Рьоне Госини
Малкият Никола и приятелчетата (6)

Мари-Едвиж

Мама ми позволи да поканя вкъщи на следобедна закуска приятелчетата от училище, а аз пък поканих и Мари-Едвиж. Мари-Едвиж има жълта коса, сини очи и е дъщеря на господин и госпожа Куртплак, които живеят в къщата до нас.

Когато приятелчетата пристигнаха, Алсест веднага отиде до трапезарията да види какво има за следобедна закуска, а когато се върна, попита:

— Още някой ли ще идва? Преброих столовете, излизат с едно парче торта в повече.

Тогава аз казах, че съм поканил Мари-Едвиж и им обясних, че тя е дъщеря на господин и госпожа Куртплак, които живеят в къщата до нас.

— Ама тя е момиче! — каза Жофроа.

— Е да де — отвърнах му аз.

— Ние не играем с момичета — заяви Клотер. — Ако дойде, няма да говорим и да играем с нея, ама ха…

— У нас мога да си каня когото искам — казах аз, — а ако не ти харесва, ще те цапардосам.

Ама не успях да го цапардосам, на вратата се звънна и влезе Мари-Едвиж.

Мари-Едвиж беше с рокля от същия плат като двойните завеси в хола, само че тъмнозелена, с бяла якичка със сума ти дупчици по края. Мари-Едвиж беше страхотна; гадното беше, че си носеше кукла.

— Е, Никола̀ — каза ми мама, — няма ли да представиш твоята малка приятелка на другарчетата си?

— Този е Йод — рекох аз, — онези са Рюфюс, Клотер, Жофроа и накрая Алсест.

— А моята кукла — отвърна Мари-Едвиж — се казва Шантал. Роклята й е от индийска коприна.

Повече никой не се обади и мама ни каза, че следобедната закуска е поднесена, да заповядаме на масата.

Мари-Едвиж седна между Алсест и мен. Мама ни поднесе какао и парчета торта. Беше много вкусно, само дето никой не каза гък; все едно че бяхме в клас и бе дошъл инспекторът. После Мари-Едвиж се обърна към Алсест:

— Колко бързо ядеш! Никога не съм виждала някой да яде толкова бързо като тебе! Невероятно!

После замига често-често и продължи да мига така известно време.

Алсест не мигаше изобщо; погледна Мари-Едвиж, преглътна грамадната буца торта, която беше лапнал, стана целият червен и се изхили тъпо.

— Ами! — обади се Жофроа. — Аз мога да ям бързо като него, а ако искам, и по-бързо!

— Смехории — каза Алсест.

— Охо! — каза Мари-Едвиж. — По-бързо от Алсест — не ми се вярва.

Алсест пак се изхили тъпо. Тогава Жофроа заяви:

— Ще видиш!

И започна да яде тортата си с бясна скорост. Алсест вече не можеше да се състезава, защото неговата торта беше свършила, обаче останалите се включиха.

— Победих! — извика Йод и оплю всичко наоколо с трохи.

— Това не се брои — каза Рюфюс, — на тебе ти беше останало съвсем малко торта в чинията.

— Не се занасяй! — каза Йод. — Пълна беше!

— Я не ме разсмивай — каза Клотер. — Моето парче беше най-голямо, аз съм победителят!

Пак ми се искаше да цапардосам тоя тарикат Клотер, само че влезе мама и изгледа масата с широко отворени очи.

— Ама вие изядохте ли си вече тортата? — попита тя.

— Аз не още — отвърна Мари-Едвиж, която се храни на малки хапчици и адски бавно, понеже, преди да лапне хапчиците торта, ги предлага на куклата си; разбира се, куклата не ги яде.

— Добре — каза мама, — като свършите, можете да си поиграете в градината, времето е хубаво.

И излезе.

— Къде ти е футболът? — попита ме Клотер.

— Виж, това е умно — каза Рюфюс. — Може много да ви бива да нагъвате торта, ама футболът е друго нещо. Падне ли ми топката, всички ще ви издриблирам!

— Я не ме разсмивай — каза Жофроа.

— А Никола̀ е жесток на премятанките — обади се Мари-Едвиж.

— На премятанките ли? — каза Йод. — Аз съм най-добрият на премятанките. От години се премятам.

— Ей че си нахален — рекох аз. — Знаеш, че на премятанките винаги аз съм пръв!

— Дай да те видим! — каза Йод.

Всички излязохме в градината заедно с Мари-Едвиж, която си беше изяла тортата.

В градината Йод и аз веднага започнахме да се премятаме. После Жофроа каза, че не се справяме добре и също взе да се премята. Рюфюс хич не го бива, а на Клотер веднага му се наложи да спре, понеже едно топче падна от джоба му в тревата и се изгуби. Мари-Едвиж ръкопляскаше, а Алсест с едната ръка ядеше баничка, която си беше донесъл от къщи за след закуската, докато в другата държеше Шантал, куклата на Мари-Едвиж. Учуди ме само, дето Алсест предлагаше хапки от баничката на куклата; обикновено той никого не черпи, даже приятелчетата.

Клотер си беше намерил топчето и каза:

— Ами това можете ли го?

И започна да ходи на ръце.

— Охо! — рече Мари-Едвиж. — Невероятно!

Ходенето на ръце е по-трудно от премятанките; и аз опитах, обаче все падах. Йод успя и се задържа на ръце по-дълго от Клотер. Може би защото се наложи Клотер отново да си търси топчето, което пак беше паднало от джоба му.

— Да, ама за какво ти е да ходиш на ръце — каза Рюфюс. — Виж, катеренето по дървета има смисъл.

И Рюфюс почна да се катери по дървото, а пък нашето дърво хич не е лесно, понеже си няма много клони, има само горе, където са листата.

Всички изпокапахме от смях, защото Рюфюс беше стиснал дървото с ръце и с крака, ама не напредваше много бързо.

— Дръпни се, дай на мене — рече Жофроа.

Рюфюс обаче не искаше да пусне дървото. Тогава Жофроа и Клотер опитаха да се покатерят двамата заедно, а в това време Рюфюс викаше:

— Вижте ме! Вижте ме! Издигам се!

Добре че го нямаше татко, той хич не обича да бърникаме дървото в градината. Понеже на дървото нямаше повече място, ние с Йод се премятахме, а Мари-Едвиж броеше кой ще се преметне повече пъти.

После госпожа Куртплак извика от тяхната градина:

— Мари-Едвиж! Ела! Време е за урока по пиано!

Тогава Мари-Едвиж си взе куклата от Алсест, махна ни с ръка и си тръгна.

Рюфюс, Клотер и Жофроа пуснаха дървото, Йод спря да се премята, а Алсест каза:

— Късно е, аз си отивам.

И всички си тръгнаха.

Страхотен ден, адски добре си прекарахме. Питам се дали на Мари-Едвиж й е било забавно. Така де, лошо се държахме ние с Мари-Едвиж. Почти не разговаряхме с нея и си играхме само ние, все едно че нея я нямаше.