Джеймс Кейн
Пощальонът винаги звъни два пъти (10)

Десета глава

Когато Сакет си тръгна, ченгето влезе и предложи да поиграем блекджек. Направихме няколко игри, но умът ми беше на друго място, започнах да се изнервям и се отказах.

— Тоя май те приклещи, а?

— Горе-долу.

— Бива си го Сакет! Винаги е такъв — изглежда като свещеник, изпълнен с любов към целокупното човечество, обаче сърцето му е от камък!

— Това е думата. Камък.

— Има само един човек, който може да му се опре.

— Така ли?

— Казва се Кац. Сигурно си чувал за него.

— Разбира се, че съм чувал.

— Приятел ми е.

— Такива приятели трябва да има човек.

— Слушай, засега нямаш нужда от адвокат, понеже още не е повдигнато обвинение. Могат да те задържат до четирийсет и осем часа без право на свиждане, както се казва. Но ако той дойде да те види, ще го пусна при теб. Стига да му кажа, веднага ще дойде.

— Имаш предвид, че и ти ще спечелиш от тая работа?

— Имам предвид, че ми е приятел. Е, ако не ми пускаше по нещо, нямаше да ми е приятел, нали така? Много е печен, той е единственият човек, който може да се опре на Сакет.

— Ами тогава действай, човече! Колкото по-бързо, толкова, по-добре!

— Ей сега се връщам.

Ченгето излезе от стаята. След малко се върна и ми намигна. И, без майтап — в същия момент се почука на вратата.

 

 

Кац беше дребен, около четирийсетгодишен, с жилесто лице и черни мустаци. Първото нещо, което направи, беше да извади кесия тютюн „Бул Дърам“ и няколко листчета кафява хартия, за да си свие цигара. Запали я, тя изгоря до средата, увисна в ъгълчето на устата му и така си остана. Дали беше запалена, или не, и дали той беше буден — така и не разбрах, просто си седеше там. Очите му — притворени, единият му крак — преметнат през страничната облегалка на стола, шапката му — килната на тила. В друга ситуация това би било жалка картинка, но в случая — не! Дори да е бил заспал, пак имаше вид на човек, който знае повече от всички будуващи по света.

В гърлото ми заседна буца — имах чувството, че Божията колесница се спуска над мен да ме вземе. Ченгето го наблюдаваше как си свива цигара, все едно гледаше Кодона да изпълнява тройно салто. Не му се тръгваше, но трябваше да излезе. Като останахме сами, Кац ми даде знак да започвам.

Разказах му за катастрофата и как Сакет се опита да ме убеди, че сме убили Гърка заради застраховката, а също и как ме принуди да подпиша жалбата срещу Кора. Той само слушаше. Като приключих, помълча доста време. Накрая стана и каза:

— Заковал те е.

— Не трябваше да подписвам! Не вярвам да е била тя, обаче той ме притисна. И сега не знам какво да правя.

— Както и да е. Обаче не е трябвало да подписваш.

— Мистър Кац, ще ми направите ли една услуга? Може ли да се видите с нея и да й кажете нещо?

— Ще се видя с нея и ще й кажа каквото трябва да знае. Колкото до останалото, аз се заемам с това. Което значи, че се заемам единствено аз. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Ще бъда с теб на обвинението. Или по-скоро ще пратя някого. Щом си подписал жалбата, няма как да представлявам и двама ви. Но ще измисля нещо. И пак ти казвам — аз ще вземам решенията.

— Да, мистър Кац, направете каквото трябва.

— Пак ще дойда.

 

 

Същата нощ ме качиха на носилката и ме закараха в съда за предявяване на обвинението. Беше обикновен магистратски съд — без заседатели, без свидетелска банка, съдията седеше зад едно бюро, до него стояха някакви ченгета. Срещу бюрото му имаше дълга катедра и който трябваше да говори, опираше брадичка в нея и говореше.

 

 

Беше пълно с народ. Когато ме вкараха вътре, фотографите защракаха със светкавиците и настъпи такова оживление, сякаш кой знае какво ще се случи. От носилката не се виждаше всичко, но успях да зърна Кора — седеше най-отпред заедно с Кац. Сакет също беше там и говореше на едни хора с куфарчета. Там бяха и някои от полицаите, които мернах преди това на разпознаването.

Сложиха ме пред катедрата, върху две събрани маси, които бяха не по-широки от одеялото върху мен. Всички започнаха да приказват за някаква китайка, а едно ченге се опитваше да въдвори тишина. В това време един се наведе над мен и ми прошепна, че се казва Уайт и че Кац го е помолил да ме представлява.

Ченгето се ядоса и взе да тропа по масата.

— Кора Пападакис!

Тя стана и Кац я заведе до катедрата. Почти ме докосна, когато мина покрай мен, и колкото и да е странно, усетих аромата й насред цялата суматоха — онзи аромат, който винаги ме побъркваше.

Изглеждаше по-добре от вчера, носеше друга блуза, която поне й беше по мярка. Костюмът й беше изгладен и чист, а обувките — лъснати. Отокът около окото й още синееше, но беше поспаднал.

Всички тръгнаха след нея и се подредиха в една линия. Съдията им каза да вдигнат дясната си ръка. Те замънкаха клетвата за истината, цялата истина и нищо друго, освен истината. Някъде по средата той спря и ми направи забележка да си вдигна ръката. Подчиних се и той подхвана отначало, а ние повтаряхме след него.

Съдията си свали очилата и каза на Кора, че е обвинена в убийството на Ник Пападакис, и в опит за убийство и причиняване на телесна повреда на Франк Чеймбърс. Каза й, че ако желае, може да направи изявление, но всичко, което каже, може да бъде използвано срещу нея. Че трябва да бъде представяна от адвокат и че има осем дни да обжалва, като съдът ще изслуша жалбата й по всяко време в рамките на този срок. Речта толкова се проточи, че накрая вече никой не слушаше.

Дойде ред на Сакет. В началото той обясни какво смята да докаже пред съда (беше горе-долу същото, което каза на мен, само дето сега звучеше по-официално). Когато свърши с обясненията, започна да призовава свидетелите си — първо лекаря от линейката, който каза кога и как е умрял Гърка, после лекаря на затвора, който беше правил аутопсията, и секретаря на следователя, който беше водил протокола при разпознаването. Накрая още двама, които не помня какво говориха. Всички се изредиха, но единственото, което успяха да докажат беше, че Гърка е умрял — но това вече беше известно на всички и много-много не го слушаха. Кац не зададе никакви въпроси. Всеки път, щом съдията го погледнеше, той махваше с ръка и свидетелят се оттегляше.

След като няколко пъти доказа, че Гърка е умрял, Сакет най-после извади нещо сериозно — призова някакъв представител на Застрахователната корпорация на Тихоокеанските щати, който заяви, че Гърка си е направил застраховка точно пет дни преди катастрофата. Обясни какво точно покрива полицата и как ако се разболеел, Пападакис щял да взема двайсет и пет долара седмично в продължение на петдесет и две седмици, как щял да получи същото, ако пострада при злополука, как щели да му дадат пет хиляди долара, ако загуби единия си крайник, и десет хиляди, ако загуби два, как жена му трябвало да получи десет хиляди в случай че той загине при злополука и двайсет хиляди в случай че това стане в жп катастрофа. Звучеше все едно продава застраховки и съдията го спря:

— Аз вече имам полица!

Всички се засмяха, дори и аз. Не можеш да си представиш колко смешно прозвуча!

Сакет зададе още няколко въпроса, после съдията се обърна към Кац и каза, че свидетелят е негов. Той помисли малко и заговори бавно, наистина бавно, като подбираше внимателно всяка дума.

— Вие сте заинтересована страна в това дело, нали?

— В известен смисъл да, мистър Кац.

— И искате да избегнете плащането на обезщетение — въз основа на това, че е извършено престъпление. Така ли е?

— Така е.

— Вие искрено вярвате, че тази жена е убила съпруга си и се е опитала да убие този човек — или във всеки случай съзнателно го е изложила на смъртна опасност за да получи въпросното обезщетение?

Мъжът се подсмихна и се замисли за малко, сякаш искаше да върне жеста и също да си подбере думите:

— За да отговоря на въпроса ви, мистър Кац, ще ви кажа, че всеки ден през бюрото ми минават хиляди опити за измама. Уверявам ви, че имам изключително много подобни случаи в моята практика. Мога да твърдя, че никога не съм се сблъсквал с по-ясен случай в цялата си кариера, за всичките години, прослужени в тази и в други застрахователни компании. Аз не само мисля, че е извършено престъпление. Аз знам.

— Това е всичко, Ваша чест. Пледирам „виновна и по двете обвинения“.

Бомба да беше хвърлил в съдебната зала, нямаше да предизвика такъв хаос, какъвто настана след това изречение. Репортерите хукнаха към вратата, фотографите се втурнаха към катедрата, а съдията се ядоса и заудря с чукчето за да въдвори ред. Сакет гледаше като застрелян, цялата зала се изпълни с такова бучене, все едно някой тикна раковина до ухото ми. Мъчех се да зърна лицето на Кора, но виждах само ъгълчето на устата й, което потрепваше сякаш някой я боде с игла. Помня, че ме изнесоха с носилката точно зад гърба на младия Уайт и запрепускаха с мен по коридора. Озовах се в някаква стая, където имаше три или четири ченгета, Уайт спомена Кац и те се разкараха, вратата се отвори и влезе Кора заедно с надзирателката. После Уайт и надзирателката излязоха и вратата се тръшна след тях.

Останахме сами. Опитвах се да измисля нещо, да кажа нещо. Но не можех. Тя не ме и погледна, закрачи напред-назад, устата й още трепереше. Аз преглъщах сухо. След малко изтърсих:

— Прецакаха ни, да знаеш!

Тя не отвърна.

— Тоя Кац! Той е техен човек! Едно ченге ми го прати! Мислех го за свестен, обаче той ни прецака!

— Не ни е прецакал.

— Прецака ни! Трябваше да се сетя още когато ченгето ми го пробутваше, обаче аз не се сетих! Мислех, че е на ниво!

— Прецакаха мен.

— Не е така! Той ме изигра!

— Сега вече всичко е ясно. Сега разбирам защо аз трябваше да карам колата. И защо предишния път пак аз трябваше да го направя, а не ти. Харесах те, защото си умен, но чак сега разбирам наистина колко си умен. Не е ли странно — падаш си по някого, защото е умен, а после разбираш, че наистина е такъв.

— Какво искаш да кажеш?

— Прецаканата съм аз! Ти и твоя адвокат много добре ме нагласихте! Извъртял си нещата така, че уж и теб съм искала да убия, само и само да изглежда, че нямаш нищо общо с това! После адвокатът пледира „виновна“, а ти се измъкваш! Е, добре, явно съм много тъпа, но не съм чак толкова тъпа! Чуй ме добре, мистър Франк Чеймбърс! Един ден всичко ще приключи и тогава ще се разбере кой какъв е!

Опитах се да кажа нещо, обаче нямаше никакъв смисъл — тя така се беше разпалила, че чак устните й побеляха.

Вратата се отвори и влезе Кац. Идеше ми да скоча отгоре му, но не можех да мръдна, бяха ми стегнали ремъците.

— Разкарай се оттук, полицейска подлого! Той щял да взема решенията! Е, добре ги взе! Сега разбрах що за човек си! Разкарай се!

— Какво има, Чеймбърс? — Звучеше като някой даскал от неделното училище, сякаш успокояваше дете, на което са му взели дъвката. — Нали ти казах, да ми имаш доверие!

— О, да! Ти само гледай да не те докопам!

Той погледна към Кора с недоумение, като че ли очакваше тя да му обясни какво става.

— Тоя тука — посочи ме тя, — ей тоя тука и ти, вие двамата сте се наговорили да направите така, че аз да го отнеса! Само че ето какво: той е вътре точно толкова, колкото съм и аз. Няма да му се размине. Ще кажа, всичко ще кажа, и то още сега.

Кац я погледна и поклати глава. Това беше най-лицемерният поглед, който съм виждал.

— Не бих те посъветвал да правиш това, скъпа. Само ме остави да си свърша работата.

— Ти вече я свърши! Сега аз ще си върша моята!

Адвокатът стана, сви рамене и излезе.

Едва беше затворил вратата, когато дойде друг — с грамадни крака, червен врат и портативна пишеща машина. Той сложи няколко книги на един стол, нагласи машината върху тях и погледна към Кора.

— Мистър Кац каза, че искате да направите самопризнание.

Имаше писклив глас и като говореше, сякаш се хилеше.

— Точно така. Самопризнание.

Кора заразказва на пресекулки, изстрелваше по две-три думи наведнъж, а оня тракаше на машината. Каза му всичко, от самото начало: как ме е срещнала, как сме започнали да се виждаме, как сме се опитали да пречукаме Гърка в банята. На два пъти някакво ченге се опита да влезе, а тоя с машината му подвикваше:

— Още няколко минутки, сержант!

Накрая тя добави, че не е знаела нищо за застраховката на Гърка и че сме го убили не заради парите, а за да се отървем от него.

— Това е.

Човекът събра напечатаните листа и тя ги подписа.

— Може ли да сложите инициалите си на тези страници? — Накара я да залепи и нотариалната марка, след което прибра листата в джоба си, затвори машината и излезе.

Тогава Кора се приближи до вратата и извика към надзирателката:

— Готова съм!

Надзирателката я отведе.

Изнесоха ме с носилката и на изхода се сбутахме с тълпата, която зяпаше Кора, застанала пред асансьора в очакване да я отведат в ареста на последния етаж. В суматохата одеялото ми се беше свлякло и се влачеше на пода. Тя го вдигна и ме зави, после се извърна.