Рьоне Госини
Малкият Никола и приятелчетата (2)

Глътка чист въздух

В неделя сме канени на гости в новата вила на господин Бонгрен. Господин Бонгрен е счетоводител в службата на татко и си имал много симпатично момченце, голямо колкото мен, което се казвало Корантен.

Аз бях много доволен, понеже адски обичам да пътувам извън града, пък татко ни обясни, че господин Бонгрен бил купил вилата съвсем скоро и му бил казал, че се намира съвсем близо. Господин Бонгрен съобщил на татко всички подробности по телефона, а татко си ги записал на листче и дотам се ходело лесно. Първо направо, после наляво след първия светофар, минавало се под железопътния мост, а после направо до кръстовището, където се свивало вляво и после пак вляво, докато се види една голяма бяла ферма, там се завивало надясно по един коларски път и оттам — надясно и наляво след бензиностанцията.

Татко, мама и аз тръгнахме доста рано сутринта с колата и татко си тананикаше, обаче спря да си тананика, защото пътят беше пълен с коли. Не можехме да мръднем. После татко пропусна да завие при светофара, но каза, че не било страшно — щял да се насочи накъдето трябва на другото кръстовище. На другото кръстовище обаче правеха някакъв страхотен ремонт и имаше табела за заобикаляне. Изгубихме се и татко се развика на мама, че не му чете правилно указанията от листчето, а после взе да пита за пътя сума ти хора, които нищо не знаеха; пристигнахме при господин Бонгрен по обед и чак тогава спряхме да се караме.

Господин Бонгрен ни посрещна на прага на градинската врата.

— Брей, гражданчета такива! — каза господин Бонгрен. — Хич ви няма с ранното ставане, а?

Татко му обясни, че сме се загубили, а господин Бонгрен се зачуди.

— Че как тъй си се объркал? — рече той. — Просто караш направо!

После ни покани в къщата.

Вилата на господин Бонгрен е адски щура! Не е много голяма, ама е щура.

— Чакайте да викна жената — каза господин Бонгрен. И викна: „Клер! Клер! Нашите приятели са тука!“.

Госпожа Бонгрен дойде със зачервени очи, кашляше, беше с една престилка, цялата в черни петна, и ни каза:

— Да не се ръкуваме, че съм цялата в сажди! От сутринта се мъча да се оправя с тази готварска печка, но нищо не се получава!

Господин Бонгрен се изкикоти.

— Е, всичко си е малко по селски — каза той, — ама нали тъкмо това му е хубавото на живота сред природата! Няма да вземем да сложим и тук електрическа печка като в апартамента.

— Защо не? — попита госпожа Бонгрен.

— Като изплатя вилата след двайсет години, ще видим — рече господин Бонгрен.

И пак се изкикоти.

Госпожа Бонгрен не се изкикоти, а каза, преди да излезе:

— Прощавайте, но трябва да се погрижа за обеда. Според мен и той ще е доста селски.

— Ами Корантен няма ли го? — попита татко.

— А, тука е — отвърна господин Бонгрен. — Наказах това глупаво хлапе да си стои в стаята. Знаеш ли какво направил сутринта, като станал? Само си представи: качил се на едно от дърветата да бере сливи! Даваш ли си сметка? Всяко дръвче ми струваше цяло състояние — и да пусна хлапака да им кърши клоните, а?

После господин Бонгрен каза, че щом аз съм тук, той ще отмени наказанието — бил сигурен, че съм послушно момче и няма да тръгна да повреждам нито градината, нито плодовете и зеленчуците.

Корантен дойде, каза добър ден на мама и на татко и се ръкувахме. Изглежда готин — е, не колкото приятелчетата в училище, разбира се, ама то вярно, че те са си направо жестоки.

— Ще играем ли в градината? — попитах аз.

Корантен погледна татко си и татко му каза:

— По-добре недейте, деца. Скоро ще се храним, няма смисъл да внасяте кал в къщата. Мама и без това доста се затрудни тази сутрин с чистенето.

Тогава ние двамата с Корантен седнахме и докато възрастните си пиеха аперитива, разгледахме едно списание, което бях чел у дома. Прочетохме списанието няколко пъти, понеже госпожа Бонгрен — другите си пиха аперитива без нея — закъсня с обеда. Накрая госпожа Бонгрен дойде, махна си престилката и каза:

— Здраве да е… Заповядайте на масата!

Господин Бонгрен беше адски горд с предястието, обясни ни, че доматите били брани от градината, а татко се захили и рече, че са брани малко раничко, понеже доматите бяха съвсем зелени. Господин Бонгрен отвърна, че наистина може и да не били съвсем узрели, но пък по вкус не можели да се сравняват с онези, дето се продавали на пазара. На мен най̀ ми харесаха сарделите.

После госпожа Бонгрен донесе печеното, а то беше адски смешно, защото отвън беше съвсем черно, а отвътре все едно не беше печено.

— Аз не искам — каза Корантен. — Не обичам сурово месо!

Господин Бонгрен го загледа намръщено и му каза бързо да си дояде доматите и да се захваща с месото като всички, ако не иска да бъде наказан.

А картофите на печеното хич ги нямаше; бяха доста твърдички.

След обяда седнахме в холчето. Корантен пак взе списанието, а госпожа Бонгрен обясни на мама, че в града имала прислужница, обаче прислужницата не искала да идва да работи в неделя на вилата. Господин Бонгрен разправяше на татко колко дал за тая къща, била му излязла просто без пари. На мен всичко това хич не ми беше интересно, затова попитах Корантен не може ли да излезем да си поиграем навън, където грееше страхотно слънце. Корантен погледна татко си и господин Бонгрен каза:

— Ама разбира се, деца. Само ви моля да не си играете по тревата, а по пътеките. Забавлявайте се и бъдете послушни.

Двамата с Корантен излязохме и Корантен ми каза, че ще играем на петанка^[1]. Аз много обичам петанка и съм жесток стрелец. Започнахме да играем на пътеката. Тя беше само една, не особено широка; а Корантен си го бива.

— Внимавай — каза ми Корантен. — Ако някоя топка отиде в тревата, няма как да я приберем!

После Корантен хвърли топката си и — бам! — вместо да уцели моята, тя се търкулна в тревата. Прозорецът на вилата веднага се отвори и господин Бонгрен се подаде зачервен и адски недоволен.

— Корантен! — извика той. — Колко пъти съм ти казвал да внимаваш и да не повреждаш моравата! Градинарят си играе да я поддържа вече толкова седмици! Щом дойдем сред природата, ставаш просто неудържим! Хайде! Марш в стаята си до довечера!

Корантен се разплака и тръгна към стаята си, а аз влязох пак в къщата.

Не стояхме много дълго, татко каза, че предпочита да тръгнем по-рано, за да избегнем задръстванията. Господин Бонгрен заяви, че това е умно, те също скоро щели да се прибират, само госпожа Бонгрен да си свърши домакинската работа.

Господин и госпожа Бонгрен ни изпратиха до колата. Татко и мама им казаха, че това бил един направо незабравим ден и тъкмо когато татко се канеше да потегли, господин Бонгрен се приближи до прозорчето да му каже нещо.

— Защо не купиш и ти една вила като мен? — рече господин Бонгрен. — Така де, на мен самия не ми трябва; ама човек не бива да бъде егоист, братко! Нямаш представа колко хубаво се отразяват на жената и на детето тая глътка чист въздух и тая почивка всяка неделя!