Стефан Цвайг
В омаята на преображението (10)

Дори и сънят е различен в този нов свят — по-черен, по-плътен, по-упоителен, пълна самозабрава. Като се събужда, Кристине едва измъква изчезналите си мисли от някакви неизвестни дотогава бездни: трудно, бавно, постепенно, като от бездънен кладенец се издига потъналото съзнание. Първо възприятие: смътно чувство за време. Затворените клепачи усещат: става светло, в стаята сигурно вече е светло, вече е ден. И веднага за това неясно, притъпено чувство се вкопчва страхът (той се долавя дори насън): само да не закъснее за работа! Навитата от десет години като пружина мисъл автоматично задвижва подсъзнанието: сега будилникът ще зазвъни… само да не заспи пак… Трябва, трябва, трябва бързо да стана, в осем часа започвам работа, а преди това трябва да запаля печката, да сваря кафе, да купя мляко, кифли, да почистя, да сменя превръзката на майка, да приготвя обеда и какво още?… Още нещо имах да правя днес? Да, вярно, да платя на бакалката, още вчера предупреди… Не, само да не се унеса пак, да бъда нащрек: щом будилникът звънне, да стана… Но какво му става днес на будилника?… Защо не звъни?… Дали не се е развалил или съм забравила да го навия? Защо не звъни, в стаята вече е светло… За бога, успала съм се, а вече е седем, осем или девет часът и хората роптаят пред гишето, както оня път, когато ми беше много лошо, веднага искаха да се оплачат в дирекцията… А сега уволняват толкова много чиновници… Боже мой, само да не закъснея, само да не се успя… Страхът, че ще закъснее, който години наред я е разяждал, дълбае като къртица чак до черното царство на съня. И този страх така болезнено разкъсва зашеметените сетива на Кристине, че и последният тънък слой сън изведнъж пада и тя отваря очи.

Погледът й уплашено шари по тавана — за бога, къде се намирам? Какво, какво се е случило с мен? Вместо познатия полегат, опушен, потънал в сиви паяжини покрив с кафявите греди, над нея се издига снежнобял таван, правоъгълен, обрамчен с нежни позлатени летви. И защо в стаята става изведнъж толкова светло? Сигурно през нощта ненадейно са пробили нов прозорец. Къде съм аз? Къде съм, за бога? Объркана поглежда ръцете си. Но те не почиват, както обикновено, върху старото кафяво закърпено одеяло от камилска вълна, и завивката е нова, лека, пухкава, синя, с извезани червеникави цветчета. Първо усилие: Не! Това не е моето легло. Второ усилие: Не — тя се е изправила, — това не е моята стая, трето, по-рязко усилие — погледът вече е съвсем буден и тя знае всичко: отпуска, ваканция, свобода, Швейцария, леля, чичо, прекрасния хотел! Не се страхувай, никакви задължения, служба, точно време, будилник! Никаква печка, не се страхувай — никой не чака, никой не настоява: жестоката мелница на бремето, смазваща от десет години насам живота й, за пръв път е спряла. Може да си полежи в топлата и мека постеля и да усеща как кръвта спокойно тече по вените, как светлината чака зад нежно надиплените завеси, как кожата й диша под меката топла завивка. Може още веднъж, без да се бои, да затвори очите и да помързелува, може да мечтае, да се изтяга — да принадлежи изцяло на себе си. Може дори — тя си спомня сега какво е казала леля й — да натисне онова копче над леглото, под което е изобразен малък като пощенска марка келнер, нищо повече не е нужно, освен да протегне ръка и — о, чудо! — след две минути вратата ще се отвори, ще почука и почтително ще влезе един келнер, пред него върви смешна малка количка на гумени колела (тя се удиви на подобна количка при леля си) и ще й донесе по желание кафе, чай или шоколад, хубави прибори и бели копринени салфетки. Закуската е тук от само себе си, не е нужно да мели кафе, да пали огън, да се мъчи над печката с премръзнали крака, нахлузила боса пантофите, не, всичко идва готово, с бял хляб и златист мед и такива деликатеси като вчера, една вълшебна шейна се плъзга до топлото и меко легло, без Кристине пръста си да помръдне. Или може да натисне другото копче, където месинговата фирмичка показва момиче с бяла касинка и след леко почукване то се стрелва вътре безшумно, с блестяща от чистота престилка и черна рокля, пита какво желае милостивата госпожица, дали да отвори капаците на прозорците, да дръпне завесите, или да приготви банята. Сто хиляди желания можеш да имаш тук, в този вълшебен свят, и всички се изпълняват за миг. Тук можеш да пожелаеш и да правиш всичко, само че не си принуден да го вървиш и да го пожелаваш. Можеш да позвъниш или да не звъниш, можеш да станеш или да не ставаш, да заспиш отново или да останеш в леглото, просто както искаш, с отворени или затворени очи и блажено да потънеш в добри и лениви мисли. Можеш изобщо нищо да не мислиш, а само да изпитваш блаженство: времето ти принадлежи, а не ти на него. Не те тласка бясното воденично колело на часовете и секундите, само се плъзгаш със затворени очи във времето като в лодка с прибрани весла. И Кристине лежи, мечтае и се наслаждава на това ново чувство, в ушите й като далечен неделен звън приятно шуми възбудената кръв.

Но не! — тя отблъсква енергично възглавницата, стига вече мечти! Не бива да пропилее нищо от неповторимото време, време, което всяка секунда те дарява с прелестни изненади. Ще може да мечтае после у лома, месеци и години, нощем, в скърцащото, разнебитено дървено легло с твърдия матрак и на изцапаното с мастилени петна писалище, докато селяните са на полето, а горе, тик-так, неумолимият часовник минава като педантичен караул през стаята: там е по-добре да мечтаеш, отколкото да бъдеш буден, тук, в този божествен свят, сънят е прахосничество. Последно усилие и тя изхвръква от леглото, залива лицето и врата си със студена вода, вече е напълно освежена, а сега бързо в новите дрехи — ах, колко приятно шумоли и трепти бельото. От вчера насам тялото й е забравило това ново чувство, сега кожата й отново се наслаждава на скъпата, нежно прилепваща и галеща тъкан. Но не бива да се прехласва, да се бави, а бързо-бързо да излезе от стаята, някъде, където по-силно ще усети щастието, свободата, ще се натича на воля, ще напълни очите си, само да се ободри, да диша с възпламенените си сетива и пори! Тя навлича бързо пуловера, нахлупва баретата върху косата и хвърчи надолу по стълбите.

Коридорите на хотела още дремят сиви и пусти в студената светлина на ранното утро, само долу в хола слуги по ризи чистят килимите с прахосмукачки, нощният портиер с уморени подпухнали очи смаяно се втренчва в подранилия гост и едва тогава сънно поздравява. Бедният човек, значи и тук тежка служба, зле платено бъхтене, и тук трябва да ставаш рано и да бъдеш точен? Но да не мисля за това, какво ме засяга, не искам да мисля никого освен за себе си, напред, навън, срещу връхлитащия студен въздух, който изведнъж като с ледена кърпа освежава клепачи, устни и бузи. По дяволите, колко студен е планинският въздух, пронизва те до кости, спасението е само да тичаш, да тичаш, докато кръвта ти се стопли, направо по пътя, той сигурно води някъде, където и да е, тук горе всичко е ново и вълшебно.

Като крачи бързо, Кристине едва сега забелязва неочакваната пустота на утрото. Цялата човешка глъчка, която вчера следобед заливаше улиците, сега, в шест часа, изглежда още опакована в големите каменни блокове на хотелите и дори пейзажът лежи затворен в нещо като сив магнетичен сън. Във въздуха нито звук, угаснал е златният месец, изчезнали звездите, заличени багрите, обвити в мъгла скалите, бледи и безцветни като студен метал. Само по най-високите върхове на планините неспокойно се носят дебели мъгляви облаци, някаква невидима сила, изглежда, ги разтяга, къса от тях, сегиз-тогиз от плътната маса се отделя по някой и плува като широк бял тампон към светлите висини.

И колкото по-високо се издига, някаква необяснима светлина насища и позлатява смътните му контури: слънцето трябва да е наблизо, пробудено вече нейде зад върховете, още не се вижда, но в задъханото неспокойствие на атмосферата вече се усеща неговата топлеща сила. И така — към него, нагоре към висините! Още по нагоре, ето тоя път с леките чакълести серпентини води нагоре, той не може да е труден, и наистина по него се върви леко, тича се като на игра: несвикнала да ходи, Кристине изненадана усеща как коленете й изведнъж започват да пружинират, как пътят с приятните завои, лекият въздух сякаш от само себе си увличат тялото нагоре. Прекрасно, колко бързо сгрява кръвта този устрем! Тя сваля ръкавиците, пуловера, баретата: не само устните и дробовете, но и туптящата кожа трябва да диша изкусителната свежест. Тича все по-бързо и по-бързо, като че ли се носи на криле. Всъщност трябва да спре, защото сърцето блъска лудо в гърдите, ушите заглъхват, слепоочията туптят. О, каква прелест, минутка отдих след първия завой, поглед надолу, горите отърсват мъглата от короните си, всред ярката зеленина се белеят пътища, реката блести, извита и лъскава като турска сабя, а отвъд, през седловината между върховете, внезапно се разтваря златният шлюз на утринното слънце. Прекрасен е този буен порив нагоре, но възторженият й бяг не търпи минутка покой, напред, напред бумти фанатичният барабан в сърцето, напред! Напред! — настояват набралите темпо мускули и сухожилия, и възпламененото тяло скача, катери се все по нататък и нататък, опиянено от собственото си напрежение, тя не знае докога, не знае докъде и накъде. Най-после, след близо час, стига до място с чудесен изглед, където от планината се е отворила като сцена, и Кристине се хвърля зашеметена на тревата: стига! Стига за днес! Вие й се свят, но се чувствува странно добре, под клепачите й пулсира кръвта, силно, сякаш иска да ги разкъса, пари обрулената от вятъра кожа, но макар всички тези усещания да наподобяват болка, опиянената Кристине чувствува някаква непозната наслада, чувствува разтърсеното си от вълнение тяло младо и жизнено, както никога досега. Никога не е подозирала, че собствената й кръв може тъй да залудува по жилите, да тупти в тях така бурно и сладостно, никога не е съзнавала колко пъргава, колко стегната е младата й снага, отколкото при тази безкрайно приятна, упоително кипяща умора. Обляна от слънчеви лъчи, брулена от вихрения планински вятър, ръцете заровени в заледения ароматен алпийски мъх, над нея облаци в невиждана дори насън синева, а отдолу разкриващата се като панорама гледка — така лежи тя там, омаяна и опиянена от самата себе си, будна и сънуваща едновременно, наслаждава се на собственото си пламенно същество и на стихийния порив на света. Лежи там час или два, докато слънцето припарва по устните й. Сетне скача, откъсва набързо няколко росни цветя с малки звънтящи, скрити в листата ледени кристалчета — хвойна, тинтява, салвия — и поема надолу. Отначало с равномерни, спокойни крачки като истинска туристка, сетне стръмнината я увлича и тя започва да тича и скача, отдава се на сладката и опасна притегателна сила на глъбината. Припка все по-бързо, все по-необуздано, от камък на камък. Лети по завоите към долината като понесена от вятъра — весела, дръзка, нечувано радостна, от гърлото й като песен блика насладата.

Девет часът е, младият немски инженер стои пред хотела в спортен екип и чака треньора за уговорената партия тенис. Още е твърде студено да седне на влажната пейка, вятърът постоянно нахлува с острите си ледени пръсти под тънката бяла риза и той се движи бързо нагоре-надолу с вкочанени от студ нозе, като върти ракетата, за да стопли ръцете си. По дяволите, къде е треньорът, дали не се е успал? Инженерът се озърта нетърпеливо. Но случайно вдига поглед към планинския път и забелязва там горе нещо странно, нещо светло и малко като буболечка, което се движи като пъстра вихрушка в далечината, носи се надолу с чудновати скокове. Какво ли е това? Жалко, че далекогледът не му е подръка. Но то се приближава бързо, това светло, пъстро петно, сякаш полетяло с крила: скоро ще го види по-ясно. Инженерът засенчва очи с ръка и сега съзира, че някой лудешки се спуска надолу, жена или младо момиче с развени коси, размахала ръце, сякаш понесена от вятъра. За бога, колко непредпазливо изскача на завоите, безумен, но прекрасен за гледане е този буен бяг. Спортистът неволно пристъпва крачка напред, за да наблюдава по-добре литналата в неудържим вихър девойка. С развята грива, волно размахала ръце като вакханка, цялата дързост и устрем, момичето прилича на богиня на зората. Още не може да познае лицето й, чертите се разливат в бързия бяг и в отблясъците на изгряващото слънце. Но тя бездруго ще мине край тенискорта, ако отива в хотела; тук пътят свършва. Ето я, вече приближава, отпред вече отскачат и се търкалят малки камъчета, той чува дори стъпките й на близкия завой и внезапно тя долетява вихрено, сепва се изненадана и спира. Спира рязко, за да не налети на мъжа, който нарочно е застанал на пътя й. В миг косите й се отмятат назад, а полата й прилепва по краката. Изплашена, запъхтяна, останала без дъх, тя стои очи в очи с него. Но изведнъж избухва в смях. Познала е вчерашния си партньор по танци.

— Ах, вие ли сте? — облекчено въздъхва тя. — Извинете, насмалко не ви съборих.

Той мълчи, гледа с удоволствие, да, дори с възхита момичето със зачервени от мразовития вятър страни, със задъхана гръд, все още разпалена от главоломното спускане. Това въплъщение на младост и сила опиянява спортиста у него, любува й се със светнали очи. Сетне, усмихвайки се, заговаря:

— Моите почитания! Това се казва темпо! Никой от тукашните планински водачи не може да се мери с вас. Но… — той я поглежда отново изпитателно, одобрително, с усмивка, — ако имах такава млада и стройна шия, бих внимавал да не я строша. Страшно безразсъдно се отнасяте към себе си! За щастие ви видях аз, а не леля ви. Не бива да правите такива сутрешни излети сама! Ако се нуждаете от що-годе опитен спътник, то долуподписаният най-горещо предлага услугите си.

Той я поглежда отново и тя усеща, че настойчивият мъжки поглед я смущава. Никога досега мъж не я е гледал с толкова плам и възхита, нов сладостен трепет прониква до дъното на душата й. За да скрие смущението си, тя показва букетчето цветя:

— Вижте! Откъснах ги росни, нали са прекрасни?

— Да, прекрасни са — отговаря той, в гласа му трепва вълнение, той не обръща внимание на цветята, а я гледа в очите. Тя още повече се смущава от това настойчиво, почти натрапчиво внимание.

— Извинете, но трябва да отивам на закуска — каза тя, — боя се, че и без това вече съм закъсняла. — И понечва да мине покрай него. Той се покланя и й дава път, но и в гръб непогрешимият й женски инстинкт й подсказва, че той я следи с поглед; неволно тръгва с по-стегната крачка. Не само дъхавият аромат на горските цветя и свежият ухаещ на билки въздух раздвижва кръвта й, но и неочакваната изненада: тя за пръв път осъзнава, че е харесвана и желана.

Тази омая я държи в плен, докато влиза в хотела. Изведнъж въздухът вътре й се струва спарен, всичко я гнети, тежи й. Тя хвърля на гардероба баретата, пуловера, колана, всичко, което я притеснява, притиска и души, иска й се дори да махне дрехите от раздразнената възбудена кожа. От масата за закуска двамата възрастни наблюдават с почуда Кристине, която енергично пресича залата, с пламнали страни, тръпнещи ноздри, като че ли по-стройна, по-здрава, по-гъвкава от вчера. Тя поставя пред леля си букетчето алпийски цветя, още росни и искрящи от пъстрите, разтапящи се ледени кристалчета.

— Собственоръчно откъснати за теб най-горе на… дори не зная как се нарича върхът, просто изтичах дотам — тя въздъхва дълбоко, — беше прекрасно.

Леля й я поглежда учудено.

— Ах ти, лудетино! От леглото право в планината, без да закусиш! Би могла да ни служиш за пример, една разходка е по-добра от всички масажи. But look^[1], Антъни, погледни я, не можеш я позна. Въздухът здравата е обагрил бузите й. Ти цялата гориш, дете! А сега разказвай, къде беше?

Кристине разказва и не забелязва колко бързо, колко лакомо и неприлично много яде. Купичките с масло, мед и мармалад се опразват невероятно бързо, старият господин намига на усмихващия се келнер да напълни отново панерчето за хляб с вкусни бели кифли. В своя възторг Кристине не забелязва, че и двамата се подсмиват на вълчия й апетит, усеща само как приятно горят премръзналите й бузи. Приятно отпусната, безгрижно облегната в сламеното кресло, тя дъвче, бъбри, смее се, двете добродушни лица срещу нея я вдъхновяват все повече, докато накрая прекъсва разказа си и буйно изразява възторга си, като широко разперва ръце:

— Ах, лельо, струваше ми се, че за пръв път разбирам какво значи да дишаш!