Стефан Цвайг
В омаята на преображението (9)

— Прекрасно ти стои. Като излята — казва лелята. — Да, когато си млад, не са нужни много магии! На шивача е трудно само когато роклята трябва да скрие нещо, вместо да го покаже. Но шегата настрана: стои ти като излята, просто неузнаваема си; едва сега се вижда колко хубава фигура имаш. Но трябва да ходиш по-свободно, защо вървиш — не се обиждай — толкова плахо, прегърбваш се, свиваш се боязливо като котка на дъжд. Тепърва трябва да се научиш да ходиш по американски, леко, свободно, с вдигнато чело като кораб срещу вятъра. Господи, защо не бях на твоите години!

Кристине се изчервява. Значи тя наистина не изглежда смешно, не прилича на селянка. В това време лелята е продължила огледа, погледът й одобрително се плъзва по цялата фигура.

— Великолепно! Необходимо ти е само едно колие! — Тя започва да тършува в кутията си. — Ето, вземи тия перли! Не, глупавичката ми, не се бой, те не са истински. Истинските останаха в сейфа, не си струва да ги донасяме в Европа, плячка за вашите джебчии ли?

Хладни и враждебни се плъзват перлите по голата, леко настръхнала кожа. Лелята отстъпва крачка назад. Последен общ поглед:

— Няма грешка! На теб всичко ти отива. Сигурно ще бъде голямо удоволствие за всеки мъж да те издокара. А сега ела! Не бива да караме Антъни да чака повече! Как само ще се ококори!

Слизат заедно по стълбите. Кристине изпитва странно чувство в новата разголена рокля. Усеща се толкова лека, сякаш е гола, сякаш не върви, а лети, струва й се, че стъпалата се носят срещу нея. На площадката на втория етаж срещат възрастен господин в смокинг, гладката му бяла коса е сресана на прав път, като разделена с нож. Той поздравява почтително лелята, прави път на дамите, но при мимолетната среща Кристине усеща особения му поглед, възхитения и почти благоговеен мъжки поглед. Бузите й тутакси пламват: за първи път в живота й я поздравява знатен господин, и то с такова уважение и същевременно с одобрение.

— Генерал Елкинс, сигурно си чувала името през войната, председател на географското дружество в Лондон — обяснява леля й. — Докато е бил на служба в Тибет, направил големи открития, известен човек, трябва да ти го представя, от най-доброто общество, приет е в двореца.

Кръвта на Кристине бушува от щастие. Такъв благороден човек, пътувал по целия свят, и не я смята за някоя голтачка, преоблечена като дама, и не я презира, не, той се покланя пред нея като пред благородница, като пред дама от своя кръг. Едва сега тя се чувствува призната.

И ново одобрение — едва доближили масата, чичото възкликва от изумление.

— Я, каква изненада! Ама не, как си могла! Дяволски хубава — о, пардон, исках да кажа: знаменито изглеждаш.

Кристине усеща, че отново се изчервява от удоволствие, топлината пропълзява чак по гърба й.

— Решил си да ме обсипеш с комплименти, нали, чичо? — шегува се тя.

— Но заслужени — смее се старият господин и несъзнателно се поизпъчва. Посмачканата риза на гърдите се изопва, добродушната му флегматичност е изчезнала, в малките му очи със зачервени клепачи, потънали в тлъстите бузи, проблясва любопитно, почти лакомо пламъче. Той изпитва явно удоволствие при вида на това разхубавено момиче, оживява се и става необичайно разговорчив; така разпалено сипе комплименти за вида й, че лелята отбива забавно-изчерпателния му възторг, като весело го съветва:

— Не й завъртай главата! Остави тая работа на младите, те ще го сторят и по-добре, и по-тактично от теб!

Келнерите вече са се приближили, готови да сервират: подобно анагности пред олтара те стоят почтително до масата в очакване да им кимнат. Странно, мисли Кристине, как съм могла да се страхувам от тях на обед, от тези учтиви, дискретни и необикновено тихи мъже, които се стараят присъствието им да не се забелязва? Сега тя храбро посяга, страхът е изчезнал, след дългата разходка гладът енергично се обажда. Невероятно много й се услаждат леките, пълни с трюфели пастети и печеното, украсено със зеленчукови лехи, фините и пухкави десерти, от които грижливо й слагат в чинията със сребърна лопатка; за нищо не е нужно да се старае и да мисли, а всъщност вече и нищо не я учудва. Та всичко тук е чудесно, а най-чудесното е, че самата тя е тук, в тази блестяща, пълна и все пак тиха зала, с изискани и вероятно важни люде, тя, която… не, не бива да мисли за това, никога вече не бива да мисли за това, докато е тук. Най-много й се услажда виното. Сигурно е направено от златни, благословени от южното слънце плодове в далечни, щастливи и добри страни; прозрачно като кехлибар пламти то в тънката кристална чаша и ласкаво, като сладко охладено масло гали гърлото. Отначало Кристине си позволява само свенливо да го опита, но въодушевен от очевидното й задоволство, чичото я изкушава с все нови и нови тостове и тя го оставя да й долива чашата постоянно. Неволно, неусетно устните й започват да бъбрят. Леко и бликащо като шампанско, от гърлото й изведнъж руква смях и тя сама се чуди колко безгрижно изригва веселата му пяна между думите; сякаш вътре в нея се е пръснало някакво менгеме от страх, което е стягало сърцето й. И защо да се бои? Всички са толкова добри — лелята, чичото, а тези изискани, блестящи хора наоколо са толкова хубави и елегантни, и светът е хубав, и целият живот.

Доволен, чичото се е разположил удобно срещу нея; внезапно опиянилата я радост дяволски го забавлява. Ах, защо не беше млад, да притисне тази прелестна палавница, мисли си той. Чувствува се развеселен, освежен, въодушевен и едва ли не по младежки дързък: обикновено флегматичен и по-скоро навъсен, сега той изравя от разтърсената памет шеги и весели, пък и доста пиперливи истории, инстинктивно му се иска да разпали огъня, та да сгрее старите му кокали. Мърка от удоволствие като котарак, става му горещо в сакото, бузите му подозрително се изчервяват: внезапно той заприличва на Бобовия крал от прочутата картина на Йорданс^[1], страните му пламтят от наслаждението и от виното. Все по-често вдига наздравица за племенницата и се кани да поръча шампанско, но развеселената му пазачка — лелята — предупредително спира ръката му и припомня забраната не лекаря.

В това време от съседната зала се разнася ритмичен шум; зазвъня, затрополи, раздумка се и писна танцовият оркестър. Старият господин оставя бразилската си пура в пепелника и намига:

— Е? По очите ти познавам, че ти се иска да потанцуваш?

— Само с теб, чичо — ласкае го тя палаво (боже мой, дали не съм леко пийнала?). Постоянно я напушва смях, в гърлото нещо така смешно я гъделичка, че при всяка дума неудържимо избухва радостно звънливо чуруликане.

— Не се заричай! — ръмжи чичото. — Тук има колкото искаш момчетии, годините на трима, взети заедно, са по-малко от моите и всеки танцува седем пъти по-добре от мен, побелелия носорог с подаграта. Но на твоя отговорност: ако имаш кураж, да започваме.

Със старомодна галантност той й предлага ръка, тя я поема и бъбри, смее се, кърши снага и се смее, а лелята ги следи с весел поглед, музиката гърми, залата блести в багри и светлина, гостите поглеждат приветливо, с любопитство, келнерите нареждат някаква маса, всички са мили, весели и радушни, не е нужна особена смелост, за да се хвърлиш в пъстрия вихър. Наистина чичо Антъни не е голям танцьор, при всяка стъпка под жилетката му подскача солидно шкембенце, шишкавият сивокос господин води дамата си колебливо и тромаво. Затова пък вместо него води музиката, тази сатанинска музика с резки синкопи, стремителна, шеметна и все пак с великолепно точен такт. Всеки ритмичен удар на чинелите пронизва коленете, но цигулките след това отново отпускат ставите, отчетливият такт разтърсва, удря, мачка и подчинява. Като дяволи свирят в кафявите си жилетки със златни копчета, като истински дяволи в ливреи, оковани във верига, тези мургави аржентинци, а и наистина имат вид на дяволи, ето онзи слабият със святкащите очила така усърдно кудкудяка, хълца и бълбука на своя саксофон, сякаш пияница смуче от него, а къдравият шишко още по-фанатично, с трениран възторг сякаш наслуки чука по клавишите, докато съседът му, озъбил се до уши, блъска с непонятен бяс тимпаните и звънчетата. Всички като ужилени от тарантелата току се въртят по столовете си и се тресат като че ударени от електрически ток, изтезават инструментите си с ловки маймунски движения и неистова ярост. Но тази ковачница на адски шумове работи прецизно като шевна машина (това се усеща при танца); всичките тези маймунджилъци, гримасите, писъците, жестовете, движенията, острите подвиквания и шеги са разучени до най-малкия детайл по нотите и упражнявани пред огледалото, яростният темперамент се излива съвършено. Изглежда, дългокраките теснобедрени и напудрени бледи жени също знаят това, защото очевидно не се възпламеняват от повтарящото се всяка вечер притворно буйство. С плътно гримираните си усмихнати уста и неспокойни ръце с червени маникюри те са се отпуснали в прегръдките на своите партньори, равнодушните им втренчени погледи подсказват, че мислите им блуждаят някъде другаде. Само тя единствена — чужденката, новата — е изненадана и трябва да внимава да не издаде своята възбуда, да угаси погледа си, защото чувствува, че кръвта й все повече кипва от тази коварно възбудителна, дръзко завладяваща, цинично-страстна музика. И когато стремителният ритъм внезапно секва и настъпва тишина, тя си отдъхва, като че е избегнала някаква опасност.

Чичото тежко пъхти, сега, най-сетне може да обърше потта от челото и да изпуфка. С горд вид и победоносна стъпка той отвежда Кристине обратно до масата и — виж ти, изненада! — лелята вече е поръчала студен сироп за двамата. Преди миг Кристине само си бе помислила, че би било чудесно, ако сега може да поохлади гърлото, кръвта си, и ето че без да моли, вече я чака запотен сребърен стакан; приказен свят, в който желанията се сбъдват, преди да си ги изрекъл; как може да не се чувствуваш щастлив тук!

Тя смуче с наслада студения благ сироп, сякаш през тънката сламка поглъща целия сок и цялата сладост на живота. Сърцето й радостно тупти, пръстите й потръпват в порив на нежност. Неволно търси с поглед някого или нещо, за да му отдаде частица от горещата си благодарност, преливаща от душата й. Вижда до себе си чичото, добрият стар човек седи грохнал в дълбокото кресло, все още пръхти и пухти и си бърше перлите пот от лицето. Той отчаяно се е мъчил да й достави радост, може би дори прекосили; Кристине признателно и ласкаво погалва тежката му сбръчкана ръка, подпряна на облегалката. Старият мъж се усмихва и отново се ободрява. Той разбира какво означава поривистият жест на това младо, стеснително и току-що пробудило се същество, с бащинско добродушие се радва на благодарния й поглед. Но признателност заслужава най-вече лелята, виновницата за нейното присъствие тук, всичко дължи на нея: нежната закрила, разкошната рокля и блаженото чувство на сигурност в този богат, обаятелен свят. Тя улавя с другата ръка ръката на леля си и със сияещи очи седи в блестящата зала като дете под коледна елха.

Оркестърът засвирва отново, сега по-приглушено, по-нежно, по-плавно, сякаш влачи някакъв шлейф от искряща черна коприна: танго. С безпомощен израз чичото я моли, нека го извини, но шейсет и седем годишните му крака няма да издържат този гъвкав танц.

— Но аз хиляди пъти предпочитам да си седя тук при вас, чичо — казва тя чистосърдечно, без да пуска ръцете им. Чувствува се тъй добре в тесния кръг на близките сърца и толкоз сигурно под тяхната закрила. Но ето че пред нея се покланя сянка — висок широкоплещест господин с гладко обръснато, загоряло от планинското слънце мъжествено лице над белоснежната броня на смокинга. Той удря по пруски маниер токове и на чист севернонемски учтиво моли лелята за разрешение.

— Разбира се — усмихва се тя, горда от бързия успех на своята любимка.

Кристине става смутена, с леко подкосени крака. От изненада, че сред толкова много красиви жени този елегантен господин е избрал именно нея, нещо трепва в сърцето й. Поема си още веднъж дълбоко дъх, после слага треперещата си длан върху рамото на изискания мъж. Още от първата стъпка чувствува, че е безупречен танцьор и я води леко и властно. Трябва само да се поддаде на едва доловимия натиск, и тялото вече се огъва според неговите движения, само да следва страстния и примамлив ритъм, и краката сами като омагьосани намират вярната стъпка. Никога не е танцувала така и сама се удивлява колко й е леко. Сякаш тялото й внезапно се е променило в другата рокля, сякаш е научила и упражнявала тези гъвкави движения в някаква своя забравена мечта, така без никакво усилие следва чуждата воля. Ненадейно я обзема упоителна увереност; с глава, облегната сякаш върху невидима въздушна възглавница, с притворени очи и трептяща под копринената рокля гръд; докрай освободена и без да принадлежи вече дори на самата себе си, Кристине с изумление усеща, че пърха лекокрила из залата. Понесена от неудържимия вихър, тя току вдига поглед към близкото и чуждо лице, струва й се, че в тези сурови зеници искри доволна насърчителна усмивка и тя с още по-голямо доверие стиска чуждата водеща ръка. В жилите й се прокрадва някаква смътна, почти сладострастна тревога — какво би станало, ако този чужденец с надменното и строго лице я сграбчи в яките си мъжки ръце и я притисне в обятията си, ще може ли да окаже съпротива? Или ще отстъпи покорно, както сега — в танца? Без да подозира, някаква подсъзнателна чувствена тръпка се разлива притомително в крайниците й. Неколцина от присъствуващите наоколо вече са забелязали тази съвършена двойка и Кристине отново усеща опияняващото чувство — всички я наблюдават, всички й се възхищават. Все по-сигурно и гъвкаво танцува тя според волята на партньора, дъхът и движенията им се сливат в едно, тя за пръв път изпитва наслада от собственото тяло, което владее тъй ловко.

След танца високият рус мъж — представил се е за инженер от Гладбах — вежливо я завежда до масата. В мига, когато сваля ръка от нея и топлината от лекия допир изчезва, Кристине се усеща по-слаба и крехка, сякаш с прекъснатия контакт приливът на нови сили изведнъж е секнал. Сяда почти безпаметна на мястото си и гледа с уморена, щастлива усмивка радостния чичо, в първия миг изобщо не забелязва, че на масата седи трети човек: генерал Елкинс. Той става и вежливо й се покланя. Дошъл е само за да му представят това „charming girl“^[2]. Генералът стои пред нея стегнат, сериозен, склонил почтително глава като пред истинска дама, Кристине смутена се опитва да се овладее. Боже мой, какво ще говори с толкова изискан и прочут човек, чиято снимка — както леля й разправяше — можела да се види във всички вестници, та дори и на кино? Но самият генерал Елкинс я избавя от неловкото положение, като й се извинява за слабите си познания по немски език. Наистина бил следвал в Хайделберг, но колкото и да му е тъжно да признава подобни цифри — това било преди повече от четиридесет години и такава прекрасна танцьорка ще прояви снизхождение, ако си позволи да я покани за следващия танц — в лявото му бедро още се намирало парче снаряд от Ипр, — но в края на краищата на тоя свят може да се живее само с търпимост.

От смущение Кристине загубва дар слово, едва когато бавно и предпазливо започва да танцува с него, сама се удивява колко непринудено завързва разговор. Какво става с мен, изтръпва тя, нима това съм аз? Защо изведнъж всичко ми се удава с толкова лекота? Движа се леко, свободно, а по-рано — учителят по танци все повтаряше — бях толкова скована и несръчна, сега по-скоро аз водя него, отколкото той мен. И думите се леят от само себе си, може би не съм толкова глупава, та тоя знаменит човек ме слуша толкова внимателно. Нима роклята, обстановката тук са ме променили дотолкова, или съм носила всичко това в себе си, но съм била много нерешителна, боязлива? И мама все това ми повтаряше. А може би не е никак трудно да бъда такава, може би животът е много по-лесен, отколкото ми се е струвало, само да събера смелост, да имам самочувствие, тогава изневиделица ще дойде и силата.

След танца генерал Елкинс с бавна и отмерена стъпка я води през залата. Кристине пристъпва, гордо облегната на ръката му. Уверено гледа напред и усеща, че тая напета походка я прави още по-млада и хубава. Докато разговарят, Кристине откровено признава на генерал Елкинс, че за първи път е тук и още не е видяла Енгадин, Малоя, Зилс-Мария, но, изглежда, това признание по-скоро радва, отколкото разочарова генерала: в такъв случай дали ще му позволи утре сутрин да я разходи с колата си до Малоя?

— О, на драго сърце — възкликва тя, сепната от неочакваното щастие и внимание и благодарно — откъде се взе изведнъж всичкият тоя кураж? — стиска ръката на знатния господин почти приятелски. Все по-уютно, все по-сигурно се чувствува Кристине в тази зала, която сутринта й се струваше още толкова враждебна, а сега всички тук просто се надпреварват да й създават радости; забелязва също как беглите познанства се превръщат тук в радушно приятелство, докато там, в нейния тесен свят, все някой ще ти завиди за маслото на хляба ти или за пръстена на ръката ти. Развълнувана съобщава на чичото и лелята за любезната покана на генерала, но не я оставят да говори дълго. За следващия танц отново я грабва същият немски инженер, прекосява цялата зала, за да стигне до нея, запознава я с някакъв лекар-французин, а чичо й — със свой приятел-американец, представят й още няколко люде, чиито имена от възбуда и щастие тя не разбира. За десет години не е виждала около себе си толкова много елегантни, вежливи, доброжелателни хора, както от два часа насам. Канят я на танц, поднасят й цигари и ликьор, предлагат й екскурзии и излети в планината, всеки гори от нетърпение да се запознае с нея, всеки я глези с любезност, която изглежда естествена за всички тук.

— Ти предизвикваш истински фурор, детето ми — шепне й лелята, горда от успеха на любимката, и само една трудно прикрита прозявка на чичото предупреждава двете жени, че старият човек вече се е уморил. Отначало той суетно отрича очевидното си изтощение, но накрая се предава:

— Е, да, май е по-добре всички да си починем. Да не прекаляваме. И утре е ден и we will make a good job of it^[3].

Кристине хвърля последен поглед към вълшебната зала, блеснала под светлината на канделабри и електрически крушки, която се тресе в грохота на музиката и танца: чувствува се обновена и освежена като след баня, цялата тръпне от радост. Тя благодарно улавя под ръка стария човек, навежда се бързо и с непреодолимо вълнение целува сбръчканата му десница.

И ето я — сама в стаята, удивена, объркана, уплашена от себе си и от тишината, легнала внезапно около нея: едва сега чувствува как пламти кожата й под широката рокля. Затвореното помещение изведнъж е станало твърде тясно за трескавата й възбудена снага. Посяга и отваря балконската врата, прекрасна снежна хладина тутакси се спуска върху разголените рамене. Сега тя диша свободно, равномерно. Излиза на балкона и изтръпва от щастие, пламенно същество, изправено пред невъобразимата пустота на пейзажа, малко тленно сърчице, което бие самотно под гигантския нощен небосвод. И тук цари тишина, но по-могъща, по-изначална, отколкото в иззиданата от човешки ръце стая, тишина, която не потиска, а освобождава и отпуска. Доскоро блестящите планини сега се скриват в собствената си сянка, сякаш спотаени огромни черни котки с фосфоресциращи снежни очи. Под бледата светлина на почти пълната месечина тегне безветрие. Подобно на сплескана от едната си страна жълта перла плува тя горе между диамантения звезден рой, на студената му бледа светлина под воала на облаците смътно прозират очертанията на долината. Никога досега Кристине не е виждала нещо по-могъщо, което нежно да покорява душата като този притихнал в божествено безмълвие пейзаж; цялата възбуда просто се оттича от нея в този бездънен покой и тя се вслушва, вслушва, вслушва се страстно в тази тишина, за да й се отдаде всецяло. Ненадейно — сякаш из Космоса — в ледения въздух мощно прогърмява камбанен звън: долу, в долината, е ударила църковната камбана и стръмните канари отдясно и отляво уплашено връщат медната топка. Като улучена в сърцето от езика на камбаната Кристине се сепва и се ослушва. В морето от мъгла отново се сгромолясва един метален звук, и пак, и пак. Затаила дъх, тя брои тежките удари: девет, десет, единадесет, дванадесет: полунощ! Възможно ли е? Едва полунощ? Значи само дванайсет часа, откакто е дошла тук — стеснителна, плаха, смутена, с изсушена малка клета душа, наистина ли е минал само един-единствен ден, не, половин ден? И за пръв път един блажено развълнуван, разтърсен до дън душа човек започва да разбира от каква тайнствено-нежна и еластична материя е изтъкана нашата душа, щом едно-единствено преживяване е в състояние да я разшири до безкрайност, та макар и мъничка, да обхване цялата вселена.