Камила Лекберг
Проповедникът (4)

3

Лятото на 1979

Отвори очи с изключителна предпазливост. Причината бе главоболието, от което я боляха чак корените на косата. Но странното бе, че и с отворени очи видя плътен мрак. В един панически миг помисли, че е ослепяла. Може би снощният домашен алкохол, който пи, да е бил лош, беше чувала разни истории за младежи, ослепели от домашен алкохол. След няколко секунди околната обстановка слабо започна да изплува от тъмнината и тя разбра, че нищо и няма на зрението, просто се намира на неосветено място. Погледна нагоре да провери има ли звездно небе или лунен рог, в случай че лежи някъде навън, но веднага разбра, че през лятото никога не става толкова тъмно и че щеше веднага да види прозрачната светлина на северната лятна нощ.

Провери с ръка върху какво лежи и напълни шепата си с песъчлива земя, която изтече между пръстите й. Миришеше силно на пръст, сладникава, задушаваща миризма. Изпита усещането, че лежи под земята. Обхвана я клаустрофобия и я връхлетя паника. Не знаеше колко голямо е пространството около нея и си представяше стени, които бавно се приближават и я обгръщат. Подраска по гърлото си, имаше чувството, че въздухът и свършва, но после си наложи няколко спокойни и дълбоки вдишвания, за да потуши паниката.

Беше студено и веднага разбра, че е почти гола, само по долни гащи. Тялото я болеше на няколко места. Потръпна, обви се с ръце и сви колене под брадичката си. Първоначалната паника отстъпи място на страх, толкова силен, че сякаш проникваше в костите й. Как бе попаднала тук? И защо? Кой я бе съблякъл?

Единственото, което успя да й даде мозъкът й, бе, че просто не иска да знае отговорите на тези въпроси. Нещо лошо се бе случило с нея, а тя не знаеше какво, и това многократно усили нападналия я страх.

На ръката й се появи лъч светлина и тя автоматично вдигна поглед към източника. Видя малък процеп, през който проникваше светлина, скочи на крака и закрещя за помощ. Никаква реакция. Вдигна се на пръсти и опита да достигне източника на светлина, но не успя дори да го доближи. Вместо това усети, че нещо капе върху вдигнатото й нагоре лице. Водните капки се превърнаха в ручейче и в този миг осъзна колко е жадна. Без да мисли, реагира инстинктивно и отвори уста да засмуче влагата на големи глътки. Отначало повечето изтичаше отвън, но след малко се нагоди и жадно заотпива. После сякаш над всичко се спусна мъгла, стаята се завъртя и настъпи мрак.

 

 

Линда като никога се събуди рано, но все пак опита да заспи отново. Вечерта, или по-скоро през нощта, окъсняха и от липсата на сън двамата с Юхан усещаха нещо като махмурлук. За първи път от месеци чу дъжд да тропа по покрива. Стаята, която Якоб и Марита бяха подредили за нея, беше точно отдолу и звукът от дъжда върху ламарините бе толкова силен, че сякаш ехтеше между слепоочията й.

А всъщност това бе първата сутрин от много отдавна, когато се събуждаше в прохладна спалня. Жегата се задържа почти два месеца и постави рекорд, беше най-горещото лято от сто години насам. Отначало приветства напичащото слънце, но удоволствието от топлината му изчезна още преди няколко седмици, когато започна всяка сутрин да се събужда в просмукани от пот чаршафи. Затова свежият, хладен въздух, който сега проникваше през гредите на покрива, й доставяше истинска наслада. Линда отметна тънката завивка и остави тялото си да усети приятната температура. Съвсем нетипично за нея, реши да стане, преди някой друг да я изгони от леглото. Може пък да се окажеше приятно да закуси рано, за разнообразие. От кухнята вече се дочуваше тракането на приборите на сервираната закуска. Линда нахлузи късо кимоно и пъхна крака в чифт пантофи.

В кухнята ранното й появяване бе посрещнато от изненадани физиономии. Беше се събрало цялото семейство, Якоб, Марита, Уилям и Петра, и приглушеният им разговор рязко прекъсна, когато тя се отпусна на един от свободните столове и започна да си прави сандвич.

— Хубаво е, че като никога си решила да ни правиш компания, но бих оценил, ако си бе облякла нещо повече. Помисли за децата.

Якоб бе толкова лицемерен, че чак й прилоша. За да го раздразни, остави тънкото кимоно да се плъзне малко по рамото й, така че едната й гърда леко да се вижда през отвора. Той побеля от яд, но по някаква причина не пое ръкавицата, а се сдържа. Уилям и Петра я гледаха очаровани и тя взе да им прави муцунки, които ги накараха да се закикотят. Децата всъщност бяха много сладки, тя признаваше това, но Якоб и Марита скоро щяха да ги развалят. Щом завършеха религиозното си възпитание, нямаше да им остане повече никаква жизнерадост.

— Я се успокойте. Стойте прилично на масата, докато се храните. Свали си крака от стола, Петра, дръж се като голямо момиче. А ти си затваряй устата, когато дъвчеш, Уилям.

Смехът изчезна от детските лица и те бързо застанаха вдървено като оловни войничета с празни, втренчени погледи. Линда вътрешно въздъхна. Понякога просто не разбираше как може с Якоб да са роднини. Нямаше други брат и сестра, които да са толкова различни, колкото тя и Якоб, в това беше напълно убедена. Най-несправедливото бе, че той беше фаворитът на родителите им, които непрекъснато го хвалеха, докато на нея само й придиряха. Какво да направи, като се е появила, когато вече не са имали намерение да гледат малки деца? Знаеше, че болестта, поразила Якоб много години преди тя да се роди, е станала причина повече да не желаят деца. Знаеше и колко сериозно е било, за малко не умрял, но трябва ли да бъде наказвана за това? Да не би тя да го бе разболяла?

Продължиха да глезят Якоб дълго след като бе обявен за напълно здрав. Родителите им сякаш гледаха на всеки ден от живота му като на божи дар, докато нейният живот им причиняваше само досада и тревоги. Да не говорим пък за Якоб и дядо й. Тя разбираше, че между тях има особена връзка след всичко, сторено от дядо й за Якоб, но това пък не означаваше, че в сърцето му не трябва да има място и за другите му внучета. Дядо й бе умрял, преди тя да се роди, така че никога не се бе сблъсквала с равнодушието му, но от Юхан знаеше, че той и Роберт са били изпаднали в немилост и цялото внимание на дядото е било фокусирано върху братовчед им Якоб. Със сигурност същото щеше да се случи и с нея, ако още бе жив.

От цялата тази несправедливост й се приплака, но Линда потисна плача си както много пъти преди. Нямаше да даде на Якоб възможност да изпита задоволство от сълзите й и още веднъж да се изяви като спасител на света. Знаеше, че го сърбят ръцете да вкара живота й в правия път, но по-скоро щеше да умре, отколкото да се превърне в парцал като него.

— Имаш ли някакви планове за днес? Ще имам нужда от малко помощ у дома.

Марита спокойно мажеше филии на децата, докато отправяше въпроса си към Линда. Беше майчински тип жена, с обикновено лице и леко наднормено тегло. Линда винаги бе смятала, че Якоб е могъл да избере нещо по-добро. В съзнанието й изникна картина на брата и снахата в спалнята. Сигурно правеха онази работа съвестно един път в месеца на угасена лампа и снахата носеше дълга до глезените нощница. Представата я накара да прихне и всички учудено я погледнаха.

— Ей, Марита те попита нещо. Можеш ли днес да помогнеш вкъщи? Тук не е пансион, както знаеш.

— Да, чух още първия път. Няма за какво да се караш. Не, днес не мога да ти помогна. Днес ще… — Затърси добро извинение. — Трябва да видя Сироко. Вчера леко накуцваше.

Обяснението й бе прието със скептична размяна на погледи и Линда лепна на лицето си готово за борба изражение. Но за нейна изненада днес никой нямаше желание да се бори с нея въпреки явните й лъжи. Победата и още един мързелив ден бяха нейни.

 

 

Желанието да излезе и да подложи лице на дъжда бе непреодолимо. Но някои неща възрастните не могат да си позволят, особено когато са на работа, и Мартин бе принуден да сдържи детския си импулс. А беше хубав дъжд, който отми целия задух, цялата жега, държала ги като затворници през последните два месеца. Усещаше го в ноздрите си през открехнатия прозорец. По разположеното близо до него бюро се стичаше вода, но той бе преместил всички книжа, така че нищо нямаше да се повреди. Струваше си да почувства аромата на прохладата.

Патрик бе позвънил да каже, че се е успал, така че Мартин като никога бе първи. След като вчера се разбра какво е направил Ернст, настроението в управлението бе потиснато, така че бе приятно да седи на спокойствие и да си мисли за последното развитие на събитията. Не завиждаше на задачата на Патрик, който трябваше да съобщи за станалото на роднините на жената, но дори той съзнаваше, че това е първата крачка към преодоляването на мъката. Вероятно дори не знаеха, че тя е изчезнала, така че новината щеше да бъде шок за тях. Сега ставаше дума преди всичко да бъдат открити и това бе една от задачите за деня на Мартин — да се свърже с немските си колеги. Надяваше се да може да говори с тях на английски, иначе щеше да има проблем.

Тъкмо щеше да вдигне слушалката и да звъни в Германия, когато го превари пресипнал сигнал. Пулсът му леко се ускори, когато разбра, че звънят от съдебномедицинския в Гьотеборг. Пресегна се за бележника си. Всъщност трябваше да докладват на Патрик, но след като все още го нямаше, щеше да им се наложи да се задоволят с Мартин.

— Взело е да става горещо напоследък там при вас, в глухата провинция.

Съдебният лекар Турд Педерсен имаше предвид аутопсията, която бе направил преди година и половина на Алекс Вийкнер, встъпление към едно от досега малкото разследвания на убийство в полицейското управление на Танумсхеде.

— Да бе, май има нещо във въздуха. Сигурно скоро ще настигнем Стокхолм в статистиката на убийствата.

За тях, както за повечето професионалисти, влизащи често в контакт със смъртта и нещастията, шеговитият тон бе начин да се справят с ежедневната служебна ситуация, без да подценяват сериозността на онова, пред което бяха изправени.

— Да не би вече да сте й направили аутопсия? Мислех, че хората се трепят един друг по-често в тази непоносима жега — продължи Мартин.

— Ами донякъде си прав. Фитилът се пали по-бързо у хората заради горещината, но през последните дни имаме известен спад, така че се справихме с вашия случай по-бързо, отколкото предполагахме.

— Да чуем тогава.

Мартин затаи дъх. Голяма част от успеха на следствието зависеше от заключенията на съдебномедицинския отдел.

— Едно е ясно, нямаме си работа с някой симпатяга. Причината за смъртта установихме сравнително лесно, била е удушена, но онова, което е било извършено с нея преди смъртта, е наистина смайващо.

Педерсен направи пауза, сякаш за да си сложи очилата.

— Да?

Мартин не можа да скрие нетърпението си.

— Да видим. Това ще дойде и при вас по факса… Хм.

Педерсен зачете и ръката на Мартин се изпоти, докато стискаше слушалката.

— Ето. Четиринайсет фрактури на различни места по скелета. Всички причинени преди настъпването на смъртта, ако се съди по различните степени на заздравяване.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че някой й е чупил ръце, крака, пръсти на ръцете и краката в продължение на горе-долу една седмица.

— В един и същи ден ли са чупени или в различни дни?

— Както казах, фрактурите са в различна степен на заздравяване, така че професионалното ми мнение е, че датират от различни дни. Направил съм скица на евентуалния ред, в който е било извършвано чупенето на костите. Във факса, който ви изпратих, има повече подробности. Освен това по тялото има и доста външни прорезни рани. И те в различни стадии на заздравяване.

— Мамка му.

Мартин не можа да сдържи възклицанието си.

— Склонен съм да се съглася с теб. — Гласът на Педерсен прозвуча сухо по телефонната линия. — Болката, която е преживяла, трябва да е била непоносима.

Известно време мълчаливо размишляваха върху човешката жестокост. После Мартин се съвзе и попита:

— Намерихте ли някакви следи по тялото, които могат да ни свършат работа?

— Да, открихме сперма. Стига да заподозрете някого, можем да го свържем с убийството чрез изследване на ДНК. Разбира се, ще направим проверка и в база данни, но по този начин рядко имаме попадения. Засега регистърът е твърде малък. Можем само да мечтаем за деня, в който ще разполагаме с ДНК-то на всички граждани. Тогава положението ще е съвсем друго.

— Да, можем само да мечтаем. Обвиненията в нарушаване на личната свобода и прочее слагат прът в колелата.

— Ако онова, на което е била подложена жената, не се нарича нарушаване на личната свобода, то просто не знам кое друго би могло да се казва така…

Беше толкова необичайно това философстване от страна на иначе деловия Турд Педерсен, че Мартин разбра — патологът е бил развълнуван от съдбата на жената. Иначе нищо не би му попречило да спи спокойно през нощта.

— Можеш ли да ми кажеш кога е умряла?

— Да, получих резултатите от пробите, направени от техническия отдел на място, и после ги съпоставих със собствените ми наблюдения, така че мога да определя в какъв интервал от време е настъпила смъртта.

— Да чуем.

— По моя преценка тя е умряла някъде между шест и единайсет часа вечерта в деня преди откриването й в Кралската клисура.

Мартин бе разочарован.

— Не може ли малко по-точно?

— Според шведската практика пет часа е най-краткият интервал за случаи като този, така че това е най-доброто, което мога да ти дам. Но вероятността часът на смъртта да е в петчасовия интервал е деветдесет и пет процента. Мога да потвърдя и онова, което със сигурност подозирате, а именно че Кралската клисура е вторично място на престъплението. Един-два часа след като е била убита, тя е лежала някъде другаде, това личи и от трупните петна.

— Все е нещо. — Мартин въздъхна. — А скелетите? Сигурно си получил данните от Патрик и знаеш на кого подозираме, че са?

— Да, получих ги. С тях още не сме съвсем готови. В края на краищата не е толкова просто да се намери зъбна карта от седемдесетте години, но работим под пълна пара и веднага щом сме готови, ще ви съобщим. Онова, което мога да кажа, е, че са два женски скелета и възрастта, изглежда, съвпада с вашите предположения. Бедрената кост на едната жена сочи, че е раждала дете, което също съвпада с получените от вас данни. Най-интересното от всичко е, че и двата скелета са с подобни фрактури като на убитата жена. Между нас казано, дори бих се осмелил да кажа, че фрактурите са почти идентични и при трите жертви.

От изненада Мартин изпусна писалката си на пода. На какво всъщност са се натъкнали? Садистичен убиец, стоял мирно двайсет и четири години? Дори не му се мислеше за алтернативата. Че убиецът не е чакал двайсет и четири години и че те чисто и просто още не са намерили останалите жертви.

— И при тях ли е имало прорезни рани?

— Тъй като няма останал органичен материал, трудно е да се каже, но има драскотини по костите, които може би сочат, че е имало.

— А причините за смъртта при тях?

— Също като при германското момиче. Кости, строшени на врата, показват, че са били душени.

Мартин бързо записваше разговора.

— Нещо друго интересно да ми дадеш?

— Нищо повече от това, че скелетите явно са били закопани, по тях има остатъци от пръст, от които можем да извлечем нещо при анализа. Но с това още не сме готови, така че въоръжете се с търпение. Пръст имаше също и по Таня Шмид и по одеялото, на което е лежала, така че ще я сравним с пробите от скелетите.

Педерсен направи пауза, после продължи:

— Мелберг ли води разследването?

Леко безпокойство прозвуча в гласа му. Мартин скрито се подсмихна, но побърза да го успокои.

— Не, възложено е на Патрик. Но кой ще си присвои славата ако се справим, е друг въпрос…

Двамата се разсмяха, но беше смях, който поне на Мартин му заседна в гърлото.

След приключване на разговора с Турд Педерсен младежът взе страниците от факса на управлението и когато след малко Патрик дойде на работа, вече бе добре осведомен. След като се запозна с доклада, и Патрик изпадна в мрачно настроение. Очертаваше се адска бъркотия.

 

 

Сестрата на Ерика, Ана, се печеше на слънце, легнала върху предната част на яхтата. Децата спяха следобеден сън долу в каютата, а Густав беше на кормилото. Солени водни капчици я поръсваха, всеки път, когато кърмата се удряше във водната повърхност, и прекрасно я разхлаждаха. Затвореше ли очи, поне за малко можеше да забрави, че има някакви тревоги, и да си внуши, че това е нейният истински живот.

— Ана, на телефона!

Гласът на Густав я извади от състоянието й на медитация.

— Кой е?

Засенчи очи с ръка и видя, че той размахва мобилния й телефон.

— Не казва.

По дяволите. Веднага разбра кой я търси и с безпокойство, оформено на малки, твърди възли в стомаха й, се обърна с гръб към Густав.

— Кой беше тоя, мамка му? — изръмжа Лукас.

Ана се поколеба.

— Нали ти казах, че ще съм на море с един приятел.

— И се опитваш да ми кажеш, че е само приятел?

Реакцията му беше светкавична.

— Как се казва?

— Не го…

Лукас я прекъсна.

— Как се КАЗВА, Ана?

Съпротивата й намаляваше с всяка секунда. Ана тихо отговори:

— Густав Аф Клинт.

— Айде бе. Сериозно?

Гласът от присмехулен стана заплашителен.

— Как се осмеляваш да водиш децата ми на ваканция с друг мъж?

— Ние сме разведени, Лукас — каза Ана и закри очите си с ръка.

— Много добре знаеш, че това не променя нищо, Ана. Ти си майка на децата ми и това означава, че ти и аз завинаги си принадлежим. Ти си моя и децата са мои.

— Тогава защо се опитваш да ми ги отнемеш?

— Защото си нестабилна, Ана. Винаги си имала слаби нерви и честно казано, не вярвам, че можеш да се грижиш за моите деца по начина, по който те заслужават. Виж само как живеете. Работиш по цял ден, а те са на детска градина. Това добър живот ли е за децата, как мислиш, Ана?

— Но аз трябва да работя, Лукас. Как щеше да решиш проблема, ако ти се грижеше за децата? И ти трябва да работиш. Кой тогава щеше да ги гледа?

— Има разрешение, Ана, ти знаеш това.

— Ти луд ли си? Да се върна при теб, след като счупи ръката на Ема? Да не забравяме какво причини и на мен.

Гласът й изтъня. Инстинктивно разбра, че е отишла твърде далеч.

— Не бях виновен аз! Беше нещастен случай! Освен това, ако не ми се противопоставяше толкова упорито, нямаше да излизам толкова често от кожата си!

Все едно говореше на стената. Беше безсмислено. След всички години с Лукас Ана знаеше, че той казва каквото мисли. Никога не беше виновен той. Всичко случило се бе грешка на другите. Всеки път, когато я биеше, я караше да се чувства виновна, че не е проявявала достатъчно разбиране, достатъчно любов, достатъчно покорство.

Когато намери в себе си неподозирани сили и успя да мине през развода, за първи път от много години се почувства силна и непобедима. Най-после можеше да възвърне живота си. Тя и децата можеха да започнат отначало. Но се лъжеше. Лукас, шокиран от това, че по време на един от своите изблици на гняв бе счупил ръката на дъщеря им, бе станал необичайно сговорчив.

След развода се хвърли в бурен ергенски живот и остави Ана и децата на мира. И тъкмо когато Ана си помисли, че най-сетне се е спасила, на Лукас новият живот му писна и той отново насочи поглед към семейството си. Като не успя с цветя, подаръци и молби за прошка, реши да поиска попечителство над децата. Прибягна до сума ти безпочвени обвинения, свързани с недостатъците на Ана като майка. Никое от тях не беше вярно, но Лукас можеше да бъде толкова убедителен и чаровен, когато пожелаеше, че тя трепереше от страх. Знаеше, че той всъщност не иска децата. Професионалният му живот нямаше да върви, ако трябваше да се грижи за две малки деца. Надяваше се просто да уплаши Ана и да я накара да се върне при него. В моменти на слабост тя бе готова да го направи. Същевременно знаеше, че е невъзможно. Това щеше да й бъде краят. И не се поддаваше.

— Лукас, няма никаква полза от този спор. След развода някак си уредих живота и ти трябва да направиш същото. Наистина срещнах друг мъж и трябва да свикнеш с това. Децата са добре и аз съм добре. Не може ли да се справим с това като зрели хора?

Тонът бе умоляващ, но тишината на другия край бе красноречива. Ана разбра, че е преминала границата. И когато чу сигнала, сочещ, че Лукас чисто и просто е затворил, знаеше, че по някакъв начин ще плати за това. И то скъпо.