Стефан Цвайг
В омаята на преображението (6)

Застанала във фоайето, лелята я вижда да тича. Странно, какво му е на момичето? Как вдървено се спуска по стълбата, как намусено и смутено минава край хората! Нервно същество вероятно; трябваше да се осведоми по-рано! И колко несръчно спира на входа, боже мой, може би е късогледа или нещо друго не е в ред.

— Какво ти е, детето ми? Съвсем си пребледняла. Лошо ли ти е?

— Не, не — мълви все още объркана Кристине. Във фоайето има още толкова много хора, а онази възрастна дама в черно как само я оглежда с лорнета! Сигурно гледа смешните й груби обувки.

— Хайде ела, детето ми — подканя лелята, хваща я под ръка и никак не подозира каква услуга, каква огромна услуга прави по този начин на наплашената Кристине. Защото най-после й е предложена малко сянка, в която тя може да се сгуши, някакво прикритие, почти убежище: лелята я прикрива поне откъм едната страна с тялото си, със своя тоалет и авторитет. В нейната компания смутената Кристине успява доста прилично да прекоси трапезарията и да стигне до масата, където ги очаква флегматичният и дебел чичо Антъни; той става, добродушна усмивка озарява широките му увиснали бузи, типично холандските му светли очи със зачервени клепачи приятелски поглеждат към новата племенница, подава й тежката си, загрубяла от работа лапа. Радостта му се дължи главно на това, че не трябва да чака повече пред сложената маса, като всеки холандец той обича да яде с апетит и наслада. Мрази да го смущават на трапезата и тайно в себе си още от вчера се бои, че някаква лекомислена и суетна безделница ще му развали обеда с дърдоренето и въпросите си. Но като вижда новата племенница — смутена, очарователна, бледа и скромна, — тозчас се успокоява. Веднага разбира, че с нея лесно ще се разбират. Поглежда я приятелски и дружелюбно я насърчава:

— Първо хапни, после ще говорим. — Радва го това крехко стеснително девойче, което не смее да вдигне поглед и е съвсем различно от ония нахакани момичета отвъд океана, които не може да понася, защото непрестанно бърборят като навит грамофон и дръзко полюляват снага, както не би си позволила жена в неговата стара Холандия. Той собственоръчно й налива вино, макар че с пъшкане се навежда напред, сетне кимва на келнера да сервира.

Да можеше само келнерът с колосаните маншети и също тъй сковано лице да не слага такива чудесии в чинията й, всички тези невиждани предястия, изстудени на лед маслини, пъстри салами, сребристи риби, планини от ангинарии, неизвестни кремове, нежен като пяна гъши дроб и розови парчета сьомга — все лакомства, които се топят в устата. Но с кои от поставените дузина прибори да докосне тези непознати неща? С малката или с кръглата лъжица, с мъничкия или с по-широкия нож? Как да ги разреже, без да се издаде пред този платен наблюдател, пред обиграните съседи, че за пръв път в живота си се храни в изискан ресторант? Как да избегне груби грешки? За да спечели време, Кристине бавно разгъва салфетката и крадешком поглежда през спуснати клепки към ръцете на леля си, за да подражава на всяко нейно движение. А в същото време трябва да отговаря на любезните въпроси на чичото, да напряга слух, за да разбере неговия гърлен холандско-немски, още повече че постоянно вмъква и английски думи; трябва да напрегне цялата си смелост в тази битка на два фронта, а в същото време чувството й за малоценност сякаш постоянно долавя някакво шушукане зад гърба й и ироничните или съжалителни погледи на съседите. Страхът да не издаде бедността, неопитността си пред чичото, пред леля си, пред келнера, пред някого от присъствуващите в залата, усилието да бъбри безгрижно, дори весело — въпреки трептящото във въздуха напрежение — превръща половината час във вечност. Тя се бори храбро чак докато поднасят плодовете; едва тогава, без да разбира причината, лелята най-после забелязва смущението й:

— Вижда се, че си уморена, детето ми! Нищо чудно впрочем, ако човек пътува цяла нощ в някой от тези мизерни европейски вагони. Не, не се стеснявай, полегни си и поспи един час, после ще излезем. Не, няма закъде да бързаме, и Антъни винаги си почива след ядене.

Тя става и я хваща под ръка.

— Хайде да се качваме! Легни си, ще се ободриш, а после хубаво ще се поразходим.

Кристине въздъхва дълбоко и благодарно. Да може да се скрие за час зад затворена врата означава да спечели един час.

Едва стигнали в стаята, съпругата бърза да попита своя Антъни, който тъкмо разкопчава сакото и жилетката си за следобедната почивка:

— Е, хареса ли ти?

— Много мила — прозява се дебеланкото, — мило виенско личице… Ах, подай ми възглавницата… Наистина много мила и скромна. Само че — I think so at least^[1] — малко бедно облечена… така… не зная как да го кажа… У нас отдавна вече никой не се облича така… и мисля, че ако смяташ да я представиш на семейство Кинсли и на другите като наша племенница, трябва да я облечеш по-представително… Не можеш ли да й услужиш с нещо от твоя гардероб?

— А, ето го разковничето. — Госпожа Ван Боолен се усмихва. — И аз се уплаших, като я видях да влиза в хотела в това одеяние… доста компрометиращо беше. При това не си видял палтото, жълто като изтекло яйце, наистина великолепен екземпляр, би могло да се изложи в някой магазин с индиански сувенири. Бедничката, ако подозираше колко туземски вид има, но, боже мой, откъде да знае… Всички в Австрия са разорени от тая проклета война, нали чу какво ни разказа, че не е излизала на повече от три мили от Виена, никога не се е събирала с хора… Poor thing^[2], личи си, че се чувствува като чужда тук, ходи като подплашена… Но почакай, разчитай на мен, аз ще я докарам прилично, взела съм достатъчна дрехи, а каквото липсва ще купя от английския магазин; никой нищо няма да забележи, пък и защо бедното дете да не прекара няколко по-хубави дни?

И докато умореният съпруг вече дреме на канапето, тя прави оглед на двата големи куфар-гардероби, възправени подобно кариатиди чак до тавана в антрето на апартамента. Госпожа Ван Боолен не е прекарала двете седмици в Париж само по музите, а най-вече по модните къщи: по закачалките шумолят крепдешин, коприна и батиста, едно след друго тя изважда дузини блузи и костюми и пак ги връща обратно, проучва, преценява, брои, пръстите й щателно, но с удоволствие се разхождат по черни и преливащи във всички цветове ефирни и тежко падащи рокли и платове, преди да реши какво да предостави на малката племенница. Най-после на креслото бухва блестяща цветна пяна от тънки рокли и всякакви джунджурии — чорапи, бельо; целият лек товар може да се вдигне с едната ръка и да се отнесе в стаята на Кристине. Но когато лелята се приближава и тихо отваря вратата, в първия миг й се струва, че стаята е празна. Крилата на прозореца са широко отворени навън, креслата — празни, писалището — пусто, тъкмо решава да остави дрехите на някой стол, когато открива заспалата на канапето Кристине. От виното, с което не е свикнала, и от смущение го е изпила набързо, а чичото с добродушна усмивка й е доливал, главата й странно е натежала. Поискало й се е само да седне на канапето и размисли, всичко да премисли, и тогава, без да усети как, дрямката леко е свела главата й върху възглавницата.

Видът на човек, който не знае, че спи, неговата безпомощност винаги трогва или разсмива. Доближила се на пръсти до Кристине, лелята се трогва. В съня си наплашеното момиче е положило двете си ръце върху гърдите, сякаш за да се защити от нещо: вълнуващ е този прост жест, а също по детски полуотворената, сякаш уплашена уста; и веждите са повдигнати от някакво вътрешно напрежение; в порив на ясновидство лелята се досеща, че дори и насън Кристине се бои. Колко бледи са устните, как безцветни венците, какъв повехнал цвят има кожата на това още младо и по детски заспало лице. Вероятно лошо хранена, сломена от принудата рано да печели хляба си, изтощена, съсипана, а няма още двадесет и осем години. Poor chap^[3]. Докато гледа Кристине, неволно открила тайните си в съня, у добродушната жена внезапно се пробужда чувство на срам. Толкова уморена, толкова бедна, така изтерзана — какъв срам! — отдавна трябваше да им помогнем. Там вършим стотици благотворителни дела, уреждаме charity tees^[4] и раздаваме коледни подаръци, без да знаем за кого, а собствената си сестра, родната кръв през всичките тези години е била забравена, докато с няколкостотин долара биха могли да се направят чудеса. Наистина те биха могли да пишат, да напомнят за себе си — но пустата глупава бедняшка гордост, нежеланието да помолиш за нещо! Добре че сега поне могат да се притекат на помощ и да доставят малко радост на това бледо, мълчаливо момиче. Не знае защо, но когато гледа този тъй странно замечтан профил, тя изпитва умиление — собственият й образ ли се появява от огледалото на детството или внезапният спомен за някаква стара снимка на майка й, окачена в тясна златна рамка над детското й легло? Или пък споменът я връща към собствената й безпомощност отвъд, в онзи Boarding house^[5], кой знае, във всеки случай някаква вълна от нежност неочаквано залива остаряващата жена и тя леко погалва племенницата по русите коси.

Кристине мигом се сепва. Грижите по майка й са я свикнали да бъде нащрек и при най-лекия досег.

— Нима съм закъсняла? — мълви тя гузно. Вечният страх на всички чиновници, че ще закъснеят за работа, я съпровожда от много години в съня й и я кара да скача с първия звън на будилника. Стреснатият й поглед винаги пита часовника: „Не съм ли закъсняла?“ Първото й чувство за деня винаги е страхът да не се провини нещо в службата.

— Защо се стряскаш така, детето ми? — успокоява я лелята. — Тук имаме двойна порция време, просто не знаем какво да правим с него. Бъди спокойна, ако си уморена — бог ми е свидетел, няма да те безпокоя, донесла съм ти няколко рокли, виж, ако ти хареса някоя, облечи я. Толкова много домъкнах от Париж, куфарът ми е натъпкан догоре и затова си помислих, че няма да е зле да поносиш някоя вместо мен.

Кристине усеща, че цялата пламва. Значи те все пак са забелязали от пръв поглед, че тя ги срами със своята беднотия, сигурно и двамата вече се срамуват от нея — и лелята, и чичото. Но колко деликатно леля й иска да й помогне, как прикрива милостинята в старанието си да не я обиди.

— Но как да нося твоите рокли, лельо? — заеква тя. — Та те са прекалено скъпи за мен.

— Глупости, сигурно ще ти стоят по-добре, отколкото на мен. Антъни и без това вече ръмжи, че се обличам много младежки. Той гори от желание да изглеждам като прабабите му в Холандия — тежка черна коприна с бяло жабо, закопчана по протестантски догоре, а на главата бяло колосано боне. Ще му направи хиляди пъти по-голямо удоволствие, ако види тези парцали на теб. Така че ела и кажи коя ще избереш за тая вечер.

С обигран жест — у нея неочаквано се проявява отдавна забравеният маниер на манекенка — лелята взема една от ефирно леките рокли и сръчно я надипля върху себе си. С цвят на слонова кост и бордюр от японски цветя, тя блести в пролетно сияние до следващата рокля, на която остри червени пламъчета трептят върху черна като нощта коприна. Третата е блатистозелена със сребристи оттенъци по края, а и трите се струват толкова вълшебни на Кристине, че тя не се осмелява да си ги пожелае, пък камо ли да притежава някоя от тях. Защото как да сложи подобни разкошни и нежни богатства на беззащитните си рамене, без всеки миг да изпитва боязън? Как да върви и да се движи, обгърната от подобни багри и светлина? Човек първо трябва да се научи да носи такива дрехи.

И все пак женското у нея е твърде силно развито и тя гледа с покорен, но жаден поглед скъпите дрехи. Ноздрите й потръпват възбудено, ръката започва странно да трепери, защото пръстите вече биха желали да докоснат нежно материята и тя с усилие обуздава любопитството си. От стария си опит на манекен лелята познава тези жадни погледи, тази почти чувствена възбуда, която обхваща всички жени при вида на лукса; тя неволно се усмихва на внезапно лумналите огънчета в очите на тази кротка блондинка, те блуждаят неспокойно, нерешително от рокля на рокля и опитната жена знае коя ще избере тя, че ще съжалява за другите. Прави й удоволствие да слиса още повече омагьосаната Кристине.

— Е, нямаме бърза работа, ще ти оставя и трите, ще си избереш коя най-добре ще ти стои за днес, а утре ще пробваш другите. Донесох ти също чорапи и бельо — сега ти липсва само малко бодрост и елегантност, за да се зачервят бледите ти страни. Ако искаш, веднага ще отидем отсреща в stores^[6] и ще купим всичко, което ти е необходимо за Енгадин.

— Но, лельо — едва си поема дъх уплашената Кристина, — как може… Не бива да харчиш толкова пари за мен. И стаята е прекадено скъпа, наистина някоя обикновена стая щеше да ми бъде достатъчна.

Но лелята само се усмихва и я оглежда изпитателно.

— А после, детето ми — заявява тя властно, — ще те заведа при нашата фризьорка да те пооправи малко. С такава прическа у нас ходят само индианците. Да знаеш само как ще ти олекне на главата, когато тая грива вече няма да ти виси на врата. Не, никакви възражения, тия неща аз ги разбирам по-добре, остави ме да действувам и не се безпокой. А сега се нагласи, имаме много време. Антъни е на следобедния си покер. Довечера като му те представя, няма да те познае. Ела, дете!

В големия магазин за спортни стоки от рафтовете веднага зафучават кутии: избират пуловер на шахообразни карета, колан от скъпа кожа, който подчертава талията, чифт солидни сърненокафяви обувки с остър мирис на нова кожа, една барета, плътно прилепващи спортни чорапи на шарки и всякакви дреболии — в пробната Кристине като мръсна кожа хвърля омразната блуза и донесената сиромашия потъва в една картонена кутия. Обзема я чувство на странна лекота, когато противните вещи изчезват, сякаш собственият й страх се скрива завинаги в пакета. В друг магазин към покупките се прибавят чифт вечерни обувки, лек копринен шал и други подобни вълшебни вещи; неопитната Кристине е удивена от този чуден нов начин на покупки: да купуваш, без да питаш за цената, без вечния страх, че нещо е „прекадено скъпо“. Избираш, казваш „да“, не размишляваш, не се тревожиш и пакетите вече са завързани и политат към къщи, понесени от тайнствени пратеници.

Преди да си посмял да пожелаеш, и желанието вече е изпълнено: страшно и все пак упоително леко и хубаво. Кристине се отдава на чудото без съпротива, оставя лелята да се разпорежда и отвръща боязливо поглед само когато леля й вади от чантата си банкноти, старае се да не слуша, да не чува цената, защото сигурно много, невъобразимо много се харчи за нея: за цели години не е пръскала толкова много, както тук за половин час. Но когато излизат от магазина, тя не може да се сдържа повече, хваща ръката на благодетелката си и в порив на благодарност я целува. Лелята се усмихва на трогателното й смущение.

— А сега е ред на скалпа! Ще те заведа при фризьорката и докато стоиш там, аз ще се отбия да оставя визитната си картичка на едни приятели. За един час ще си готова и ще мина да те взема. Като кукла ще те нагласи, още отсега видът ти се промени. После ще отидем на разходка, а довечера истински ще се повеселим.

Сърцето й затуптява от радост, Кристине послушно влиза (та леля й има най-добри намерения) в облицована с плочки и блестящи огледала стая, където топлият и сладникав въздух мирише на свеж, дъхав сапун и есенции, а един електрически апарат фучи като планински вятър. Фризьорката, пъргава французойка с чипо носле, получава най-различни инструкции, които Кристине почти не разбира, а не се и опитва да разбере. Обзело я е някакво ново желание — да не се противи на изненадите. Настаняват я на удобния операционен стол, лелята изчезва, тя се обляга на меката облегалка и със затворени очи изпада под приятната наркоза на насладата; усеща да щрака някаква машинка, усеща стоманен хлад на врата, слуша непринудения непонятен брътвеж на енергичната жена, вдъхва упоителния аромат и оставя сръчните чужди пръсти и сладки благоухания да обливат косите и врата й. Не бива да отваря очи, мисли си. Инак всичко може да се окаже просто сън. Не бива да пита. Само да се наслади докрай на това празнично чувство, веднъж да си отдъхне и вместо тя да се грижи за другите, да се погрижат за нея. Веднъж поне да отпусне ръце на скута си, веднъж и на нея да й се случи нещо хубаво, нека само дълбоко се наслаждава на това необикновено безсилие, когато си седиш безгрижно облегнат, а други се грижат за теб, на това особено сладострастно чувство, което не е изпитвала от години, от десетилетия; затворила очи под вълната топъл ароматен въздух, тя си спомня кога за последен път се е чувствувала така: като дете, болна е и дни наред е изгаряла в треска, сега вече е по-добре, майката й носи подсладено бадемово мляко, бащата и братът седят край леглото й добри, загрижени, мили. До нея канарчето чурулика закачлива мелодия, в леглото е топло и меко, няма защо да ходи на училище, всички са нежни към нея, върху одеялото има играчки, но тя се усеща така приятно ленива, че не й се играе; не, по-добре е да затвори очи и да усеща с цялото си същество, че няма нужда да работи, че другите се грижат за нея. От години не си е спомняла това детско доволство, сега то ненадейно се появява — кожата й, облените от топлина слепоочия си спомнят. Сръчната госпожица няколко пъти й задава въпроси:

— По-къса ли я искате?

Тя отговаря само:

— Както желаете — и нарочно не поглежда в доближеното огледало. О, не, само да не прекъсва божественото чувство, когато за нищо не си отговорен, когато нищо не вършиш и нищо не искаш, макар че би било съблазнително за пръв път в живота си да заповядаш някому, властно да пожелаеш нещо, да изискаш това или онова. Сега от някакъв кристален флакон върху косите й струи ухание, нежно я гъделичка бръснач, изведнъж усеща главата си странно лека, а по кожата на врата си нова приятна хладина. Всъщност вече е любопитна да погледне в огледалото, но се въздържа, затворените очи удължават приятното чувство на омайния сън. В това време като добър домашен дух до нея е седнала някаква втора госпожица и докато първата изкусно ондулира косите й, се заема да й направи маникюр. Кристине послушно се съгласява — вече без да се изненадва — и не се съпротивлява, когато след встъпителното „Vous êtes un peu pâle, Mademoiselle“^[7] усърдната художничка с всевъзможни моливи и помади начервява устните й, очертава дъгата на веждите и освежава цвета на бузите. Тя забелязва всичко това в състоянието на приятна немощ и безпаметност и в същото време нищо не забелязва, защото — упоена от сладникавия душно-влажен въздух — на Кристине й е трудно да разбере дали всичко това се случва с нея, или с някое съвсем друго, съвсем ново „аз“, сякаш всичко е сън, смътен и нереален, и малко се бои да не би този сън внезапно да се сгромоляса.

Най-после лелята се появява. „Отлично“ — заявява тя на майсторката като познавач. По нейна молба завиват няколко кутийки, моливи и флакони, а сетне предлага на племенницата да се поразходят малко. Станала от креслото, Кристине не смее да се погледне в огледалото: само усета, че на тила й е необикновено леко и докато крачи и сегиз-тогиз тайно поглежда към хубавата пола, веселите чорапи с пъстри шарки и лъскавите елегантни обувки, тя чувствува как стъпва все по-сигурно. Притиснала се нежно до леля си, тя слуша обясненията й, всичко е прекрасно, пейзажът с избуялата зеленина и панорамната гледка на върховете, хотелите, тези луксозни замъци, накацали високо и предизвикателно по склоновете, скъпите магазини със съблазнителните изискани витрини, кожи, бижута, часовници, антики, всичко това странно и чуждо до невъобразимото самотно величие на заледената далнина. Прекрасни са и конете в хубавите си сбруи, кучетата, хората, и те облечени в ярки пъстри багри като алпийските цветя. Цялата атмосфера на слънчево безгрижие, на един свят без труд, свят без бедност, за който никога не е подозирала, че съществува. Леля й назовава имената на върховете, на хотелите, на някои известни личности, минаващи край тях; Кристине слуша със страхопочитание, почтително поглежда към тях и собственото й присъствие тук все повече й се струва като някакво чудо. Слуша и се удивлява, че й е позволено да върви тук, и все по-дълбоко се съмнява, че самата тя преживява всичко това. Най-сетне лелята поглежда часовника:

— Трябва да се връщаме. Време е да се преоблечем. До вечеря остава само един час. Единственото, което може да разсърди Антъни, е неточността.