Ана Годбърсън
Обречена красота (15)

15

Дълго след като престана да се самосъжалява, Лети остана на горния етаж, просната в леглото. Никой не дойде да я обезпокои — сигурно доказателство, че Кордилия я отбягва. Лети бе тъжна, чувстваше се празна и копнееше, колкото и да беше нелепо, за стара приятелка, близка като Кордилия, пред която да изплаче неволите си.

Беше само една от многото несправедливости на следобеда, в който се оказа, че единственият човек, в състояние да прояви съчувствие към нея и жалкото положение, в което бе изпаднала, е същият, който й отне очакваното с най-голямо нетърпение. Пеенето в нощния клуб бе много повече от това, то бе събитието, на което тя отдаваше всяка секунда от живота си. Чувството за принадлежност, изпитано сутринта, се изпари за секунди, а тъпата болка от пиенето пак запулсира в челото й. Наложи си да спре да плаче, отиде в будоара и се настани пред тоалетката, но този път изобщо не хареса отражението в огледалото.

Светлината, струяща от очите й предишната вечер, вече бе помръкнала, нямаше причина да се усмихне или зарадва. Знаеше, че ще се почувства по-добре, ако потанцува или започне да се упражнява, но вече нямаше смисъл. Нищо нямаше смисъл. Каква глупачка! Да повярва, че може да стане известна. Нито един от хората, които живееха на долните етажи, нямаше да разбере мечтата й, нито пък какво й бе отнела Кордилия.

Все пак познаваше човек, който щеше да прояви разбиране, затова се засмя и се упрекна, че й е било необходимо чак толкова време да се сети за него. Беше толкова сломена, задето й отнеха възможността да се представя в клуба, че в нещастието си напълно забрави за света извън Догуд. Грейди щеше да я изслуша. Та нали я поощри преди, значи щеше да й вдъхне кураж и сега, да смекчи болката.

Лети бе все още готова да заплаче, когато се качи на влака за Вилидж. Споменът за Грейди й помагаше да се стегне, също като момиче от филмите, което е на прага на нещо прекрасно, и щом приближи ъгъла на Бароу Стрийт, почти успя да се насили да се усмихне при мисълта, че всичко ще бъде наред.

В този момент го съгледа и затича.

— Грейди! — провикна се. — О, Грейди, много се радвам да те видя!

Едва когато доближи, забеляза, че е облечен в смокинг, а косата му е пригладена с помада и сресана на път. По възрастен господин, също в смокинг, и жена, загърната в бродирана наметка, бяха застанали до него, сякаш той се канеше да ги придружи някъде. Всеки друг път срамежливо би млъкнала в присъствието на толкова прекрасно облечени хора, но в момента не се въздържа и се втурна към него, готова да му разкаже за сполетелите я нещастия.

— Грейди, случи ми се нещо ужасно. Тази сутрин Кордилия ми каза, че няма да пея в клуба им. Пак съм наникъде и се чувствам толкова самотна в Догуд… — Беше готови да продължи, да опише всички подробности, но забеляза, че нито Грейди, нито двамата с него са трогнати от историята й.

— Лети Ларкспър — заговори най-сетне Грейди с напрегнат и много официален тон, който показваше, че между тях е зейнала пропаст, — това са родителите ми, Луис и Робърта Лодж.

— О… — заекна Лети. — Много… много ми е приятно да се запознаем!

Насили се да изтласка на заден план нещастието си и се постара да създаде благоприятно впечатление, но скоро усети, че нещо не е наред. Никой не протегна ръка — майка му я погледна гневно над дългия си остър нос, изсумтя пренебрежително и й обърна гръб. Съпругът й я последва. Челото на Грейди беше свъсено над сивите му очи, той огледа улицата, сетне и Лети, сякаш му се искаше момичето да направи нещо различно. Тя отвори уста, но още преди да се сети какво да каже, той последва родителите си. Беше до автомобила, готов да отвори вратата и да им помогне да се качат.

— Връщам се веднага — чу тя гласа му, а после и хлопването на вратата.

— Нещо лошо ли съм направила? — попита, когато той се върна при нея.

— Не получи ли телеграмите ми? Никой ли не ти предаде, че съм звънял?

— Телеграми ли? — недоумяваше и след секунда се сети. Устните й потрепериха, ококори се. — Трябваше да вечеряме заедно.

— Да. Тази вечер. Трябваше да вечеряме заедно довечера. Родителите ми ненавиждат тази част от града, но се съгласиха да дойдат, защото ги уверих колко е много важно за мен и че си специално момиче. Апартаментът ми е пълен с цветя за двайсет долара. Звънях ти непрекъснато, за да те попитам искаш ли да дойда да те взема, но никой не се обади. Казах си, че се подготвяш за довечера — той поклати глава и натъпка ръце в джоба на сакото, сякаш търсеше нещо. — Ама и аз какъв съм глупак. Когато не дойде, мама и татко настояха да отидем да вечеряме тримата, но аз ги накарах да чакат цели два часа, уверих ги, че всяка минута си струва, въпреки че щяхме да изпуснем резервацията си в „Колъни“.

Лети искаше да каже много неща, но единственото, което изрече, беше „О, не!“. Предишните нещастия й се сториха далечни и незначителни.

— Аз съм виновен, задето исках всичко да се случи бързо… — започна Грейди, но майка му го прекъсна.

Беше свалила прозореца на лимузината и беше зяпнала момчето и момичето на тротоара.

— Млада госпожице, вече съсипахте вечерята ми. Бъдете така любезна да ми позволите да се насладя поне на остатъка от вечерта.

— Трябва да тръгвам — въздъхна Грейди и с натъпкани ръце в джобове се залюля на пети. — Мама е много разстроена и ще бъде възмутена, че първото момиче, с което съм пожелал да ги запозная от времето, когато бях още гимназист, е не само невъзпитано, но е от онези, които пеят в разни нощни клубове.

— Много се извинявам, мога да обясня какво се случи! — тя разтвори ръце с надеждата той да я изслуша. Да не би да имаше намерение да го стисне за гушата, да докосне лицето му? Както и да е, той отстъпи назад и на нея не й остана друг избор, освен да отпусне ръце, бавно, жално отстрани на тялото. — Много се извинявам — повтори с изтънял, нещастен гласец.

— Имаше моменти, когато двамата с теб изглеждахме съвършената двойка — Грейди вдигна поглед към върховете на дърветата, после се наведе, сякаш не желаеше дори да знае за мъката, изписана на лицето й. — Има и моменти, когато ми се струва, че не даваш пет пари за мен. Няма проблем, само че… просто не ми харесва начинът, по който се чувствам.

— Много се извинявам, аз…

Най-сетне той срещна погледа й и тя усети, че докато я гледа по този начин, се чувства много по-зле, отколкото, докато въртеше очи настрани.

— Всъщност, тази игра ми омръзна и ми е все едно дали ще се виждаме отново или не.

— Грейди, моля те, не говори така — прошепна тя. Той обаче се качи бързо в автомобила, вля се в движението и тя остана сама в горещата, тиха нощ.

Не беше съвсем сама, защото щом стисна очи — сякаш така щеше да накара паренето да си отиде — чу стъпки зад себе си и тихо подсвиркване. Продължи да стиска очи и сви юмруци, притисна ги в полата с надеждата нежеланото присъствие да изчезне нанякъде. Оказа се, че няма късмет.

— Семейство Лодж определено знаят какво са удобства.

Гласът беше на мъж, нито млад, нито стар. Тя се надяваше той да говори на някого другиго, но очевидно беше сам и продължи да говори до нея.

— Не ми се струваш добро момиче, но не си от тяхната класа. Не си от онези, които се возят в лимузини, обядват в „Риц“ и летят до Флорида, когато времето тук не им понесе. Хубаво си живуркат, нали? — Тя не отговори и той повтори. — Такъв живот не е за изпускане.

— Не е лош — гласът й прозвуча глухо.

— И на мен ми се струва, че не е лош. Затова не го разбирам този тъп Грейди. Напира да стане писател, иска сам да си проправи път в света. Ако аз бях роден с такъв късмет, нямаше дори да ми пука дали умея да чета. Щях да се наливам с дайкирита край басейна и да плащам на човек да ми чете. Странни птици са тези, които работят, а не им се налага, а още по-странни ми се струват онези, които отказват пари, които могат да получат просто така.

— Семейство Лодж са доста префинени, така ли? — тя отпусна рамене. Неочаквано усети как тялото я боли от тренировката предишния ден.

Мъжът подсвирна отново.

— Представа нямаш. Да си чувала за кучешка храна „Дориан“? Оттам са парите им, ама купища пари, а той е от старите семейства, които пращат синовете си по разни пансиони. Да, префинени са.

Друг автомобил избръмча по улицата, но не беше Грейди, не се връщаше, за да провери дали тя е добре.

Лети се обърна, опита да се усмихне, но не успя.

— Нещата първо трябва да се объркат, за да се оправят, нали? — чу тази реплика в пиеса по радиото и щом гласът я произнесе, й се стори смела, лирична. Сега обаче, когато я изрече тя, думите натежаха като олово.

Челюстта на мъжа бе потъмняла от наболата брада, но иначе едва ли бе по-възрастен от Грейди. Той лапна цигарата и се замисли над казаното от нея.

— Не е ли обратното — отвърна й след малко.

Лети усети, че не може да понесе нищо повече. Покри лице и забърза по улицата с надеждата да завие зад ъгъла, преди сълзите пак да рукнат и да се изложи още повече.

— Не си тръгвай. — Кордилия се просна на леглото на Астрид и погледна умолително приятелката си.

Почти цял следобед обикаляше имението и мислеше, а когато се прибираше, мерна Лети да върви към портата, дребничка фигура, облечена в бяло сред зеленото тревисто море. Гневна на себе си, тя съблече потната туника през глава и я запокити в другия край на стаята. Дори след като бе сигурна, че Лети е тръгнала, чувството за вина продължи да я притиска и известно време фуча из стаята си, питаше се как така всичко в живота й се преобърна толкова бързо. Мислите не я оставяха, докато не чу неочакваната суматоха по главното стълбище и се отправи към стаята на Астрид.

— Моля те, не си отивай.

— Няма друг начин, миличка. — Астрид се наведе над стола пред тоалетката, завъртя лице първо на една, после на друга страна, за да прецени дали й отива широкополата черна шапка, която носеше. — В противен случай може да се наложи да усмъртя красивия ти брат, а в затвора дрешките няма да ми стоят добре.

— Защо не поговорите отново, след като сте премислили? — попита Кордилия, за която подобно драматично заминаване беше сигнал, че приятелката й няма намерение да се върне. — Снощи и двамата сте били разгорещени.

Астрид се изправи и срещна погледа на Кордилия в огледалото.

— Тази сутрин имаше предостатъчно време за извинение, ако просто беше прекалил. — Бързо свали шапката и я подаде на Мили, която отчаяно се опитваше да се справя с куфарите. — Той обаче трябва да се погрижи за по-важни дела, а няма да съм аз тази, която го моли за извинение.

— Защо не?

— Защото няма за какво да се извинявам.

Презрамката на Кордилия се смъкна от рамото й и тя я плъзна обратно на място.

— Той не е казал, че трябва да се погрижи за нещо по-важно от теб, нали?

— Напротив. Каза, че тази работа била тъпа, не бивало да се местя да живея тук и не може да мисли за мен покрай цялата тази работа със семейство Хейл, а сега положението се било меняло с всяка секунда.

— Всяка секунда ли? Малко е прекалено.

— Не знам — размаха възмутено ръце Астрид. Това сякаш й напомни за нещо. Отиде до нощното шкафче и посегна към годежния си пръстен. — Каза, че семейство Хейл били съсипали нощния клуб.

Кордилия не беше следила особено внимателно досега, но щом чу тези думи, скочи.

— Моя клуб ли?

За това ли я предупреди снощи Том? Сигурно си е тръгнал от „Спалнята“ и е отишъл в новото заведение на семейство Грей да провери какви са пораженията.

Кордилия стисна зъби. Едва когато зелените очи на Астрид се преместиха от лицето на Кордилия към ръцете й, тя усети цялата да трепери от ярост и прошепна:

— Колко жалко!

— Не се тровкай, миличка. Знам, че искаш да поговориш с Чарли за случилото се. — Неуверена усмивка затрепка по лицето й. — Хайде, върви!

Кордилия пристъпи към Астрид и я прегърна през врата.

— Да се върнеш скоро, чу ли?

— Добре — Астрид й намигна тъжно и се отдръпна от прегръдката. — За нищо на света няма да пропусна откриването на клуба ти.

— Ще ти звънна.

Откри Чарли в хола на втория етаж. Играеше билярд по износена долна риза и шит по поръчка панталон. Беше с Дани и други момчета, а когато тя влезе, той вдигна поглед от масата, но не продума. Нямаше никакво желание да се занимава с нея, но след като вдигна поглед от банския към лицето, й подаде ризата с висока яка, с която бе допреди малко. Тя кимна с разбиране, облече я и нави ръкавите. След като сестра му доби по-приличен вид, той се наведе за нов удар.

— Астрид си тръгва — започна тихо тя.

— Знам — отвърна брат й.

Вентилаторът на тавана продължаваше да бръмчи, момчетата в ъглите бяха престанали да я зяпат.

— Какво е станало снощи в клуба? — попита тя, когато разбра, че той няма желание да говори повече за Астрид.

— Нищо особено. Не е важно какво са съсипали. Важно е посланието.

— Ще успеем ли да отворим по график?

Чарли я погледна.

— Ще успеем.

— А какво гласи посланието?

Той сви рамене.

— Означава, че ни готвят нещо по-лошо. Може би в нощта на откриването. Посланието беше доста нескопосано.

— Какво са направили?

— Твърде гнусно е, за да го кажа пред една дама.

Над рамото му забеляза, че момчетата се сдържат да не се разсмеят, и се ядоса, прииска й се да не беше по бански и да бе сресана.

— Не можем ли първи да нанесем ответен удар?

— С какво? Вече им отнехме повечето барове и клубове, които се зареждаха от тях. Кънтри клубът не се брои по очевидни причини. Няма обаче как да разберем кого снабдяват на дребно. Много ми се иска да ги настъпим, както направиха те с нас, но Джоунс непрекъснато повтаря, че си имаме бизнес и не бива да прибягваме до насилие, освен когато е абсолютно наложително. Много ми се ще да греши, но обикновено е прав.

Навън грееше слънце, Кордилия отиде до перваза на прозореца и седна. Можеше да прекара чудесен ден край басейна, но нямаше желание да плува.

— Снощи бях пълна с идеи, Чарли. Наблюдавах, мислех какво превръща тези заведения в специални и знам точно какво ни трябва и какво не.

Чарли удари осмата топка и подаде на друг стика.

— Така ли? Браво! — рече и седна до нея.

— Извинявай — промълви тя.

— Няма защо.

Кордилия затвори очи и й се прииска още от първия момент, в който бе влязла в бившата банка, да не бе мислила за нищо друго, освен за новия клуб. Искаше й се да е била неотлъчно до Чарли и да бе научила всичко възможно, лично да бе избрала всеки стол, чаша и униформа. Искаше й се да не се беше подлъгала по зова на сърцето и преходните чувства. Замисли се за Макс и лъскавия му аероплан, как поглеждаше надолу към смалилия се пейзаж, как се правеше на велик, сякаш знаеше всичко за живота и избора на хората. Обзе я отвращение, когато си спомни колко бе впечатлена от него, как той се държеше като господ, докато летеше над главите на дребните хора, плъпнали под него.

Може би щеше да опита да обясни всичко това, но Чарли, изглежда, не желаеше да го чуе, а и нейните мисли се залутаха в друга посока.

— Чарли — започна тя. Устата й бе пресъхнала, а мозъкът запрепуска трескаво. — Знаеш ли, че семейство Хейл имат подводница?

— Какво? — свъси вежди брат й.

— Видях я, когато Макс ме повози на самолета си. Очевидно Дълут Хейл се е сдобил с нея през войната. Използвали я за доставки.

— Как?

— Не знам, но Макс спомена, че я виждал да заминава всеки ден призори. Онзи ден я видях в късния следобед — огромно китоподобно чудовище, което се надигна от водата.

Чарли поклати глава и погледна през рамо към момчетата, които си вършеха работата, някои играеха билярд, други разговаряха тихо. Когато се обърна към Кордилия, очите му блестяха.

— Мама му стара! — скочи и плесна с ръце, достатъчно високо, та да привлече вниманието на всички в стаята. — Мама му стара!

— Да не би най-сетне да направих нещо като хората? — не се сдържа тя.

— И още как, сестричке — пак плесна. — Мама му стара, чака ни прекрасен ден.

Той стисна и двете й ръце и я изправи. Кордилия грейна и в отговор той й се усмихна широко.

— Хайде, Корд — подкани я, прегърна я през раменете и я поведе към вратата. — Чака ни работа.

— Нас ли? — беше невероятно доволна, че е спечелила червена точка пред Чарли и желаеше да се увери в успеха си.

— Да, и веднага ще ти кажа какво ще правим. Имам един приятел в бреговата охрана — не ми е точно приятел, по-скоро човек, на когото плащам, за да поддържаме приятелски отношения. Какво ще кажеш да се свържем с него и да му разкажем една историйка?