Ана Годбърсън
Обречена красота (23)

23

В големите градове обикновено се случва така: най-черният час за едно момиче винаги е мигът на най-забележителния триумф на друго, а Ню Йорк е най-големият и най-жесток град. Не бе никаква изненада как най-кошмарните часове за любимката на висшето общество Астрид Донъл съвпаднаха с бляскавия успех на новата й приятелка Лети Ларкспър.

Беше ли Лети нервна, когато се качи на сцената? Онзи момент й се струваше далечен и макар да се усмихваше при спомена, вече не се сещаше как точно се е почувствала. За един час се беше преобразила. По нищо не личеше да е била притеснена, когато довърши последната песен, репетирана преди цяла вечност, и ниско се поклони. Публиката стана и аплодисментите им заглушиха останалите шумове. Тя се изправи, обърна се и посочи бандата, които послушно ставаха един след друг, за да аплодират и тях. После изпрати въздушна целувка на клиентите, повдигна леко полата на роклята и слезе от сцената.

Пред нея се отвори пътека и тя се отправи към бара, срамежливо усмихната на възторжените господа.

— Браво — провикнаха се някои, други пък протягаха ръце към нея. На тях подаде своята, за да я целунат.

Не бе намислила къде отива, но нямаше особено значение, защото видя Полет, която я хвана за ръка и я поведе към най-закътаното ъгълче на бара, където й бяха освободили място. В моментна изглеждаше напълно естествено да я поглезят. Публиката бе започнала да говори отново и гълчавата върна усещането за анонимност. Лети въздъхна щастливо и се настани на едно от високите столчета.

— И като си помисля — рече Полет, поклати недоумяващо глава и се подпря на бара, — че беше най-обикновено момиче, за което ми дожаля, докато бяхме в „Севънт Хевън“.

Лети се усмихна, без да крие удивлението й.

— Най-обикновено момиче, което тъкмо бе слязло от влака от Охайо.

— Точно така, от влака от Охайо — Полет се приведе към нея и зашепна. — Не мога да повторя думите високо. Струва ми се, че господин Тинзли съобщи на всички, че си расла в сиропиталище в Бронкс, след като родителите ти ги убили по време на сделка на Грей. Той разбрал, открил те, осиновил те или нещо подобно. Утре ще прочетеш във вестника.

— Добре — Лети се разсмя на нелепата измислица, свали златната корона и приглади лъскавата си тъмна коса над челото. — А Кордилия къде е? Гледа ли изпълненията ми?

— Да, гледа ги — Полет замълча, за да приглади кичурите на Лети. — Всички обаче поръчаха шампанско, за да отпразнуват новото откритие, и то свърши, затова слезе в мазето с главния барман да му покаже коя каса да отвори.

— Аха. — Беше чудесно. Гласът й е накарал клиентите да пият скъпо шампанско. Усмихна се отново, въпреки че се чувстваше самотна, както бе седнала в ъгъла, а само допреди минута стотици очи я наблюдавах.

— Трябва да отида да проверя дали има всичко необходимо. Струва ми се, че много хора ще искат по много от всичко.

— Добре… сигурна ли си? — прошепна Лети.

— Не се притеснявай, този господин ще се погрижи за теб. Помоли да седнеш при него, след като приключиш.

Полет се оттласна от бара, прекоси заведението и се оглеждаше като ястреб. Лети пък забеляза, че през цялото време от другата й страна е бил мъж, когото тя добре познаваше. Усмихна се, облекчена, че не е сама, и поздрави.

— Здравейте!

Гласът й прозвуча високо и щастливо. Сетне усети как се изчервява, защото макар лицето му да й беше познато, двамата се виждаха за пръв път.

— Здравей — отвърна той и тънките му устни се разтегнаха в усмивка под тънките като молив мустаци. — Казвам се Валънтайн О’Дел.

— Знам… исках да кажа, че… — тя вдигна ръце, за да покрие бузите си. — Много ми е приятно.

Беше облечен в бял смокинг, с бяла папийонка, а косата, която изглеждаше гарвановочерна на екрана, се оказа приятно кестенява, сресана на път. Очите му се стрелнаха от лицето към роклята и накрая й протегна ръка. — А ти как се казваш?

— Лети Ларкспър.

— Лети Ларкспър — повтори той и задържа ръката й. — Лети Ларкспър, много се радвам, че съм първият, който ще ти каже, че си звезда.

В отговор тя тихо изписка. Погледът й се плъзна из заведението и макар някои от хората все още да я наблюдаваха, на нито един не му се стори необичайно тя да седи с Валънтайн О’Дел, изиграл главните роли в поне двайсет филма. Очевидно единственото им желание беше да ги виждат по-добре. Тя пак го погледна. Той я наблюдаваше, привел се напред, с такава топлота и на нея й се стори, че никой досега не я бе разбирал истински. После се отпусна назад на стола, пусна ръката й и даде знак на бармана.

— Позволи ми да те почерпя — усмихваше й се по същия начин, по който се усмихваше на София Рей на екрана, с ъгълчетата на устата си, с блеснали очи. Лети имаше чувството, че се намира на големия екран, станала е огромна, не е истинска. Седеше в клуба до филмовата звезда, сякаш снимаха филм. Знаеше, че в подобни моменти се налага да се ощипе, за да се увери, че не сънува, но се страхуваше, че господин О’Дел ще забележи, а ако наистина беше сън, все още не беше готова да се събуди. — Беше невероятна, да знаеш.

— Наистина ли? — отвърна задъхано, макар да подозираше, че е така, понеже всички в клуба бяха във възторг.

— Изящна. — Барманът приближи и Валънтайн се обърна доволно към нея. — Какво ще пиеш, ma cherie^[1].

— Шампанско.

Изобщо не й се пиеше. И без това се чувстваше опиянена от начина, по който протичаше вечерта, от вълшебните събития, които се нижеха едно след друго, но й беше приятно как звучи „шампанско“.

— Бутилка „Пол Роже“, реколта хиляда деветстотин и единайсета — вдигна той поглед към бармана, след което насочи вниманието си към Лети и очите му заблестяха.

— Не бях ангажирана за тази вечер — обясни Лети, защото й се струваше невероятно: ако не бе дошла да покаже на Кордилия, че е добре, ако Мона Алегзандър не се беше натряскала като прасе, ако Полет не беше настояла, че Лети може да пее, тогава нямаше да седи с Валънтайн О’Дел.

— Да, знам. Казаха ми, Мона щяла да пее тази вечер. Тя е жалка работа. Мога единствено да предполагам какво се е случило и как си се озовала на нейно място. Държа да ти спомена обаче, че същото се е случило с всички ни — той й намигна бързо и тя разбра, че когато каза „всички ни“, включваше и нея. — Една врата се отваря напълно случайно, някъде близо до нас, влизаме през нея и заблестяваме така, че всички да ни забележат.

Лети се изчерви и с облекчение съгледа барманът да приближава с две чаши и бутилка шампанско. Докато барманът вадеше тапата и наливаше, а после поставяше бутилката в огромна сребърна шампаниера, Лети гледаше настрани и едва когато Валънтайн посегна към едната чаша, тя се осмели да се обърне отново към него.

— За бъдещето на Лети Ларкспър — рече той.

Тя вдигна чаша към неговата и отпи от сладката, газирана напитка.

Още с първата глътка почувства замайване, стана по-дръзка и когато остави чашата, впи поглед във Валънтайн и зашепна.

— Чувствам се странно… седя тук, разговаряме…

— Имаш предвид, че познаваш екранния ми образ и се чувстваш странно, след като съм пред теб от плът и кръв, не на целулоидна лента ли?

Лети не знаеше какво представлява целулоидната лента, въпреки това кимна.

— Май да.

Той се разсмя и отпи нова глътка.

— Имаш чувството, че ме познаваш, но всъщност не е така.

— Именно. — С периферното си зрение забеляза жени, които я наблюдаваха завистливо, но това никак не я интересуваше. Зяпаха, защото с Валънтайн бяха забележителни и макар да не ги винеше, вече бе убедена, че е попаднала на мястото, което й се полагаше.

— И аз изпитвам същото към теб — продължи Валънтайн и отпусна лакът на бара. — Имам чувството, че те познавам отнякъде, въпреки че се запознахме преди малко. Почувствах го, докато беше на сцената, невероятна… фамилиарност.

Начинът, по който Валънтайн я гледаше, присъствието му, все едно потвърждаваше, че тя е най-прекрасното момиче в заведението, сякаш кожата й бе изтъкана от златен прашец и венчелистчета, а очите й бяха от истински сапфири. Имаше чувството, че той всеки момент ще й каже как срещата им тук тази вечер е била предопределена от звездите и няма значение, че е женен за София Рей, понеже двамата са двете разделени части от едно създание, разполовено отдавна, неспирно търсещи се оттогава.

— Нещо като съдба ли? — промълви Лети.

Валънтайн само се разсмя, но не грубо, и поклати глава.

— Не, разбира се, вече никой не вярва в съдбата.

— О! — прошепна отмаляло тя.

За момент бе готова да повярва в капризната съдба: завещан й е един милион долара и някой махараджа иска да го придружи, да язди слон до него, а филмова звезда е единствената й истинска любов.

— Освен, разбира се, когато ходят на кино или се заплеснат в тъмната зала — продължи той. Очевидно не бе забелязал колко е сломена. — Това е заради звездите, заради даровитите изпълнители, които притежават талант, който превръща живота в нещо прекрасно, великолепно, създадено според неповторима звездна карта. Нали няма да ти се сторя нескромен, ако кажа, че и аз притежавам от същото — това е единственото ми умение, но ми носи добри пари в света на шоубизнеса. Ти притежаваш същото умение. Поне това успях да забележа.

Дори Лети да остана разочарована, когато разбра, че Валънтайн О’Дел не смята на двамата да им е писано да са заедно, разочарованието й не продължи дълго. Щеше да е прекалено хубаво. Той бе забелязал у нея талант като своя и това бе значително по-важно.

— Искам да ти предложа нещо — продължи актьорът и доля чашата си. — Да не си помислиш, че съм някой похотливец. Аз съм женен мъж, както сигурно знаеш, моята спътница в живота е София Рей, и те уверявам мотивите ми са на истински джентълмен и приятел. Бих искал да ти стана наставник. Според мен притежаваш качеството, което се среща при едно на хиляда момичета, дори едно на милион, и мисля, че с подходящо обучение, ще те превърна във филмова звезда.

— Искате да се снимам във филми ли?

Той се усмихна по същия начин, по който го бе виждала да се усмихва на децата във филмите си.

— Да. Имаш нужда от обучение, но естествен талант като твоя рядко се среща. Предлагам следното: ела да живееш с нас със София на Парк Авеню. Ще ти осигурим уроци по танци, ще изгладим острите ръбове, после ще видим какво ще каже господин Уорнър.

— От „Уорнър Брадърс“ ли? — ахна Лети.

Клиентите в заведението, които бяха гледали изпълнението й на сцената, се шегуваха, флиртуваха и забавляваха, все едно бе най-обикновена вечер. Приглушената, оранжева светлина омекотяваше израженията и гримасите, Лети бе доволна, че вечерта е преминала при огромен успех. Зад тях, до вратата, забеляза червено петно и разбра, че там е застанала Кордилия. Беше навела глава, докато разговаряше с едрия мъж, нахлупил шапката над лицето си. После отвърна нещо. Лети продължи да я наблюдава няколко секунди, но Кордилия не погледна към нея и хлътна сред тълпата.

— Кажете, госпожице Ларкспър, какво мислите?

Малката уста на Лети се разтегна толкова широко, че Валънтайн видя всичките й перлени зъби. Дори все още да не се беше събудила, нямаше начин да е сън. Животът й се бе превърнал в един от филмите с участие на Валънтайн О’Дел. Изчерви се пред толкова възможности и се запита дали дребното й тяло ще издържи под напора на нахлулото щастие.

— Да, съгласна съм — закима. — Нямам търпение.