Рьоне Госини
Малкият Никола и приятелчетата (9)

Дъждът

Аз обичам да има дъжд, ама да е много, много силен, защото тогава не ходя на училище, оставам у дома и си играя с електрическото влакче. Днес обаче не валеше достатъчно, затова се наложи да отида.

То, нали знаете, и като вали пак е весело. Човек може да си вдигне главата и да гълта капките, да стъпва в локвите и да пляска с крака из тях, за да пръска приятелчетата. Може също така да се минава под капчуците и става адски студено, когато водата ти влезе под яката на ризата — то пък какъв смисъл има да се минава под капчука със закопчана догоре мушама. Тъпото е, че през междучасието не ни оставят да слизаме на двора, за да не се мокрим.

В клас лампата стоеше запалена и беше адски особено, а пък аз много обичам да гледам как капките се състезават по стъклата коя първа ще стигне до долу. Също като реки. После би звънецът и учителката ни каза:

— Добре, сега имате междучасие; можете да си говорите, но ще стоите мирни.

Тогава всички започнахме да говорим едновременно, вдигна се страхотен шум; човек трябваше да вика, за да го чуят. Учителката въздъхна, стана, излезе в коридора, като остави вратата отворена, и започна да разговаря с другите учителки, които не са готини като нея — ние затова гледаме да не си я ядосваме.

— Хайде — каза Йод. — Ще играем ли на ловец и дивеч?

— Абе ти да не си луд? — рече Рюфюс. — Учителката ще се кара, пък и сто на сто ще счупим някое стъкло!

— Че тогава дай да отворим прозорците! — каза Жоашен.

Това вече беше страхотно предложение и всички отидохме да отворим прозорците, само Анян преговаряше урока по история — беше си запушил ушите и го четеше на глас. Той Анян си е луд! Отворихме прозорците; беше много щуро, защото вятърът духаше в класната стая и се забавлявахме, като си подлагахме лицата да ги пръска водата. После се чу силен вик: беше влязла учителката.

— Не, вие наистина прекалявате! — извика учителката. — Веднага да затворите тези прозорци!

— Ние заради ловеца и дивеча, госпожице — обясни Жоашен.

Тогава учителката каза, че и дума не можело да става да си играем на ловец и дивеч, накара ни да затворим прозорците и ни каза всички да седнем. Тъпото беше, че чиновете край прозорците бяха целите мокри, пък може да е щуро да те пръска вода по лицето, обаче е кофти да сядаш върху нея. Учителката вдигна ръце, каза, че сме непоносими и нареди да се настаним, както можем, по сухите чинове. Тогава се вдигна малко шум, понеже всеки си търсеше място, на някои чинове се бяха наместили по пет човека, а един чин едва-едва може да побере трима души. Аз бях заедно с Рюфюс, Клотер и Йод. След това учителката почука с линийката си по катедрата и извика: „Тишина!“. Никой повече не гъкна, само Анян нищо не беше чул и продължаваше да повтаря урока си по история. Честно казано, той седеше сам на чина си, понеже никой не се натиска да сяда до тоя гаден обаждач освен на контролните. После Анян вдигна глава, видя учителката и престана да говори.

— Добре — рече учителката. — Повече да не съм ви чула. При следващото провинение ще се наказваме! Ясно ли е? Сега, разпределете се малко по-прилично по чиновете и тихо, моля!

Тогава всички станахме и си сменихме местата, без да кажем дума. Не биваше да се правим на тарикати, защото учителката явно беше адски ядосана! Аз седнах с Жофроа, Мексан, Клотер и Алсест и хич не беше удобно, понеже Алсест заема ужасно много място и троши навсякъде с филиите си. Учителката дълго ни гледа, въздъхна дълбоко и отново излезе да си говори с другите учителки.

После Жофроа стана, отиде до дъската и нарисува с тебешир едно много страхотно човече, макар да го остави без нос, а отдолу написа „Мексан е глупак“. Ние си умряхме да се хилим, само Анян пак се беше забил в историята. Мексан пък се изправи и отиде при Жофроа, за да го удари. Жофроа се защитаваше, разбира се, и тъкмо всички бяхме наставали и започвахме да викаме, когато учителката влезе тичешком — беше се зачервила, а очите й бяха намръщени; толкова ядосана не съм я виждал кажи-речи цяла седмица. А когато видя черната дъска, работата съвсем се заплете.

— Кой направи това? — попита учителката.

— Жофроа — отвърна Анян.

— Ей, ти, обаждач такъв! — извика Жофроа. — Като те перна, ще видиш!

— Само така! — извика Мексан. — Давай, Жофроа!

Тогава стана съвсем страшно. Учителката направо побесня, удари сума ти пъти катедрата с линийката си. Анян се разплака и се развика, каза, че никой не го обичал, че не било честно, че всички го използвали, че щял да умре и да се оплаче на родителите си. Всички бяхме наскачали и крещяхме, беше адски весело.

— Седнете! — извика учителката. — За последен път ви казвам, седнете! Не искам да ви чувам повече! Седнете!

Ние седнахме. Аз бях с Рюфюс, Мексан и Жоашен и тогава директорът влезе в стаята.

— Станете! — каза учителката.

— Седнете! — каза директорът.

После ни изгледа и попита учителката:

— Какво става тук? Из цялото училище се чува как вика вашият клас! Това е непоносимо! Освен това защо седят по четири и по пет души на чин, след като има свободни места? Всички да си отидат по местата!

Всички наставахме, обаче учителката обясни на директора за номера с мокрите чинове. Директорът се поизненада, но се съгласи и ни каза да се върнем на същите места. Тогава аз седнах с Алсест, Рюфюс, Клотер, Жоашен и Йод; здравата се нагъчкахме. После директорът посочи с пръст дъската и попита:

— Кой направи това? Хайде, веднага!

Анян не успя да се обади, защото Жофроа се изправи, плачейки, и каза, че не бил той виновен.

— Късно е за извинения и плачове, малки приятелю — каза директорът. — Тръгнали сте по лош път: този път води към затвора. Но аз ще ви отуча да употребявате некрасиви думи и да обиждате съучениците си! Ще ми напишете петстотин пъти това, което сте надраскали на дъската. Ясно ли е?… За останалите — дъждът вече спря, но въпреки това вие днес няма да слизате на двора през междучасията. Това ще ви научи да уважавате дисциплината. Ще си стоите в клас под надзора на вашата учителка!

Когато директорът си отиде, ние с Жофроа и Мексан се преместихме на нашия си чин и си рекохме, че нашата учителка е толкова готина и много ни обича, а пък ние от време на време само я ядосваме. От всички нас тя изглеждаше най-притеснена, като разбра, че днес не бива да слизаме на двора!