Джеймс Кейн
Пощальонът винаги звъни два пъти (13)

Тринайсета глава

Така изкарахме шест месеца. Всеки ден едно и също — сдърпаме се, после хванем бутилката и край, минава ни. Не можехме да напускаме щата заради условната присъда, обаче смятах да се разкараме, когато изтече. Истината е, че исках да държа Кора далеч от Сакет, страх ме беше, че може някой път да се ядоса, да превърти и да му изпее всичко, както направи веднага след обвинението. Нямах й никакво доверие.

Отначало тя беше запалена от идеята да се махнем, особено като й разправях за Хаваите и за южните морета. Само че започнахме да трупаме пари. Когато отворихме (една седмица след погребението), любопитни хора заприиждаха на тълпи да видят Кора лично, прекарваха си добре и после идваха пак. Тогава тя реши, че това е нашият шанс да направим пари.

— Франк, всички заведения наоколо са такива дупки! Държат ги бивши фермери, надошли от Канзас или кой знае откъде. Тия хора идея си нямат как се обслужват клиенти. Тук си трябва някой, който познава бизнеса, такъв като мен. Когато човек е доволен, той се връща обратно и води всичките си приятели.

— Какво ти пука, нали и без това ще я продаваме.

— Ще ни е по-лесно да я продадем, ако прави пари.

— Ами нали прави пари! — упорствах аз.

— Искам да кажа добри пари. Чуй ме, Франк. Хрумна ми, че на хората ще им е приятно да седят ей там, под дърветата. Помисли си само: такова хубаво време имаме в Калифорния, а те какво правят? Блъскат се в някакви безлични дупки, в които смърди, и ядат едни и същи буламачи от Фресно, та чак до границата! Как да се чувстват добре?!

— Виж какво, казахме, че ще продаваме, нали? Колкото по-малко имаме за продаване, толкова по-бързо ще се отървем. Естествено, че ще им е приятно да седят под дърветата, но за да могат да седят там, трябва да сложим маси, да прокараме допълнително осветление и така нататък, а може би тоя, дето ще купи всичко това, няма да иска такива неща.

— И без това трябва да стоим тук още шест месеца!

— Тогава ще използваме тези шест месеца, за да намерим купувач.

— Искам да опитам!

— Добре, опитай!

— Мисля да изнеса няколко маси отвътре.

— Нали се разбрахме, че ще опиташ. Хайде, идвай да изпием по едно!

Така приключихме спора.

 

 

Един ден Кора каза, че иска да вземем лиценз за продажба на бира, и чак тогава разбрах какво всъщност е намислила. Тя изнесе няколко маси, сложихме навес на ивици и фенери. Стана много хубаво, права беше — на хората им хареса, сядаха за половин час, слушаха тиха музика от радиото, после се качваха в колите си и отпрашваха. Точно тогава падна забраната за продажба на бира и тя реши, че ако оставим всичко както си е, но добавим и бира, ще можем да се наречем „бирария“.

— Не искам никаква бирария, искам само някой да дойде, да купи това място и да плати в брой! — настоявах аз.

— Би било жалко.

— Напротив!

— Франк, лицензът е дванайсет долара за шест месеца. Какво, не можем ли да си го позволим?

— Вземем ли лиценз, влизаме в бизнеса с бира. Вече сме в бизнеса с петрол, в бизнеса с хотдог, само бира ни липсва! Майната му, искам да изляза оттук, а влизам все по-надълбоко!

— Но другите вече взеха лиценз!

— Не ми пука, да си го ползват със здраве!

— Е, добре, имаме клиенти, имаме градина под дърветата и сега трябва да обяснявам на хората, че няма бира, само защото не сме взели лиценз?

— А защо изобщо трябва да им обясняваш?

— Само да сложим маркучите и почваме да продаваме наливна бира. По-хубава е от бутилираната, а и носи повече пари. Оня ден в Лос Анджелис видях страхотни високи чаши. Хората обичат да пият бира от такива чаши.

— Аха, значи вече имаме и маркучи, и чаши! Казах ти, че не искам бирария!

— Франк, ти изобщо някога искал ли си да бъдеш нещо?

— Чуй ме добре: искам да се разкарам от това място! Не искам духът на проклетия грък да ми се привижда от всеки ъгъл, не искам да сънувам онова негово ехо, не искам да подскачам всеки път, когато по радиото задрънка китара! Трябва да се махна оттук, чуваш ли? Ако не се махна, ще откача!

— Лъжеш.

— Не лъжа, никога не съм бил по-откровен.

— Не ти се привиждат никакви духове! На някой друг може и да му се привиждат, но не и на мистър Франк Чеймбърс! Не-е-е, ти искаш да се махнеш само защото си скитник! Такъв си, и такъв ще си останеш! И като заминем и изхарчим парите, тогава какво?

— Не ми пука! Заминаваме ли или не?

— Там е работата, че не ти пука! А ако останем тук…

— Знаех си. Планирала си го от самото начало.

— Добре, защо да не останем, какво ни пречи? Нещата тъкмо се наредиха! Слушай, Франк, открай време се опитваш да ме направиш скитница, обаче няма да стане. Казах ти, аз не мога така. Искам да съм нещо. Оставаме и взимаме лиценз за бира! И ние сме хора!

Беше късно вечерта и бяхме горе, полусъблечени. Тя крачеше из стаята и говореше отривисто, точно както след обвинението.

— Естествено, че оставаме. Както кажеш. Пийни си едно.

— Не искам да пия!

— Е как не искаш, нали взехме парите, няма ли да го отпразнуваме?

— Вече го отпразнувахме!

— Да, но сега ще направим още пари с тая бирария. Трябва да го полеем, ей така, за късмет.

— Ти си луд! Добре, за късмет.

Така я карахме два-три пъти седмично. А като ми минеше махмурлукът, сънувах как падам и пак чувах онова хрущене.

 

 

Веднага, след като й изтече изпитателния срок, Кора получи телеграма, че майка й е болна. Събра набързо малко дрехи и я закарах на гарата.

Докато се връщах към паркинга, се чувствах много странно — все едно бях направен от въздух и всеки момент ще литна! Чувствах се свободен! Вече нямаше да се боря с кошмарите си и нямаше да се дърлям с тази жена, нито да я дундуркам, като й давам да суче от бутилката с алкохол.

На паркинга видях едно момиче, което се мъчеше да запали колата си. Но колкото и да опитваше, не се получаваше.

— Какво й е? Не ще да запали?

— Оставили са я на контакт и акумулаторът е заминал.

— Ами значи те да се оправят. Да ти заредят акумулатора.

— Е, да, но аз бързам да се прибера.

— Ще те закарам.

— Много си любезен.

— Аз съм най-любезният човек на света.

— Но ти дори не знаеш къде живея.

— Все ми е тая.

— Далечко е, извън града.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре.

— Караш ме да се чувствам неудобно, но как да ти откаже човек!

— Като ти е толкова неудобно, не ми отказвай.

 

 

Имаше светла коса, на години май беше малко по-голяма от мен, и хич не изглеждаше зле, но ме спечели най-вече с това, че се държеше приятелски и изобщо не я беше страх, че може да й направя нещо. Личеше си, че е печена. Върхът на всичко беше, че тя дори не ме попита кой съм. На излизане от паркинга се запознахме, и името ми нищо не й говореше. Леле, идея си нямаш какво облекчение беше това — най-накрая да срещна някой, който не ме врънка да му разправям „истината за оня случай“. Казвам ти, погледнах я и пак се почувствах така. Все едно съм направен от газ и ще излетя всеки момент.

— Значи се казваш Мадж Алън?

— Всъщност бях Крамър, но мъжът ми почина и си върнах моминското име.

— Слушай, Мадж Алън, или Крамър, или както предпочиташ да се наричаш. Имам едно предложение.

— Казвай.

— Какво ще кажеш да обърнем колата, да хванем пътя на юг, и да заминем на почивка за една седмица?

— О, не мога.

— Защо не?

— Ами просто не мога.

— Харесваш ли ме?

— Разбира се, че те харесвам.

— Е, и аз те харесвам. Какво ни пречи тогава?

Тя отвори уста да каже нещо, но не го каза и двамата се засмяхме.

— Честно, и на мен ми се иска, обаче не мога. Не защото не е редно, изобщо не ми пука дали е редно. Не мога заради котките.

— Какви котки?

— Имам котки и се грижа за тях, затова трябва да се прибера навреме.

— Добре де, наоколо е пълно с ферми. Ще се обадим на някой да ги наглежда.

Това й се стори много смешно.

— Ще ми се да му видя лицето на тоя фермер, като отиде при тях. Те не са такива котки.

— А какви са? Котките са си котки.

— Не е точно така. Някои са големи, други малки. Моите са от големите. Едва ли има фермер, който да е в състояние да се справи с лъва. Или с тигрите. Или с пумата. Или с трите ягуара — те са най-проклети. Ягуарите са много зли.

— Леле Боже! За какво са ти тия животни?

— Работя с тях в киното. А малките ги продавам на хора с частни зоопаркове. Вземат ги, за да привличат клиенти.

— Мен няма как да ме привлекат с такова нещо.

— Имам и ресторант, клиентите им се радват.

— Ресторант? Супер, и ние имаме ресторант! Цялата ни скапана държава се крепи на хотдозите, които си продаваме един на друг.

— Както и да е, не мога да оставя котките. Трябва да ядат.

— Глупости, как да не можеш! Ще се обадим на Гьобел и ще му кажем да отиде да ги вземе. За сто долара ще ги натовари всичките и ще ги храни, докато ни няма.

— Ще дадеш сто долара, за да тръгнеш на екскурзия с мен?

— Струва си!

— Уха! Как мога да откажа! Хайде, обаждай се на Гьобел.

Оставих я у тях, намерих уличен телефон и звъннах на Гьобел. После отскочих до нас и затворих таверната. На връщане вече мръкваше. По пътя се разминах с камиона на Гьобел, пълен с тигри и леопарди.

Тя излезе с куфарче в ръка и тръгнахме.

 

 

— Как си? — попитах.

— Страхотно.

Спуснахме се към Калиенте и на другия ден продължихме към Енсенада — малко мексиканско градче на около седемдесет мили по-надолу. Настанихме се в едно хотелче и останахме там няколко дни. Беше много хубаво. В Енсенада живеят само мексиканци и имах чувството, че Щатите са на милион мили зад мен. Стаята ни беше с балкон, следобед лежахме там и гледахме морето, а времето бавно минаваше покрай нас.

— Значи котки! И какво, дресираш ли ги?

— Не, тези, които имам, не стават за дресировка. С изключение на тигрите — тях ги дресирам.

— И това ти харесва?

— Не много, най-големите не ги харесвам. Обаче пумите ги обожавам. Някой ден ще направя номер с тях. Ще ми трябват още много за този номер, но диви, от джунглата, а не като тези.

— Защо, какво им е?

— Тези могат да те разкъсат.

— Ами те всички могат.

— Всички могат, но тези със сигурност ще те разкъсат. Ако бяха хора, тези котки щяха да са луди. Защото са родени извън естествената си среда. Гледаш ги — котки като котки, а всъщност са откачени.

— По какво се познава дали са родени в джунглата?

— Нали там ги хващам.

— Хващаш ги? Живи?

— Разбира се, че живи! Умрели за какво са ми?

— Леле! И как го правиш това?

— Качвам се на един кораб и плавам до Никарагуа. Там са най-хубавите пуми. Калифорнийските и мексиканските не стават за нищо. Наемам двама-трима индианци и отиваме в планината. Там ловя пуми и после ги връщам. Тоя път смятам да поостана малко с тях, за да ги дресирам. Храня ги с козе месо, излиза по-евтино от конското тук.

— Звучиш така, сякаш ей сега си готова да тръгнеш.

— Готова съм, да. — Тя пръсна малко вино в устата си и ме изгледа. Там бутилките се продават с дълга тясна канелка и с нея виното се впръсква направо в устата, така се охлажда. — Готова съм, ако и ти си готов. — Пръсна още два-три пъти и всеки път ме поглеждаше.

— Ти какво, да не мислиш, че ще тръгна с теб да ловя зверове?

— Франк, имам в себе си доста пари, ще кажем на Гьобел да задържи животните, ще продадем колата ти и заминаваме при пумите.

— Готово.

— Наистина ли си навит?

— Кога тръгваме?

— Утре потегля товарен кораб за Балбоа. Като стигнем, ще звъннем на Гьобел. Можем да оставим колата ти пред хотела, мексиканците ще я продадат и ще ни изпратят парите. На тях това им е хубавото — може да са мудни, но пък са адски почтени.

— Добре.

— Леле, колко се радвам!

— И аз! Така ми е писнало от хотдог с бира и ябълков пай със сирене отстрани, че ми иде да се издрайфам в реката.

— Ще видиш колко хубаво ще бъде! Ще поживеем в планината, докато си подготвя номера с котките, а после ще обикаляме с него света, ще ходим където ни скимне и ще печелим много пари. Ти да не би да имаш циганска жилка?

— Да имам циганска жилка? Та аз съм се родил с обеци на ушите!

 

 

През нощта не спах добре. Като се съмна, отворих очи, бях съвършено буден и разбрах, че дори Никарагуа не е достатъчно далеч.