Рьоне Госини
Малкият Никола и приятелчетата (15)

Шифърът

Забелязвали ли сте, че като рече човек да си поговори с приятелчетата в клас, се затруднява и все нещо пречи? Разбира се, всеки може да си приказва със съседа; ама дори да шушукаме, учителката ни чува и казва: „Щом толкова ви се говори, я излезте на дъската да видим дали пак ще бъдете толкова приказлив!“. После започва едно изпитване, едни въпроси за департаменти, за районни центрове и става гадно. Можем също да си пращаме бележки със съобщения; ама учителката почти винаги вижда как се предава бележката, иска да й я занесем на катедрата, после стига до директора и понеже там пише я „Рюфюс е тъпак, предай нататък“, я „Йод е грозник, предай нататък“, директорът ни казва, че ще си останем невежи, че ще свършим в затвора и страшно ще наскърбим родителите си, които дават мило и драго, та да направят от нас възпитани хора. И си отнасяме поредното наказание!

Затова хрумването на Жофроа ни се видя жестоко тази сутрин, по време на първото междучасие.

— Измислил съм страхотен шифър — каза ни Жофроа. — Таен е, само ние от нашата банда ще си го разбираме.

И ни го показа; за всяка буква се прави определено движение. Например пръст на носа значи „а“, пръст на лявото око значи „б“, пръст на дясното око значи „в“. За всяка буква си има различно движение: чесане по ухото, търкане на брадичката, тупане по главата и така нататък чак до „я“ — за „и“ трябва да се направиш на кривоглед. Жестоко!

Клотер не беше много навит. Той каза, че на него и самата азбука му се виждала като таен шифър и щом ще трябва да изучава правописа, за да си говори с приятелчетата, по-добре да изчаква междучасието и тогава да ни каже, каквото има да ни казва. На Анян, разбира се, не му пука за тайния шифър. Нали е отличник и любимец, в клас все гледа да слуша учителката и се натяга да го изпитват. Той Анян си е луд!

Всички останали много харесахме шифъра. Освен това шифърът е адски полезно нещо. Като се бием с разни врагове, можем да си кажем сума ти неща, те нищо няма да разбират и ние ще победим.

Накарахме Жофроа да ни научи на неговия шифър. Всички се скупчихме около Жофроа и той ни каза да повтаряме каквото прави той. Пипна си носа с пръст и ние си пипнахме носовете с пръсти; сложи си пръст на окото и ние си сложихме пръсти на очите. Тъкмо всички се правехме на кривогледи, когато дойде господин Мушабиер. Господин Мушабиер е нов възпитател, малко по-стар е от онези от горните класове, ама не много, и май за първи път е възпитател в училище.

— Слушайте — каза ни господин Мушабиер. — Няма да обезумея дотам, че да ви питам какво сте намислили, та се кривите така. Само ви предупреждавам, че ако продължавате, всичките ще ви накажа да дойдете на училище в четвъртък, макар да е почивен ден. Ясно?

И си отиде.

— Тъй — рече Жофроа, — запомнихте ли шифъра?

— Мен ме притеснява само това с дясното и с лявото око за „б“ и за „в“ — каза Жоашен. — Все бъркам дясно и ляво; също като мама, когато кара колата на татко.

— Нищо де — каза Жофроа.

— Как така нищо? — рече Жоашен. — Ако искам да ти кажа „бивол“ и ти кажа „вибол“, не е същото.

— На кого ще викаш „бивол“ бе, бивол? — попита Жофроа.

Само че не успяха да се сбият, защото господин Мушабиер удари звънеца за края на междучасието. С господин Мушабиер междучасията взеха да стават все по-кратки.

Построихме се и Жофроа ни каза:

— В клас ще се опитам да ви предам нещо, а през междучасието ще видим кой е разбрал. Имайте предвид: всеки член на бандата трябва да знае шифъра!

— Браво бе! — рече Клотер. — Значи според тоя господинчо, щом не знам глупавия му шифър, вече не съм член на бандата, а? Браво бе!

Тогава господин Мушабиер каза на Клотер:

— Ще ми спрегнете глагола: „Не бива да приказвам в строя, особено след като през цялото междучасие съм имал възможност да водя плиткоумни разговори“. В изявително и в подчинително наклонение.

— Ако беше използвал шифъра, нямаше да те накажат — обади се Алсест и господин Мушабиер му даде да спрегне същия глагол.

Тоя наш Алсест, ще ни умори от смях!

В клас учителката ни каза да си извадим тетрадките и да си препишем задачите, които тя ще напише на дъската, за да ги решим вкъщи. Притесних се, най-вече за татко — като се връща от службата, той е уморен и не му се занимава много с моите домашни по аритметика. Докато учителката пишеше по дъската, всички се обърнахме към Жофроа и зачакахме да видим какво ще ни предаде. Жофроа започна да прави движения; честно казано, хич не му се разбираше, защото много бързаше, после спираше, за да пише в тетрадката си, после, понеже го гледахме, пак правеше разни движения и изглеждаше адски смешен, нали току си бъркаше в ушите и се тупаше по главата.

Посланието на Жофроа беше адски дълго и ставаше неприятно, понеже не успявахме да си препишем задачите. Така де, страх ни беше да не изтървем някоя буква от посланието и после само да тъпеем; затова, щем не щем, непрекъснато гледахме Жофроа, който седи отзад, в дъното на класната стая.

После Жофроа предаде „и“, като се почеса по главата, „т“, като се изплези, ококори се, спря, всички се обърнахме и видяхме, че учителката е престанала да пише и гледа Жофроа.

— Да, да, Жофроа — каза учителката. — И аз като вашите другарчета гледам гламавщините ви. Но стига толкова, нали? Сега отивайте в ъгъла, няма да излезете през междучасието, а за утре ще напишете сто пъти: „Не бива да се правя на клоун в клас, да развалям дисциплината и да преча на учебните занятия“.

А ние нищо не бяхме разбрали от посланието. Като свършиха уроците, изчакахме Жофроа и когато излезе, видяхме, че е адски сърдит.

— Ти какво се опитваше да ни кажеш в клас? — попитах аз.

— Оставете ме на мира! — извика Жофроа. — Край с шифъра! И изобщо няма да говоря с вас, даже и така!

Чак на другия ден Жофроа ни разшифрова посланието си. То гласяло:

„Не ме зяпайте така всички; заради вас учителката ще ме усети“.