Джеймс Кейн
Пощальонът винаги звъни два пъти (12)

Дванайсета глава

Излязохме и взехме такси, нали бях целият изпотрошен. Първо отидохме в банката и депозирахме чека, после спряхме пред един цветарски магазин и купихме два големи букета. Оттам отидохме на погребението на Гърка. Беше умрял само преди два дни, а вече го погребваха.

Опелото се състоя в малка гръцка църква. Имаше доста хора. Повечето бяха гърци, които преди това бях виждал в ресторанта. Изгледаха я с каменни лица, и я сложиха да седне на третия ред. Усещах, че ни гледат, и се чудех какво ще правя, ако нещата загрубеят. Все пак това бяха негови приятели, не наши. После обаче видях, че си подават от ръка на ръка следобедния вестник с огромните заглавия, които обявяваха, че Кора е невинна. Онзи, дето отговаряше за церемонията, също хвърли едно око. Размърда се и ни премести на първия ред. Свещеникът опита да подхвърли някакъв гаден намек за това как точно е загинал Гърка, но един човек отиде и му прошепна нещо, посочи му вестника, който вече беше стигнал до седящите най-отпред, и проповедникът започна отначало, тоя път — без гадни подмятания. Дори вмъкна нещо за скръбта на опечалената вдовица и за приятелите на покойния. Всички закимаха одобрително.

Излязохме на двора, където вече имаше изкопан гроб. Тя залитна и двама души я подхванаха, други двама подхванаха мен. Заплаках, докато го спускаха в земята. Тия погребални песнопения винаги ме докарват до рев, особено когато става дума за някой, когото съм харесвал. А аз наистина харесвах Гърка. Накрая подеха нещо, което го бях чувал да пее, и това ме довърши. Едва успях да положа цветята.

Таксиметровият шофьор намери един, който да ни даде кола за петнайсет долара седмично. Взехме я и потеглихме, Кора караше. Като излязохме от града, минахме покрай един строеж. Заговорихме колко малко къщи се строят напоследък и как, като се оправят нещата някой ден, всичко тук ще бъде застроено. Пристигнахме и тя ми помогна да сляза. После паркира и влязохме.

Всичко си беше точно както го бяхме оставили. Мръсните чаши за вино се търкаляха в мивката, китарата му стоеше в ъгъла. Кора я сложи в калъфа, изми съдовете и се качи горе. След минута се качих и аз.

Беше седнала до прозореца и гледаше към пътя.

— И сега какво?

Тя не отговори. Тръгнах да си ходя.

— Не съм казала, че искам да си ходиш.

Седнах и аз. Мина доста време и изведнъж тя изстреля:

— Ти ме предаде, Франк!

— Не, не съм! Сакет ме хвана натясно и просто трябваше да подпиша, иначе всичко щеше да се разбере. Не съм те предал, угодих му само за да спечеля време.

— Предал си ме, по очите ти личи!

— Е, добре, предал съм те! Просто ме хвана шубето.

— Знам.

— Идея си нямаш през какво съм преминал.

— И аз те предадох.

— Не си го искала, накарали са те. И теб те хванаха в капана.

— Не са ме накарали, сама го направих. Защото те мразех.

— Няма значение. Било е заради нещо, което не съм направил. Сега вече знаеш всичко.

— Не, мразех те за това, което направи.

— Аз пък никога не съм те мразил. Мразех себе си.

— Вече и аз не те мразя. Мразя Сакет. И Кац. Защо не ни оставиха на мира? Защо не ни позволиха да се борим заедно? Не бих имала нищо против, дори да ни бяха осъдили! Поне щяхме да съхраним любовта си! Тя е всичко, което някога сме имали. Обаче ти ме предаде веднага щом започнаха да си пробутват мръсните номера!

— И ти ме предаде, не го забравяй!

— Това е най-лошото. И двамата се предадохме.

— Е, значи сме квит.

— Да, обаче виж ни сега! Онази нощ горе, в планината, бяхме толкова високо, Франк, и имахме всичко. Не съм си представяла, че мога да изпитам такова нещо. И се целунахме и запечатахме с целувка това, което имахме, за да остане завинаги, каквото и да се случи! Имахме повече от всички на света. А после паднахме! Първо ти, после аз. Да, сега сме квит и пак сме заедно, само че вече не сме там, на високото. Няма я вече нашата планина.

— Какво толкова, нали сме заедно?

— Снощи много мислих. За теб и за мен, за опита ми да вляза в киното и защо се издъних. И за кръчмата, и за пътя, и защо обичаш да си все на път. Ние с теб сме пълни боклуци, Франк! Но Господ ни целуна по челата онази нощ. Господ ни даде всичко, което двама души могат да имат. А ние просто не го заслужавахме. Имахме цялата любов, но се огънахме под тежестта й. Това е като огромен самолетен двигател, който може да те издигне във въздуха и да те отнесе на върха, но ако го монтираш на стар форд, ще го пръсне на парчета. Ей това сме ние, Франк. Два форда. И Господ седи там горе сега, и ни се смее.

— Да бе, смее се! А не му ли се смеем и ние? Той ни сложи огромен знак „Стоп“, а ние не спряхме. И какво? Отървахме бесилото! Измъкнахме се чисти, и даже взехме десет бона за добре свършена работа. Така че да, Господ ни целуна по челата, но после дяволът си легна с нас. А него много го бива в кревата.

— Не говорѝ така.

— Взехме ли десетте хиляди?

— Не искам да мисля за тях. Много са, да. Но не могат да откупят планината.

— Глупости, имаме си и планината, а и десет бона. Ако искаш да се качиш горе, стъпи върху тях.

— Ти си луд, трябваше да се чуеш как врещеше с оня бинт на главата.

— Забравяш нещо — имаме повод да празнуваме! Май никога не сме се напивали като хората.

— Не говорех за напиване.

— Пиенето си е пиене. Къде е оня бърбън, дето го пих преди да тръгнем?

Отидох до стаята си и извадих еднолитровата бутилка, беше пълна над половината. Слязох да взема лед, сода и чаши за кока-кола и се върнах при Кора. Тя си беше свалила шапката, косата й вече беше разпусната. Приготвих питиетата — малко сода, по две бучки лед и допълних чашите догоре направо от бутилката.

— Пийни си, ще ти стане по-добре. Така ми каза и Сакет тогава. Нещастник!

— Леле, ама това е доста силно!

— Силно е. Много си се навлякла, Кора.

Съборих я на леглото. Тя не пускаше чашата.

Разля малко.

— Майната му. Има бърбън колкото щеш.

Започнах да я събличам.

— Разкъсай ме, Франк! Разкъсай ме, както онази нощ!

Раздрах дрехите й. Тялото й се виеше и усукваше, за да мога да ги измъкна по-лесно под нея. После тя затвори очи и сложи глава на възглавницата. Кичурите й се плъзгаха по раменете като змии. Окото й още беше синьо. Гърдите й не бяха остри и навирени към мен, а меки и разлети в две големи розови петна. Изглеждаше като прапрабабата на всички курви по света.

Тази нощ дяволът си заслужи всичко, което му бях дал. До последната стотинка.