото: изобщо не е нужно да се накисвам сама. Кац не ти ли каза? Не могат да те обвинят два пъти за едно и също нещо. Така е по конституция. Схващаш ли, мистър Франк Чеймбърс? Не ми коства нищо да те накарам да ми играеш по свирката. Точно това ще направим. Ще играем.
— Сега пък какво те прихвана?
— О, ама ти още не знаеш! Приятелката ти намина снощи. Не знаеше нищо за мен. И остана тук да преспи.
— Каква приятелка?
— Оная, с която си ходил до Мексико. Тя всичко ми каза. Сприятелихме се. Сама го реши. Като разбра коя съм, май се уплаши, че може и нея да убия.
— Не съм ходил в Мексико от една година.
— Ходил си, и още как.
Тя излезе, чух я да отваря вратата на стаята ми и като се върна, носеше някакво коте, но доста едро. Беше сиво, на точки. Сложи го на масата, и то измяука.
— Пумата родила и твоята приятелка ти донесе едно от бебетата за спомен. — Тя се облегна на стената и се разсмя. Беше луд, истеричен смях. — Ето на, и котката се върна! Стъпи на таблото, изгоря и се върна! Ха-ха-ха-ха… Не е ли смешно? Нямаш късмет с котките!