Камила Лекберг
Проповедникът (12)

11

Лятото на 2003

Йени се събуди с главоболие и лепкав вкус в устата. Не знаеше къде е. Последното, което помнеше, бе, че седи в кола на автостоп, а сега изведнъж се оказа захвърлена в някаква странна, тъмна реалност. Отначало дори не се уплаши. Сякаш бе някакъв сън, от който ще се пробуди всеки момент, за да установи, че отново е в семейната каравана.

След малко разбра, че е сън, от който няма да се пробуди. В паника затърси наоколо в мрака и на последната стена усети греди под пръстите си. Стълба. Покатери се по нея, опипвайки всяко стъпало. Силно удари главата си. След няколко стъпки таван спря катеренето й и чувството за клаустрофобия изведнъж се изостри. Прецени, че може да стои права на пода, макар и с усилие, толкова позволяваше височината на стаята. Бързо обиколи и опипа стените, между тях имаше най-много два метра разстояние. Притисна се паникьосана в края на стълбата и усети как гредите леко поддават, но не се преместват.

След още няколко опита да повдигне капака разочарована слезе отново долу и седна на пръстения под с ръце, обвили коленете. Звукът от стъпки над нея я накара инстинктивно да се премести колкото може по-далече.

Когато мъжът се приближи до нея, тя видя лицето му, въпреки че в стаята нямаше светлина. Беше го мярнала, когато я качи в колата си, и този факт я изплаши. Йени можеше да го идентифицира и знаеше каква кола кара, а това означаваше, че няма да излезе жива оттук.

Започна да крещи, но той меко сложи ръка на устата й и успокояващо заговори. Когато се убеди, че повече няма да вика, махна ръката си от устата й и започна внимателно да я съблича. Опипа китките й с наслада, почти любовно. Тя чу, че дъхът му се учестява, и силно зажумя, за да отхвърли мисълта за онова, което щеше да последва.

После той се извини. И след това дойде болката.

 

 

Лятното движение бе убийствено. Раздразнението на Патрик растеше и когато спря на паркинга пред болницата в Удевала, няколко пъти пое дълбоко дъх, за да се успокои. Обикновено рядко си позволяваше да се ядосва на караваните, заемащи целия път, или на туристите, които караха бавно, за да гледат какво има навън, без да им пука за образувалата се зад тях опашка. Но разочарованието от резултатите от анализа чувствително бе понижило нивото на присъщата му толерантност.

Когато ги чу, едва повярва на ушите си. Никой не отговаряше на пробата от спермата върху тялото на Таня. Беше толкова убеден, че ще научат кой е убиецът, щом резултатът стане готов, че все още не се бе съвзел от изненадата. Някой роднина на Йоханес Хулт беше убил Таня, това бе неоспорим факт. Но не и някой от познатите роднини.

Нетърпеливо набра номера на управлението. Аника беше дошла малко по-късно от обикновено и той с нетърпение бе очаквал пристигането й.

— Здравей, Патрик е. Слушай, извинявай, звуча малко нервно, но можеш ли, колкото се може по-бързо, да разбереш дали има още роднини на семейство Хулт в областта. Мисля си най-вече за извънбрачни деца на Йоханес Хулт.

Чу как тя си записва и кръстоса два пръста. Това бе последната му сламка и много се надяваше Аника да открие нещо. Иначе оставаше само да си седне на задника и да се чеше по главата.

Признаваше си, че бе харесал теорията, хрумнала му по време на пътуването до Удевала. Че Йоханес има в селото син, когото те не познават. Колкото повече мислеше, толкова по-вероятно му се струваше това. Дори би могло да бъде мотив за убийството на самия Йоханес, мислеше Патрик, без изобщо да му е ясно как ще свърже нишките. Ревността можеше да е мотив за убийство и начинът, по който бе убит Йоханес, се вписваше добре в тази теория. Импулсивно, а не планирано убийство. Пристъп на гняв, ревност, довела до смъртта на Йоханес.

Какво общо имаше обаче това с убийствата на Сив и Муна? Това парченце от пъзела все още не можеше да намести, но може би сведенията от Аника щяха да помогнат малко.

Тресна вратата на колата и тръгна към главния вход. След леко лутане и помощ от любезни граждани най-накрая намери правилното отделение. В чакалнята откри тримата, които търсеше. Седяха един до друг като птици на телефонна жица, без да говорят, с погледи, вперени право напред. Но когато го забеляза, Солвейг с усилие се надигна и с клатушкане тръгна да го посрещне. Изглежда, не бе спала цялата нощ. Дрехите й бяха измачкани и остро миришеха на пот. Мазната й коса се виеше на странни букли и под очите й имаше ясно очертани тъмни кръгове. И Роберт изглеждаше много уморен, но все пак не толкова, колкото Солвейг. Само Линда беше бодра, с ясен поглед и приличен вид. Все още не подозираше за разпада на семейството си.

— Хванахте ли го?

Солвейг леко дръпна Патрик за ръката.

— За съжаление не знаем нищо повече. Чухте ли нещо от лекарите?

Роберт поклати глава.

— Не, все още го оперират. Имало нещо в мозъка. Сигурно ще му отворят цялата глава. Ще се изненадам, ако там намерят някакъв мозък.

— Роберт!

Солвейг сърдито се обърна и го погледна, но Патрик разбра какво се опитваше да направи той. Да скрие тревогата си и да олекоти нещата, като ги осмее. Познат и на него метод.

Патрик седна на нещо средно между стол и кресло. Солвейг също седна.

— Кой би могъл да направи това на малкото ми момче?

Тя се заклатушка напред-назад на стола.

— Видях на какво прилича, когато го изнесоха. Сякаш беше някой друг. И кръв, навсякъде.

Линда потръпна и направи гримаса. Роберт не помръдна. Когато Патрик погледна по-отблизо черните му джинси и потника видя по тях големи петна от кръвта на Юхан.

— Значи снощи не сте чули нищо и не сте видели никого?

— Не — раздразнено отвърна Роберт. — Казахме го вече на другите полицаи, колко пъти да повтаряме?

— Наистина се извинявам, но трябва да поставя тези въпроси. Имайте търпение с мен още малко, моля ви.

Съчувствието в гласа му бе неподправено. Понякога бе трудно да си полицай, особено когато трябва да се намесваш в живота на хора със сериозни проблеми. Но получи изненадваща помощ от Солвейг.

— Помагай, Роберт. Трябва да направим всичко, за да им помогнем да хванат онзи, който е сторил това на нашия Юхан, разбираш ли?

Тя се обърна към Патрик.

— Стори ми се, че чух някакъв шум малко преди Роберт да ме извика. Но не видяхме нищо, нито преди, нито след като го намерихме.

Патрик кимна. После каза на Линда:

— А ти, да си видяла снощи Якоб?

— Не — каза Линда учудено. — Бях в имението. А той си беше във Вестергорден, предполагам. Защо питаш?

— Изглежда, снощи не се е прибрал, така че се питах дали не си го виждала.

— Не, както казах, не съм. Питай майка и татко.

— Вече го направихме. И те не са го виждали. Дали не знаеш някое място, където е възможно да е отишъл?

Сега Линда също се разтревожи.

— Не, не знам.

После сякаш нещо й хрумна.

— Може да е отишъл в Буларен и да е спал там. Е, никога преди не го е правил, но…

Патрик удари с юмрук по бедрото си. Как са могли да не се сетят за стопанството в Буларен. Извини се, излезе и се обади на Мартин. Нареди му веднага да отиде в Буларен и да провери.

Когато се върна в чакалнята, атмосферата бе променена. Междувременно Линда беше използвала мобилния си телефон, за да се обади у дома. Сега го погледна с цялата си юношеска настойчивост.

— Какво става всъщност? Татко каза, че Марита се е обадила да заяви, че Якоб е изчезнал и че после дошли онези двама полицаи и им задали куп въпроси. Татко беше много разтревожен.

Стоеше пред Патрик, опряла ръце на хълбоците си.

— Няма причини за безпокойство — повтори той мантрата на Йоста и Мартин от имението. — Вероятно брат ти е решил да остане за малко сам, но все пак трябва да приемем всички съобщения на сериозно.

Линда го изгледа подозрително, но, изглежда, това я задоволи. После каза тихо:

— Татко ми каза и за Йоханес. Кога смяташ да им кажеш?

Тя кимна към Солвейг и Роберт. Патрик не можа да се въздържи да не се възхити на дългата й руса коса, която описа дъга и проряза въздуха. После сам си напомни за възрастта й и се ужаси от мисълта, че повратът, настъпил в живота му със създаването на семейство, може да е отключил у него някаква тенденция към педофилия.

Отвърна й също така тихо:

— Ще изчакаме малко. Сега май не е удобно, заради състоянието на Юхан.

— Грешиш — спокойно каза Линда. — Сега повече от всякога се нуждаят от положителни новини. И вярвай ми, познавам достатъчно добре Юхан и знам, че в това семейство фактът, че Йоханес не се е самоубил, се смята за добра новина. Така че, ако сега не им кажеш, ще го направя аз.

Ама че упорито момиче. Но Патрик бе склонен да признае, че е права. Може би бе изчаквал достатъчно дълго. Имаха право да знаят.

Той кимна утвърдително на Линда и се прокашля, преди да седне пак.

— Солвейг, Роберт, знам, че имахте известни възражения срещу отварянето на гроба на Йоханес.

Роберт изхвърча като ракета от стола.

— Мамка му, ти луд ли си? Пак ли почваш? Няма ли за какво да се тревожим сега, та…

— Сядай, Роберт — изрева Линда. — Знам какво ще каже и, повярвай ми, ще искате да го узнаете.

Изумен, че крехката му братовчедка дава заповеди, Роберт седна и се умълча. Патрик продължи, докато Солвейг и Роберт втренчено го гледаха.

— Поискахме да се направи аутопсия… на тялото… и откриха нещо интересно.

— Интересно — намръщи се Солвейг. — Ама че дума.

— Извинете, но няма подходящ начин да се каже. Йоханес не се е самоубил. Йоханес е бил убит.

Солвейг изхълца. Роберт седеше като замръзнал, неспособен да се движи.

— Какво говориш, бе човек?

Солвейг сграбчи ръката на Роберт и той не я отдръпна.

— Йоханес е бил убит, не се е самоубил.

Сълзи се застичаха от вече зачервените от плач очи на Солвейг. После цялото й тяло се затресе и Линда триумфално погледна Патрик. Бяха сълзи на радост.

— Знаех си — каза тя. — Знаех, че няма да направи такова нещо. И всички, които приказваха, че се е самоубил, защото бил убил онези момичета. Сега ще си ядат задника. Трябва да е бил същият, който е убил момичетата. Той е убил и моя Йоханес. Ще се влачат по колене и ще ни молят за прошка. Всички тези години, в които ние…

— Мамо, престани! — раздразнен каза Роберт.

Той като че ли не бе разбрал напълно казаното от Патрик. Изглежда, му трябваше малко време, за да го осмисли.

— Сега какво ще направите, за да заловите убиеца на Йоханес? — жадно попита Солвейг.

Патрик се завъртя на мястото си.

— Ами няма да е толкова просто. Минали са много години, а и засега нямаме никакви следи. Но, разбира се, ще направим каквото можем, това е, което мога да обещая.

Солвейг се намръщи.

— Да бе, мога да си представя. Положете същия труд да хванете убиеца на Йоханес, какъвто положихте, когато се опитвахте да го пъхнете в затвора, тогава няма да има проблем. А от вас още сега искам извинение!

Тя размаха пръст към Патрик и той разбра, че е най-добре да тръгва, преди ситуацията да се е усложнила. Размени поглед с Линда и тя дискретно му помаха да изчезва. Отправи й последна молба.

— Линда, ако разбереш нещо за Якоб, обещай веднага да ни се обадиш. Но аз мисля, че имаш право. Сигурно е в Буларен.

Тя кимна, но все още изглеждаше разтревожена.

 

 

Тъкмо влизаха в паркинга на полицейското управление, когато се обади Патрик. Мартин отново изкара колата на пътя, този път в посока към Буларен. След милостиво прохладната утрин отново ставаше горещо и той включи климатика. Йоста разкопча яката на ризата си.

— Дано тази проклета жега си отиде най-после.

— А на голф игрището не се оплакваме — засмя се Мартин.

— Това е съвсем друго нещо — кисело каза Йоста.

В неговия свят с голфа и религията шега не биваше. За миг пожела да е отново в екип с Ернст. Разбира се, по-продуктивно бе да работи с Мартин, но бе принуден да признае, че харесва нехайната леност на Ернст. Е, той си имаше своите недостатъци, но пък никога не протестираше, ако Йоста изчезнеше за час-два да удари някоя и друга топка.

В следващия момент видя снимката на Йени Мьолер пред себе си и веднага го загриза съвестта. После с неудоволствие си каза, че се превръща във вкиснато старче, ужасяващо приличащо на баща си на стари години, и че ако продължава така, също като него рано или късно ще седи и ще протестира срещу въображаеми нередности в някой старчески дом. При това без деца, които по задължение да го посещават от време на време.

— Как мислиш, дали е там? — каза, за да прекъсне потока от неприятни мисли.

Мартин помисли, после отвърна:

— Не, ще бъда много изненадан, ако се окаже така. Но си струва да проверим.

Завиха към двора и отново се удивиха на идиличната гледка, която се разкри пред очите им. Дворът бе облян с мека слънчева светлина, наоколо тичаха тийнейджъри, погълнати от заниманията си. В съзнанието на Мартин изникнаха думи като прекрасно, здравословно, полезно, чисто, шведско и от комбинацията на тези думи изпита чувство на лека неприязън. Опитът му подсказваше, че всичко това изглежда прекалено хубаво…

— Прилича малко на Хитлерюгенд, а? — каза Йоста, обличайки неприятното чувство на Мартин в думи.

— Знам ли, може би. Е, малко преувеличаваш. И не му е сега времето — сухо каза Мартин.

Йоста като че ли се обиди.

— Извинявай — каза той иронично. — Не знаех, че си полицай и на думите. Впрочем, ако беше някакъв нацистки лагер, не биха приели такива като Кенеди.

Мартин не обърна внимание на коментара и тръгна към външната врата. Отвори им една от учителките.

— Да? Какво желаете?

Ненавистта на Якоб към полицията явно бе заразителна.

— Търсим Якоб.

Йоста все още се цупеше, затова Мартин пое командването.

— Не е тук. Търсете го у тях.

— Сигурна ли сте, че не е тук? Бихме искали сами да проверим.

Жената неохотно се отмести и пропусна двамата полицаи.

— Кенеди, полицията пак е тук. Искат да влязат в офиса на Якоб.

— Знаем пътя — каза Мартин.

Жената не му обърна внимание. Кенеди забърза насреща им. Мартин се запита дали не са го назначили за гид в стопанството. Или просто му харесва да упътва хората.

Кенеди тихо тръгна пред Мартин и Йоста по коридора към кабинета на Якоб. Любезно му благодариха и изпълнени с очакване отвориха вратата. От Якоб нямаше и следа. Влязоха и внимателно огледаха за следи, сочещи, че Якоб може да е прекарал тук нощта — одеяло на дивана, будилник, каквото и да е. Но нямаше нищо. Излязоха от кабинета разочаровани. Кенеди стоеше и спокойно ги чакаше. Вдигна ръка да отметне перчема си и Мартин видя очите му — черни и загадъчни.

— Нищо. Нищичко — каза Мартин, когато колата вече пътуваше към Танумсхеде.

— Да — сухо отрони Йоста.

Мартин вдигна очи към небето. Още се цупеше. Е, както иска.

Но мислите на Йоста бяха заети със съвсем друго. Бе видял нещо по време на посещението, нещо, което сега му се изплъзваше. Опита се да не мисли за това, за да остави подсъзнанието си да работи на воля, но бе невъзможно, също като да не мислиш за песъчинка, попаднала под клепача ти. Нещо бе видял и трябваше да си спомни какво.

 

 

— Как мина, Аника? Откри ли нещо?

Тя поклати глава. Видът на Патрик я разтревожи. Твърде малко сън, твърде малко здрава храна и твърде много стрес бяха отнесли и последната следа от слънчевия му загар.

— Как си? — задоволи се тя да попита и погледна Патрик над очилата си.

— Ами как да съм при тези обстоятелства?

Той нетърпеливо прокара ръце по косата си.

— Отвратително, предполагам — каза Аника.

Не я биваше много да замазва нещата. Ако нещо се сговни, то вони дори да излееш шише парфюм върху него, такъв беше нейният житейски девиз.

Патрик се усмихна.

— Да, нещо такова. Но стига за това. Намери ли нещо в регистъра?

— За съжаление, не. В деловодството няма нищо за някакви други деца на Йоханес Хулт, а и няма кой знае къде да се търси още.

— Възможно ли е все пак да има деца, които да не са регистрирани?

Аника го погледна, сякаш е превъртял, и се намръщи.

— Да, няма закон, който да принуждава майката да оповестява кой е баща на децата й, така че може негови деца да се крият под формулата „баща неизвестен“.

— И сигурно има немалко такива в регистрите…

— Не, защо. Не е задължително, освен ако не разшириш зоната на търсене. Всъщност хората в областта се оказаха изненадващо целомъдрени. Пък и спомни си, че не говорим за четирийсетте години. Йоханес трябва да е бил най-активен през шейсетте — седемдесетте. А тогава не е било кой знае какъв позор да имаш извънбрачно дете. В някои периоди на шейсетте дори са гледали на това като на предимство.

Патрик се разсмя.

— Ако говориш за ерата Удсток, смятам всъщност, че движението на децата цветя и свободната любов никога не са стигнали до Фелбака.

— А бе, тихите води… — каза Аника, доволна, че е разведрила малко атмосферата.

През последните дни управлението приличаше на погребално бюро. Но Патрик бързо отново стана сериозен.

— Значи чисто теоретически би могла да съставиш списък на деца, например в… комуната Танум, които нямат регистрирани бащи.

— Не само теоретически, но и практически бих могла да го направя. Но ще отнеме известно време — предупреди Аника.

— Направи го колкото можеш по-бързо.

— А после как ще откриеш кой от списъка би могъл да има Йоханес за баща?

— Ще започна да звъня и да питам. Ако и това не свърши работа, е, тогава ще му мисля.

Вратата към рецепцията се отвори и влязоха Мартин и Йоста. Патрик благодари на Аника за помощта и тръгна насреща им. Мартин се спря, но Йоста прикова поглед в мокета и тръгна към стаята си.

— Не питай… — Мартин поклати глава.

Патрик сбърчи чело. Дрязги сред персонала бе последното, от което имаха нужда. Сякаш не им стигаше стореното от Ернст. Мартин прочете мислите му.

— Нищо сериозно, не го мисли.

— Окей. Да пием по чаша кафе в столовата и да поговорим, какво ще кажеш?

Мартин кимна, влязоха в столовата и си наляха по чаша кафе. После седнаха един срещу друг на масата за хранене. Патрик каза:

— Намерихте ли някакви следи от Якоб в Буларен?

— Не, нищо. Изглежда, че не е бил там. А при теб?

Патрик набързо разказа за посещението си в болницата.

— Разбираш ли защо анализът не показва нищо? Знаем, че онзи, когото търсим, е роднина на Йоханес, но не е нито Якоб нито Габриел, Юхан или Роберт. А като се има предвид естеството на пробата, дамите автоматично се изключват. Някаква идея?

— Помолих Аника да потърси дали Йоханес няма други деца в областта.

— Звучи разумно. С тоя тип по-скоро би звучало невероятно да няма извънбрачни деца тук и там.

— Какво ще кажеш за теорията, че един и същи човек е пребил Юхан и сега преследва Якоб?

Патрик внимателно сърбаше кафето. Беше прясно и горещо.

— Безспорно е странно съвпадение. Ти какво мислиш?

— Същото. Че е дяволски странно съвпадение, ако е един и същи човек. Но, изглежда, Якоб е изчезнал от повърхността на земята. Никой не го е виждал от снощи. Признавам, разтревожен съм.

— Ти през цялото време имаше чувството, че Якоб крие нещо. Дали заради това не му се е случило нещо? — колебливо каза Мартин. — Дали някой не е чул, че е в полицейското управление, и да е решил, че е разказал нещо, което не би трябвало да излиза на бял свят?

— Може би — отвърна Патрик. — И в това е проблемът. Всичко е възможно и за всичко можем само да гадаем. — Пресметна на пръсти. — Имаме Сив и Муна, убити през 1979-а, Йоханес — убит през 1979-а, Таня — убита двайсет и четири години по-късно, Йени Мьолер — отвлечена, вероятно докато се е возела на автостоп, и може би дори убита, вчера и Якоб — безследно изчезнал. През цялото време всичко сякаш ни насочва към семейство Хулт, но имаме доказателство, че поне за убийството на Таня никой от тях не е виновен. А по всичко изглежда, че убилият Таня е убил и Сив, и Муна.

Той безпомощно разпери ръце.

— Пълна каша. А ние седим по средата и не можем да намерим собствените си задници с фенерче!

— Е, явно много антиполицейска пропаганда четеш — усмихна се Мартин.

— Добре де, какво правим? — каза Патрик. — Нямам повече идеи, а за Йени Мьолер времето изтича, ако не е изтекло още преди няколко дни.

Той бързо смени темата на разговора, за да сложи край на лошите си мисли.

— Ти покани ли на вечеря онази мацка?

— Каква мацка? — каза Мартин, опитвайки се да придаде на лицето си неутрално изражение.

— Я не се преструвай, знаеш кого имам предвид.

— Ако говориш за Пиа, няма такова нещо. Тя само ни помогна малко с превода.

— „Помогна ни с превода“ — повтори Патрик иронично. — Я стига! Когато говориш за нея, по тона ти разбирам накъде са насочени мислите ти. Макар да не е точно твой тип. Имам предвид, че не е омъжена.

Патрик се усмихна, за да смекчи остротата на закачката.

Мартин тъкмо се накани да отвърне нещо хапливо, когато иззвъня мобилният на Патрик.

Мартин наостри уши, опитвайки се да чуе кой се обажда. Ставаше дума за нещо, свързано с кръвните проби, вероятно звъняха от лабораторията, само толкова разбра. Нищо не му се изясни и от репликите на Патрик.

— Какво значи особено?… Аха… Така значи… Какво говориш?… Как така… Окей… Аха.

Мартин едва потисна нетърпението си. Изражението на Патрик показваше, че е станало нещо важно, но той упорито отговаряше едносрично на този, с когото разговаряше.

— Казваш, значи, че сте установили точно какви са роднинските им връзки — Патрик кимна на Мартин, за да му покаже, че съзнателно избягва да му даде повече информация за разговора.

— Но аз все още не разбирам как е станало… Не, това е напълно невъзможно. Той е мъртъв. Трябва да има друго обяснение… Но, по дяволите, експертът си ти. Чуй ме какво ти говоря и помисли. Трябва да има друго обяснение.

Сега напрегнато чакаше другият на линията да размисли. Мартин прошепна:

— Какво става?

Патрик му направи знак да мълчи.

— Съвсем не е умишлено. В този случай всичко е напълно възможно.

Лицето му внезапно светна. Мартин видя как вълна на облекчение се разля по тялото на Патрик, докато той направо дереше с нокти по бюрото.

— Благодаря! Благодаря ти, мамка му!

Патрик тресна капачето на телефона и се обърна към Мартин радостно.

— Знам кой е отвлякъл Йени Мьолер! И няма да повярваш на ушите си, като ти кажа!

 

 

Операцията приключи. Юхан бе закаран в реанимацията и сега лежеше там, целият в тръбички. Роберт седеше до леглото и държеше ръката му в своята. Солвейг неохотно ги бе оставила, за да отиде до тоалетната, и сега той беше сам с брат си, макар и за малко. Линда не я пуснаха. Не позволяваха да влизат повече от двама души.

Дебелият маркуч, вкаран в устата на Юхан, бе свързан с апарат, издаващ съскащ звук. Роберт погали с палец дланта на Юхан. Обзе го желание да види каква е линията на живота му, но не знаеше коя от основните три линии е тази на живота. Юхан имаше две дълги и една къса и Роберт се надяваше късата да е на любовта.

Свят му се завиваше при мисълта за свят без Юхан. Винаги бе изглеждало, че той е по-силният от двамата, че е водачът. Но истината бе, че без Юхан той не беше нищо. У Юхан имаше някаква мекота, от която Роберт имаше нужда, за да запази човешкото в себе си. Толкова много от собствената му мекота бе изчезнала, след като намери баща си, че без Юхан щеше съвсем да закоравее.

Седеше и си обещаваше коренно да се промени, ако Юхан оцелее. Никога вече да не краде, да си намери работа, да се опита да използва живота си за нещо добро, да, обеща си дори да се подстриже.

Последното обещание даде с известно колебание, но за голяма негова изненада изглежда то бе най-важното. Леко като пеперуда потрепване на ръката на Юхан, леко движение на показалеца, сякаш се опитваше да погали и той ръката на Роберт. Не беше много, но това бе всичко, от което се нуждаеше. Зачака трескаво завръщането на Солвейг. Копнееше да й каже, че Юхан пак ще бъде добре.

 

 

— Мартин, тук един тип звъни и казва, че имал информация за побоя над Юхан Хулт!

Главата на Аника се промуши през вратата, Мартин спря и се обърна.

— Мамка му, нямам време сега.

— Да го помоля ли пак да се обади? — изненадано попита Аника.

— Не, по дяволите, недей, ще говоря.

Мартин се втурна в стаята на Аника и взе слушалката от ръката й. След като внимателно слуша известно време и зададе допълнителни въпроси, затвори и се отправи към вратата.

— Аника, аз и Патрик тръгваме. Намери Йоста и му кажи моментално да се обади по мобилния. И къде е Ернст?

— Йоста и Ернст излязоха заедно да обядват, но ще им звънна.

— Добре.

Той отново хукна, но само след няколко секунди се появи и Патрик.

— Обади ли се в Удевала, Аника?

— Разбира се, на път са. — И тя вдигна палец във въздуха.

— Успех! Слушай, няма нужда повече да работиш по онзи списък с неизвестните бащи.

После и той забърза по коридора. Енергията в управлението се бе повишила до физически осезаемо ниво. Патрик набързо й бе казал какво става и сега всяка минута бе важна. Тя помаха на Патрик и Мартин, които минаха пред нейния прозорец и изчезнаха през външната врата. После бързо набра номера на Йоста.

 

 

— Тъпо е, Йоста, да знаеш. Ние с теб седим тук, докато младите управляват.

Ернст бе навлязъл в любимата си тема и Йоста бе принуден да признае, че вече става доста уморително да го слуша.

Взеха колата до Гребещад и седнаха в ресторант „Телеграфът“ да обядват.

Внезапно телефонът на Йоста, поставен на масата, иззвъня двамата едновременно погледнаха дисплея и видяха там номератора на управлението.

— Мамка му, не отговаряй. Имаш право поне да хапнеш на спокойствие.

Ернст се протегна да изключи телефона на Йоста, но погледът на колегата накара ръката му да застине във въздуха.

Щом приключи разговора, Йоста остави банкнота на масата, изправи се и каза на Ернст да става.

— Имаме работа за вършене.

— Не може ли да почака? Още не съм пил кафе — каза Ернст.

— Ще пиеш после в управлението. Трябва да извършим един арест.

За втори път в един и същи ден Йоста потегли за Буларен, този път зад волана. Информира Ернст за казаното от Аника и когато пристигнаха след половин час, едно младо момче стоеше и ги очакваше на пътя, малко преди стопанството. Спряха колата и излязоха.

— Ти ли си Леле? — запита Йоста.

Момчето кимна. Беше едро и силно, с врат на борец и огромни юмруци. Създаден за портиер, помисли си Йоста. Или за охранител, какъвто бе случаят. Охранител, но явно със съвест.

— Обадил си се и си искал да говорим — продължи Йоста.

— Да, и по-добре започвай веднага — наежено каза Ернст и Йоста му отправи предупредителен поглед.

Тази задача не изискваше особена демонстрация на сила.

— Ами както казах и на мадамата в управлението, вчера аз и Кенеди извършихме една глупост.

— Да? — подканящо каза той.

— Малко го пребихме онзи, роднината на Якоб.

— Юхан Хулт?

— Да, май се казваше Юхан. — Гласът му одрезгавя. — Кълна се, не знаех, че Кенеди е толкова жесток. Уж трябваше само да поговори с него и да го посплаши.

— Но не стана така. — Йоста се опита да звучи бащински.

— Не, той просто полудя. Стоеше там и дърдореше колко добър е Якоб, и че той, Юхан де, нещо е сгафил, че бил казал нещо и да си вземел думите назад, и когато онзи Юхан каза „не“, Кенеди направо издивя и започна яко да го бие.

Тук млъкна, за да си поеме дъх. Йоста мислеше, че нещо е разбрал, но не беше съвсем сигурен. Ех, ако днешните млади можеха да говорят като хората!

— А ти какво правеше през това време, а? Копаеше нещо из градината? — присмехулно каза Ернст.

Още един предупредителен поглед от Йоста.

— Аз го държах — тихо каза Леле. — Държах го за ръцете да не може да отвръща на ударите, но, мамка му не знаех, че Кенеди ще побеснее така. Откъде можех да знам?

Той гледаше ту Йоста, ту Ернст.

— Сега какво ще стане? Няма ли да мога да остана в дома? Ще вляза ли в затвора?

Едрото, яко момче бе готово да се разплаче. Сега приличаше на малко, уплашено дете и Йоста нямаше нужда да се напряга да звучи бащински, то си дойде от само себе си.

— Ще говорим за това по-късно. Ще го оправим. Сега най-важното е да говорим с Кенеди. Можеш ли да чакаш тук, докато отидем и го приберем, или да седнеш в колата. Прави каквото искаш.

— Ще седна в колата — тихо каза Леле. — Все едно, другите ще чуят, че аз съм издал Кенеди.

— Добре, да тръгваме.

Изминаха последните стотина метра до двора. Същата жена, която бе отворила на Йоста и Мартин, отвори и сега. Раздразнението й бе нараснало.

— Какво искате пък сега? Скоро тук ще направим летяща врата за полицаи. Не съм виждала такова чудо. След добрите отношения, които сме поддържали с полицията през годините, сега…

Йоста я прекъсна с вдигната ръка.

— Нямаме време за дискусии. Искаме да говорим с Кенеди. Веднага.

Жената усети сериозността в тона му и незабавно повика Кенеди. Когато пак заговори, беше доста по-мека.

— Какво искате от Кенеди? Да не е направил нещо?

— Ще разбереш подробностите по-късно — каза рязко Ернст. — Сега единствената ни задача е да заведем момчето в управлението и да говорим с него там. С нас е и оня, големият, Леле.

Кенеди излезе от сенките. В тъмни панталони, бяла риза и добре сресана коса той изглеждаше по-скоро като момче от английски интернат, отколкото като питомец на поправителен дом. Единственото, което нарушаваше картинката, бяха големите драскотини по юмруците му. Йоста вътрешно изруга. Точно това бе видял преди и не го бе осъзнал.

— С какво мога да помогна на господата?

Гласът бе добре овладян, може би прекалено добре. Забелязваше се, че се старае да говори красиво.

— Говорихме с Леле. И както разбираш, трябва да дойдеш в Управлението.

Кенеди сведе глава в мълчаливо съгласие. Ако имаше нещо, на което го бе научил Якоб, то бе да поема последствията от своите действия, за да е достоен за Божиите очи.

Със съжаление се огледа за последен път. Стопанството щеше да му липсва.

 

 

Седяха мълчаливи един срещу друг. Марита бе взела децата и се бе прибрала във Вестергорден, за да чака Якоб. Отвън цвърчаха летни птички, но в къщата бе тихо. Куфарите все още стояха в подножието на външното стълбище. Лайне не можеше да замине, преди да се увери, че Якоб е невредим.

— Линда обаждала ли се е? — попита тя с несигурен глас.

Страхуваше се да не наруши деликатното примирие между нея и Габриел.

— Не, все още не. Бедната Солвейг — каза Габриел.

Лайне помисли за всички онези дълги години на изнудване, но все пак се съгласи. Една майка не може да не изпитва симпатия към друга майка, чието дете е наранено.

— Мислиш ли, че и Якоб… — Думите заседнаха в гърлото й.

Габриел неочаквано сложи ръка върху нейната.

— Не вярвам. Чу какво каза полицаят, той е сигурен, че е някъде и се опитва да премисли всичко. И има какво.

— Да, има — горчиво каза Лайне.

Габриел задържа ръката си върху нейната. Жестът му й носеше утеха и тя си каза, че съпругът й за пръв път проявява такава нежност. По тялото й плъзна топло чувство, но то бързо се смеси с болката от раздялата. Не желаеше да го напуска. Бе поела инициативата, за да му спести унижението, но вече не знаеше дали е била права. После той отмести ръката си и мигът отмина.

— Знаеш ли, винаги съм усещал, че Якоб прилича повече на Йоханес, отколкото на мен. Гледах на това като на ирония на съдбата. Погледнато отвън, може да е изглеждало, че Ефраим е бил по-близък с мен, отколкото с Йоханес. Защото татко живееше тук, при нас, аз наследих имението и всичко. Но не е така. Това, че се караха толкова много, се дължеше на голямата им прилика. Понякога Ефраим и Йоханес сякаш бяха една и съща личност. Така че, когато се роди Якоб и видях у него толкова много от баща си и брат си, за мен като че ли се отвори възможност да се сближа с тях. Ако можех да спечеля обичта на сина си и да го опозная добре, щях да изпитам чувството, че опознавам Ефраим и Йоханес. Щях да стана част от общността им.

— Знам — каза меко Лайне, но Габриел сякаш не я чу и продължи:

— Завиждах на Йоханес, който наистина вярваше на татковите лъжи, че сме лечители. Представи си само колко силна трябва да е била вярата му! Да вижда ръцете си, да живее с мисълта, че са Божии инструменти. Да вижда как хората стават и тръгват, да кара слепите да проглеждат и да знае, че той самият е направил това възможно. Самият аз виждах само зрелището. Виждах баща си зад кулисите, виждах го как ръководи, режисира и ненавиждах всяка минута от тези сеанси. А Йоханес виждаше само болните пред себе си. Виждаше само своя канал до Бога. Каква ли мъка е изпитал, когато го изключиха от сеансите. А аз не проявих никакво съчувствие. Вместо това бях страхотно щастлив. Най-сетне щяхме да станем обикновени момчета, Йоханес и аз. Най-сетне щяхме да сме равни. Но това така и не стана. Никога. Йоханес продължи да омагьосва, а аз… — Гласът му се скърши.

— Имаш всичко, което имаше и Йоханес. Но не смееш да го покажеш, Габриел. Това е разликата между вас двамата.

За първи път през всичките години, прекарани заедно, тя видя сълзи в очите му. Дори когато Якоб бе най-болен, той не смееше да се отпусне. Взе ръката му и той здраво я стисна.

Габриел каза:

— Не мога да обещая, че ще простя. Но мога да обещая, че ще опитам.

— Знам. Повярвай ми, Габриел, знам.

И тя сложи ръката му върху бузата си.

 

 

Тревогата на Ерика нарастваше с всеки изминал час. Усещаше я като дълбаеща болка в основата на гръбначния стълб и разсеяно масажираше мястото с крайчетата на пръстите си. Цялата сутрин напразно се опитваше да се обади на Ана, звънеше в дома й и на мобилния, но отговор нямаше. Чрез телефонната централа успя да се сдобие с мобилния на Густав, но той само й каза, че предния ден е откарал с яхтата Ана и децата в Удевала, откъдето взели влака. Би трябвало вечерта да са пристигнали в Стокхолм. Не звучеше ни най-малко обезпокоен, което подразни Ерика. Обясни й, че сигурно са уморени и са изключили телефона, че мобилният не е зареден или, тук Густав се изсмя, може би Ана не си е платила телефонните сметки. Този коментар съвсем вбеси Ерика и тя чисто и просто затвори.

Опита да се свърже с Патрик за съвет или поне за успокоение, но и той не отговаряше нито на мобилния, нито на стационарния. Позвъни на номератора и Аника само каза, че е навън по задачи и че не знае кога ще се върне.

Ерика френетично продължи да звъни. Дълбаещото чувство не изчезваше. Тъкмо когато бе готова да се откаже, някой вдигна мобилния на Ана.

— Ало?

Детски глас. Трябва да е Ема, помисли Ерика.

— Здравей, миличко, леля е. Слушай, къде сте?

— В Стокхолм — каза Ема. — Бебето появи ли се?

— Още не — усмихна се Ерика. — Чуй, Ема, мога ли да говоря с мама?

Ема не отговори. Сега, когато имаше невероятния късмет да говори по маминия телефон, не възнамеряваше ей така да го пусне.

— Виж какво — каза Ема.

— Какво? — каза Ерика. — Миличко, после ще говорим, много искам точно сега да говоря с майка ти.

Започна да губи търпение.

— Виж каквоооо! — упорито повтори Ема.

— Какво? — каза уморено Ерика.

— Преместихме се!

— Знам, спомням си.

— Не, днес се преместихме! — триумфално заяви Ема.

— Днес?

— Да, върнахме се при татко — довери Ема и добави: — Чао, сега отивам да играя! — И връзката прекъсна.

С натежало сърце Ерика остави слушалката.

 

 

Патрик решително почука на вратата. Отвори му Марита.

— Здравей, Марита. Имаме заповед за обиск.

— Но нали вече бяхте тук? — попита тя.

— Имаме нови сведения. С мен е и екип, помолих ги да почакат на известно разстояние, за да успееш да изведеш децата. Няма нужда да се плашат от всички тези полицаи.

Тя мълчаливо кимна. Тревогата за Якоб бе изчерпала цялата й енергия и нямаше сили дори да протестира. Обърна се да отиде за децата, но Патрик я спря с нов въпрос.

— Има ли други сгради в имота, освен тези, които виждаме наоколо?

Тя поклати глава.

— Не, само къщата, сеновала, плевнята с инструментите и къщичката за игра. Това е всичко.

Патрик кимна и я пусна да върви.

Четвърт час по-късно къщата бе опразнена. Можеха да започнат търсенето. В дневната Патрик даде няколко кратки разпореждания.

— Веднъж бяхме тук преди и не намерихме нищо, но този път ще търсим по-основно. Търсете навсякъде и като казвам навсякъде, значи навсякъде. Ако трябва да къртите дъски от пода или стените, направете го. Ако трябва да разглобявате мебели, направете го. Разбрано?

Всички кимнаха. Атмосферата бе напрегната, но изпълнена с надежда. Патрик им бе разказал накратко как се развива случаят и те не искаха нищо друго, освен веднага да започнат.

След час безрезултатно търсене къщата изглеждаше като след катастрофа — всичко бе преобърнато и преровено. Но не откриха нищо. Патрик помагаше в дневната, когато Йоста и Ернст влязоха през вратата и с опулени очи се огледаха наоколо.

— Какво, по дяволите, правите бе, хора? — каза Ернст.

Патрик не обърна внимание на въпроса.

— Как мина с Кенеди?

— Добре, призна без заобикалки и сега е зад решетките. Проклето хлапе.

Патрик притеснено поклати глава.

— Но какво е станало тук? Май сме единствените, които не знаят нищо. Аника отказа да ни каже, само ни изпрати във Вестергорден, ти си щял да ни информираш.

— Нямам време да ви обяснявам — каза нетърпеливо Патрик. — Засега ще се задоволите с това, че Якоб е отвлякъл Йени Мьолер и трябва да открием нещо, което да ни посочи къде.

— Но не той е убил онази германка — каза Йоста. — Защото кръвната проба нали показа… — Изглеждаше объркан.

С нарастващо раздразнение Патрик каза:

— Напротив, вероятно той е убил Таня.

— А другите момичета? Тогава е бил малък и…

— Не, не е бил той. Но за това ще говорим после. Сега помогнете!

— И какво да търсим? — попита Ернст.

— Заповедта за обиск е на кухненската маса. Там е написано кои неща ни интересуват.

После Патрик се обърна и продължи да изследва лавицата с книги.

 

 

Измина още час, без да открият нищо интересно, и Патрик усети как куражът го напуска. Ами ако нищо не открият? Бе преминал от дневната в кабинета без резултат. Застана с отпуснати ръце, принуди се да поеме няколко пъти дълбоко въздух и обходи с поглед стаята. Кабинетът бе малък, но спретнат. Лавици с изрядно подредени папки. Върху старото писалище и в чекмеджетата нямаше разхвърляни книжа. Патрик замислено погледна писалището. Между веждите му се образува гънка. Старо писалище. И тъй като не бе пропуснал и една серия от сериала „Обиколка из античния свят“, мислите му неволно се върнаха към старинната мебел. Как не се сети по-рано. Започна с онази част, която бе най-близо до плота за писане, частта с най-много малки чекмеджета. Издърпа ги едно по едно и внимателно заопипва вътрешността на дупките. След последното чекмедженце усети нещо. Беше малко метално лостче и когато го натисна, задната стена поддаде и се показа тайно отделение. Пулсът му се ускори. Видя, че там лежи стар бележник от черна кожа. Навлече бързо пластмасовите ръкавици, които носеше в джоба си, и внимателно извади бележника. С нарастващ ужас прочете съдържанието. Спешно трябваше да намерят Йени.

Спомни си за някаква хартия, която бе видял, докато претърсваше чекмеджетата на писалището. Извади я от чекмеджето и внимателно я разгледа. Общински печат в единия край разкриваше подателя. Патрик пробяга с поглед няколкото редове и прочете името най-отдолу. После взе мобилния и се обади в управлението.

— Аника, Патрик е. Слушай, искам да провериш нещо. — Обясни й накратко и добави: — Човекът, с когото ще говориш, е доктор Золтан Щаба. Да, от раковото отделение. Обади се веднага щом научиш нещо.

 

 

Дните пред Шершчин и Бу безкрайно се точеха. Няколко пъти на ден, с надеждата да научат новини, звъняха в полицейското управление, но напразно. Щом лицето на Йени се появи по разлепените плакати, мобилните им телефони зазвъняха непрекъснато. Приятели, роднини, познати. Всички се тревожеха, но се опитваха да им вдъхнат надежда. Някои предлагаха да дойдат в Гребещад, но двамата твърдо отказваха. Сякаш се страхуваха да не стане по-лошо. Сякаш, ако стояха в караваната един срещу друг до малката масичка, Йени рано или късно щеше да влезе през вратата и тогава щяха да се върнат към нормалния живот. И те седяха така, ден след ден, вглъбени в тревогата си.

Този ден бе дори още по-мъчителен от предишните. Цяла нощ Шершчин бе сънувала кошмари. Въртеше се в леглото, обляна в пот, а под клепачите й се мяркаха трудно различими образи. Видя Йени няколко пъти. Най-вече като малка. У дома на тревата пред къщата. На плажа на един от къмпингите. Но тези образи през цялото време се разтваряха в други, тъмни, странни и необясними.

Когато на сутринта се събуди, в гърдите си усещаше тежест. Докато часовете минаваха и температурата в малката каравана се покачваше, тя седеше тихо до Бу, отчаяно опитвайки се да призове наново образа на Йени. Но вече не успяваше. Тогава я осени една ужасна мисъл. Вдигна поглед и го отправи към съпруга си. После каза:

— Вече я няма.

И щом го каза, почувства, че е истина.