Джеймс Кейн
Пощальонът винаги звъни два пъти (11)

Единайсета глава

Закараха ме обратно в болницата, но сега вместо ченгето при мен дежуреше човекът с пишещата машина. Легна на другото легло.

Опитах се да заспя и не след дълго успях.

Сънувах, че Кора ме гледа, а аз се мъча да й кажа нещо и не мога; после тя потъва надолу, а аз се събуждам и в ушите ми кънти зловещото хрущене, което чух, когато халосах Гърка по главата. После пак заспах и сънувах, че падам. Събудих се, държах се за гърлото и в ушите ми не спираше да кънти същият звук.

Веднъж се събудих от собствения си писък.

— Ей! — подвикна оня и се надигна на лакът.

— А?

— Какво има?

— Нищо, сънувах кошмар.

— А, ясно.

На другия ден не ме остави сам нито за миг. Сутринта ги накара да му донесат леген с вода, обръсна се и се изми. Донесоха ни закуска и той седна на своята маса. Не си казахме нищо. После донесоха вестник. На първа страница имаше голяма снимка на Кора, а под нея — една по-малка: аз на носилката. В статията се казваше, че „убийцата с бутилката“ се е признала за виновна и присъдата й ще бъде произнесена днес. На една от вътрешните страници пишеше, че разследването е разрешило случая рекордно бързо. Имаше и друга статия — за свещеник, който разправял, че ако всички престъпления се разкриваха толкова бързо, това щяло да допринесе много повече за борбата с престъпността, отколкото прокарването на стотици закони. Прегледах целия вестник, за да прочета нещо за нейните самопризнания, но нямаше нито дума.

Към дванайсет дойде един млад лекар и се зае да почиства залепените ленти лейкопласт по гърба ми. Трябваше първо да ги намокри, а после да ги отлепи, но той ги дереше направо от кожата ми и адски болеше.

Като махна половината, за мое учудване вече можех да се движа. Една медицинска сестра ми донесе дрехите и се облякох. Момчетата, които предния ден ме мъкнеха с носилката, ми помогнаха да сляза с асансьора.

Пред болницата ме чакаше кола с шофьор. Оня, с пишещата машината ме вкара в колата и спряхме няколко пресечки по-надолу, пред една голяма сграда. Качихме се в някакъв офис, а там ни чакаше Кац — ухилен и с протегната за поздрав ръка.

— Всичко свърши.

— Хубаво. Кога ще я бесят?

— Никого няма да бесят. Тя е на свобода, ще дойде след малко. Имат да оправят някакви документи в съда. Влизай да ти разправям.

Отведе ме в личния си кабинет и затвори вратата. Сви цигара, запали я, изчака да изгори до половината и да залепне в устата му, после започна да говори. Не можех да го позная, беше развълнуван, нямаше нищо общо с вчерашната заспала физиономия.

— Чеймбърс, това е най-великият случай в живота ми! Влизам, оправям нещата за по-малко от двайсет и четири часа и си излизам! Казвам ти, никога не съм имал друг такъв случай! Е, и мачът между Демпси и Фърпо беше по-кратък от два рунда, нали. Не е важно колко време играеш, а какво правиш, докато си в играта. Това обаче не беше боксов мач, беше игра на карти. И четиримата играчи имаха перфектни карти. Хайде теб да те видим как ще спечелиш такава игра! Мислиш, че можеш да изиграеш добра ръка с кофти карти? Глупости, на мен всеки ден ми идват кофти карти! Обаче дай ми такава игра, в която всички играчи имат перфектни карти, и гледай какво става. Ей, Чеймбърс, голяма услуга ми направи, като се обърна към мен! Такова нещо се случва веднъж в живота!

— Ама ти нищо не казваш!

— Ще ти кажа, спокойно! Но няма да ме разбереш, докато не наредя всички карти на масата. Така, първо сте вие с жената. И двамата имахте страшни карти. Защото това си е едно перфектно убийство, Чеймбърс. Предполагам, че дори не си даваш сметка колко добре сте го изпипали. Всичките тия неща, които ти е наговорил Сакет — че тя не е била вътре, когато колата е паднала, че си е стискала чантата и така нататък, — това нищо не значи. Колата може да се е люляла на ръба, преди да падне, нали? И всяка жена може да си вземе чантата преди да скочи, нали? Това не доказва престъпление. Това доказва само, че е жена.

— Откъде знаеш какво ми е наговорил Сакет?

— От самия него, снощи вечеряхме заедно. Опитваше се да ми се перчи, даже ме съжаляваше тоя мухльо. С него сме врагове, най-любезните врагове на тоя свят. Той би продал душата си, за да ме закопае. И аз бих направил същото за него. Даже се хванахме на бас, сложихме по сто долара. Подиграваше ми се, защото за него случаят беше ясен, можеше да си изиграе картите и да остави палача да свърши своята работа.

Браво, тия двамата са се обзаложили на сто кинта дали ще обесят мен или Кора! Аз обаче исках да си изясня нещата:

— Щом сме имали перфектни карти, той откъде е получил своите?

— Там е работата. Сакет знаеше, че няма човек на тая земя, който да може да изиграе такива карти, особено ако обвинението използва добре своите. Знаеше, че единственото, което трябва да направи, за да си опече работата, е да накара някой от вас да играе срещу другия. Това — първо. Второ, на него дори не му се налагаше да разследва случая, защото застрахователната компания беше готова да свърши цялата работа. Той можеше да не си мръдне пръста. Ей това най-много му е харесало. Трябвало е само да подава картите и накрая да вземе джакпота. И какво е направил той? Накарал е застрахователната компания да му даде всичко наготово и те е наплашил яко, за да подадеш жалбата. Взел ти е най-силната карта — факта, че ти самият си сериозно пострадал при катастрофата — и те е накарал да цакаш срещу собствения си коз. Щом си пострадал толкова зле, значи това наистина е било инцидент! Сакет те е притиснал да подпишеш, а теб те е било страх, че ако не го направиш, той ще разбере.

— Ами уплаших се, направо прежълтях!

— Това е цветът на убийството и Сакет отлично го знае. И така, довел те е до това състояние, принудил те е да свидетелстваш срещу нея и му е било ясно, че ако го направиш, няма сила на земята, способна да спре Кора да те издаде. Дотам беше стигнал, когато седнахме да вечеряме. Подиграваше ми се. Съжаляваше ме. И заложи сто кинта. А аз през цялото време държах чудесни карти и знаех, че ако ги изиграя добре, ще спечеля. Та така, Чеймбърс. Ето ми картите. Какво виждаш?

— Нищо особено.

— Е, хайде де, какво виждаш?

— Честно казано, нищо.

— И Сакет нищо не видя. Обаче внимавай сега! Вчера, като излязох от стаята ти, отидох при нея и взех пълномощно да отворя сейфа на Пападакис. Там намерих това, което и очаквах: няколко стари полици. Отидох да видя агента, който ги е написал, и се оказа, че тая застраховка няма нищо общо със злополуката в банята. Просто агентът е видял, че автомобилната застраховка на Пападакис изтича, и е решил да го навести. Жена му не е била там. Оправили набързо застраховката на колата — за пожар, кражба, пътнотранспортни произшествия, гражданска отговорност, обичайните неща — и после агентът казал на Пападакис, че вече е покрил всички рискове, само не и риска от злополука. Подхвърлил му, колкото да клъвне и Пападакис се заинтригувал. Може да е било заради случката в банята, но дори и да е така, агентът не е знаел за нея. Подписали документите и на другия ден полиците били изпратени по пощата. Тези полици, обаче, са от различни застрахователни компании, защото нали знаеш, че агентите рядко работят само с една. Това е първото, което Сакет беше пропуснал. Но най-важното е, че Пападакис е имал не само новите застраховки, а и старите, които са изтичали. И така, да обобщим: десет хиляди долара обезщетение при злополука от Застрахователната корпорация на Тихоокеанските щати, десет хиляди нови облигационни бона гражданска отговорност от „Гаранти Калифорния“ и десет хиляди стари бона гражданска отговорност от „Роки Маунтинс Фиделити“. Това беше първият ми коз — Сакет имаше застрахователна компания, която се бори за десет хиляди долара, а аз имах две за двайсет хиляди и можех да наддавам с тях, когато реша. Сега разбра ли?

— Нищо не разбрах.

— Виж, Сакет ти взе най-силната карта, нали? Е, аз пък взех неговата. Ти си тежко пострадал. Ако Сакет я обвини в убийство и ти заведеш дело срещу нея за щетите, които си претърпял, заседателите ще ти дадат каквото поискаш и тогава тези две компании ще трябва да изплатят застрахователните полици до последния цент, за да покрият твоето обезщетение.

— Сега разбирам.

— Красота, Чеймбърс, красота! Аз скрих тази карта в ръкава си, и ти не я видя. И Сакет не я видя, и тихоокеанската корпорация не я видя, защото всички бяха заети да играят по правилата на Сакет и бяха убедени, че той ще спечели. — Кац крачеше из стаята и всеки път, когато минаваше покрай огледалото в ъгъла, спираше да се порадва на изражението си. — Ето така стояха нещата. После обаче възникна въпросът как да изиграя тези карти. Сакет вече беше извадил своите козове и тя всеки момент можеше да си признае. Можеше и да те изпее на обвинението, като разбере, че си подписал жалбата. Трябваше да действам бързо. И какво направих? Изчаках оня от тихоокеанската корпорация да даде показания и го накарах да каже, че наистина вярва, че е извършено престъпление. Това — в случай че после го арестуват. И тогава БАМ! — поисках да я признаят за виновна. С това всичко свърши и аз блокирах атаката на Сакет. После я набутах бързо в следствието и поисках половин час с нея, преди да я заключат. Трябваха й само пет минути с теб, за да те изпее. Като дойдох при вас, тя беше готова. И вкарах вътре Кенеди.

— Ченгето, дето беше с мен снощи ли?

— Бил е ченге, но вече не е. Сега е частен детектив и работи за мен. Тя си мислеше, че говори с ченге, а всъщност говореше с подставено лице. Номерът мина — след като си изпя всичко, тя се укроти до сутринта. Предостатъчно време. После трябваше да се оправя и с теб, защото можеше да духнеш. Нямаше повдигнато обвинение и вече беше свободен — макар да не го знаеше. Ако беше разбрал, нито болките, нито болничният персонал можеше да те спре. Затова пратих Кенеди да те наглежда. Накрая стигнахме и до малката среднощна конференция с трите застрахователни компании: тихоокеанската, калифорнийската и „Роки Маунтинс“. И трите се задействаха много бързо, когато сложих всички карти на масата.

— Какво значи, че са се задействали?

— Първо им прочетох закона. Цитирах им клаузата за пътниците, параграф 141 от Закона за движение по пътищата на Калифорния. Според него, ако пътникът е гост в колата, той няма право на обезщетение при злополука, освен в случай че е жертва на интоксикация или неправомерни, злоумишлени действия от страна на шофьора. В този случай пътникът има право на компенсация. Ти си бил гост в колата. Аз пледирах „виновна“ за опит за убийство и нанасяне на телесна повреда — това са неправомерни и злоумишлени действия. Застрахователите нямаше как да бъдат сигурни какво точно е станало — ами ако наистина го е направила сама? Ето че две от тези компании бяха оголили вратове, за да им отсека главите. Те се навиха да платят по пет хилядарки, за да покрият полицата на третата, а тя се нави да си затвори устата. И всичко това стана за половин час.

Той млъкна и пусна една бляскава усмивка. На себе си.

— И сега какво? — попитах.

— Не мога да спра да мисля за това. Още ми е пред очите физиономията на Сакет, когато оня от тихоокеанската корпорация застана пред съда и заяви, че според заключението на тяхното разследване няма извършено престъпление и че компанията ще изплати обезщетение за злополуката в пълен размер. Нямаш представа какво изпитах! Да финтираш до последната минута и накрая да му забиеш един под брадичката! Няма такова чувство!

— Добре, но не ми е ясно защо е трябвало оня пак да дава показания.

— Защото тя трябваше да получи присъда. След като някой е поискал да бъде призната за виновна, съдът трябва да изслуша свидетелите, за да се запознае детайлно със случая и да определи присъдата. А Сакет вече виеше за кръв, искаше смъртно наказание. Ах, какъв кръвопиец е тоя Сакет! Ето това най-много ме настройва срещу него. Той си мисли, че проблемите се решават с бесило. Със Сакет залогът винаги е висок. И така, той пак призова своя човек, само дето не знаеше, че копелето вече играе в моя отбор. Когато разбра, се разфуча, но беше късно! Щом застрахователната компания не смята подсъдимата за виновна, кой съдия ще реши, че е такава? Никакъв шанс! И в тоя момент го довърших. Станах и се обърнах към съда. Не бързах никак. Казах, че клиентката ми е заявила невинността си още в самото начало, но аз не съм й повярвал, защото съм сметнал, че има предостатъчно доказателства за вината й, и съм преценил, че би било най-благоразумно да действам в неин интерес, като я оставя на милостта на съда, затова съм поискал да бъде призната за виновна по всички обвинения. Но! Чеймбърс, знаеш ли как го търкулнах това „но“ по езика си! Но в светлината на току-що взетите показания не ми остава нищо друго, освен да оттегля искането си и да дам възможност делото да продължи. Сакет не можа да направи нищо, понеже се включвах в осемдневния срок за обжалване. Знаеше, че е победен. Съгласи се на обвинение в непредумишлено убийство, съдът изслуша останалите свидетели и й даде шестмесечна условна присъда, с което на практика й се извини. Отменихме обвинението в злоумишлени действия — всъщност това беше ключът към цялата работа, а ние за малко да го забравим.

Някой почука на вратата. Беше Кенеди, който доведе Кора, остави някакви документи пред Кац и излезе.

— Ето, Чеймбърс. Подпиши това. С него се отказваш от обезщетение за телесни повреди. Даваш им го в замяна на това, че бяха толкова мили.

Подписах.

 

 

— Кора, искаш ли да те изпратя до вас?

— Да.

— Чакайте малко, вие двамата! Има още нещо. Онези десет бона, които ще получите задето претрепахте Гърка.

Спогледахме се. Кац стоеше и гледаше чека.

— Сами разбирате, че това нямаше да е перфектната игра, ако не носеше пари и на мен. Забравих да ви кажа. Няма да се лакомя! По принцип вземам всичко, но в този случай съм съгласен на половината. Мисис Пападакис, напишете ми чек за пет хиляди долара, а аз ще уредя прехвърлянето и ще отида до банката да оправя депозита. Ето един празен чек.

Тя седна и започна да пише, но после спря, защото още не можеше да разбере за какво става дума. Изведнъж Кац се приближи до нея, грабна чека и го скъса.

— Майната му, веднъж се живее. Ето. Задръжте всичко. Не ми пука за десетте хиляди, аз имам достатъчно. Ето това исках аз! — Той отвори портфейла си и ни показа чека на Сакет за сто долара. — Мислите, че ще го осребря ли? Друг път! Ще го сложа в рамка и ще си го окача над бюрото.