Стефан Цвайг
В омаята на преображението (5)

Сгушена в ъгъла на вагона, изтощената Кристине пътува цяла вечер, зад стъклата на прозорците, по които се стича дъжд, пейзажът е мрачен, небето забулено в облаци. Отначало в здрача като подплашени животни профучават градчета и селца, после всичко бързо се изгубва и стопява в мъглата. Никой не дели с нея купето трета класа, така че може спокойно да се изтегне на дървената пейка и едва сега чувствува колко е уморена. Опитва се да събере мислите си, но припреният монотонен бяг на колелата прекъсва връзката помежду им и упойващото було на съня все повече стяга болезненото й чело, оня тягостен и все пак омайващ сън във влака, в който лежиш безчувствено, свързан като в черен чувал с въглища, и той се друса, друса. Влакът отнася безчувственото тяло в пространството, под него забързано тракат колелата като подгонени роби, а над облегнатата й глава тече времето — безмълвно, неуловимо, безпределно. И умората й така цялостно се разтваря в този стремителен черен поток, че тя се стряска посред дрямката си, когато на сутринта вратата внезапно изтрещява и някакъв мустакат мъж с широки рамене строго застава пред нея. Нужен й е само миг, за да напрегне упоените си сетива и да разбере, че този мъж в униформа не иска да й стори зло, да я арестува и отведе, а само да прегледа паспорта, който тя изважда от ръчната си чанта с вдървени от студ пръсти. В продължение на секунда чиновникът изпитателно сравнява залепената снимка с разтревоженото й лице. Тя трепери силно, още от войната нервите й тръпнат от втълпения безсмислен и все пак непоклатим страх да не наруши някоя от хилядите наредби: та нали все можеше да престъпи някой закон. Но жандармът козирува небрежно, любезно й връща паспорта и затваря вратата по-внимателно, отколкото я е отворил. Най-после Кристине отново може да полегне, но вледеняващият страх е прогонил съня от клепачите. От любопитство пристъпва към прозореца. И остава поразена. Защото зад леденостудените стъкла, където (сънят не знае времето) хоризонтът на равнината като кална сива вълна все още се стича в мъглата, върху земята изникват (защо и как — тя не разбира) с каменна мощ планини, огромни, невиждани, поразителни образувания, и още замаяни от изненада, едни уплашени очи съзират за пръв път невъобразимото величие на Алпите. Първият слънчев лъч тъкмо се промушва през седловината на изток и се пръсва в милиони искри върху ледената повърхност на най-високия връх и толкова ослепително бяла е чистотата на тази пълноструйна светлина, че Кристине неволно затваря клепачи. Но тъкмо тази мигновена болка в очите я ободрява. Едно движение — за да бъде по-близо до чудото — и прозорецът се смъква със звън, а през смаяните полуотворени устни към дробовете веднага се втурва свеж, леденостуден, остър като стъкло и напоен с тръпчивия дъх на снега въздух, никога не е дишала така дълбоко, толкова чист въздух. Щастливката неволно разтваря ръце, за да поеме по-дълбоко тази първа безразсъдна, изгаряща глътка и изпъчила гърди, веднага усеща как от изпития мраз по жилите й се разлива благотворна топлина — прекрасно, прекрасно! Едва сега, пронизана от прохладата, тя се осмелява да огледа по-добре всичко поред отдясно, отляво; все по-възхитено разнеженият поглед опипва всеки гранитен склон, чак до най-горния заледен корниз, и на всяко място открива нова прелест — там някой водопад се сгромолясва презглава в долината, отвъд — като птичи гнезда, сгушени в пукнатините — изящни къщи с надвиснали над тях скали, отсреща орел гордо кръжи около най-високия връх и над всичко божествено чиста опиваща синева, за която никога не си вярвал, че притежава силата да те направи толкова свеж и щастлив. Избягала за пръв път от своя тесен свят, Кристине не може да откъсне поглед от тази невероятна картина, от тези каменни кули, израсли като че ли за една нощ. Те сигурно стоят тук от хилядолетия, тези исполински гранитни твърдини на Създателя, и вероятно ще чакат тук още милиони и милиарди години, непоклатими, всяка на същото място, а тя самата, ако не бе това случайно пътуване, щеше да умре, да изтлее и се разпадне на прах, без да подозира тяхното чудесно присъствие. Животът й е минавал край всичко това, никога не го е виждала и едва ли е пожелавала да го види; безчувствено е дремела в мъничкото помещение, което би могла да обгърне с две ръце и да обходи с няколко крачки, а след една нощ, след един ден ще започне най-многообразната безкрайност! Изведнъж за пръв път някакво предчувствие за пропуснатото прониква в тази досега безметежна, равнодушна душа, докоснала се до всемогъществото на природата, един човек за пръв път научава преобразяващата сила на пътуването, което с единствен замах откъсва от тялото ни твърдата кора на навика и хвърля голото плодородно семе в неудържимата стихия на преображението.

Възбуден, притиснал през цялото време със страстно любопитство пламналата си буза в рамката на прозореца, един откъснал се от себе си човек стои в този пръв миг на откровение пред пейзажа. Нито една мисъл вече не се връща назад. Забравени са майката, службата, селото, забравена е нежно изрисуваната карта в чантичката, която би могла да й назове всеки връх и всеки стремглаво втурнал се към долината планински поток, забравено е собственото вчерашно „аз“. Само да изпива всичко до последната капка, само да не пропусне нищо от постоянно сменящото се великолепие, да запечатва всяка картина от величествената панорама и да пие, пие с отворени уста този леден въздух, остър и уханен като хвойна, този планински въздух, който кара сърцето да бие по-силно и решително! Четири часа нито за миг Кристине не напуска мястото до прозореца и така унесено гледа навън, че забравя времето и когато влакът спира и кондукторът на чужд диалект, но все пак ясно, обявява крайната й цел, сърцето й се преобръща.

„Боже мой!“ тя с усилие се откъсва от опиянението. Вече е пристигнала, а нищо не е премислила: нито как ще поздрави леля си, нито какво трябва да каже. Бързо посяга за куфара и чадъра — само да не забрави нещо! — забързва след другите слизащи пътници. В този миг строената по военному двойна редица от носачи с пъстри кепета се разбягва с ловджийски апетит, за да нападне новодошлите, гарата ехти от имена на хотели и гръмки поздрави. Само към нея не се приближава никой. Все по-неспокойна, с разтуптяно сърне тя се оглежда боязливо на всички страни. Никой. Нищо. Всички са очаквани, всички знаят пътя си, само тя не, тя единствена. Пътниците вече се тълпят около хотелските коли, които чакат в лъскава пъстра редица като готова за стрелба батарея, перонът вече опустява. А все още никой: забравили са я. Леля й не е дошла: може би си е заминала или е болна и са отменили поканата, а телеграмата е пристигнала твърде късно. Боже мой, дано поне парите й стигнат за връщане! Все пак преди това тя с последни сили се осмелява да се доближи до някакъв служител, на чието кепе със златни букви е написано „Хотел Палас“, и със слаб глас пита дали при тях е отседнало семейство Ван Боолен.

— Разбира се, разбира се — отговаря гърлено пълният червенолик швейцарец, олеле, и естествено на него му е възложено да вземе от гарата една госпожица. Нека се качи в колата и да му даде квитанцията за багажа. Кристине се изчервява. Едва сега, неприятно засегната, забелязва колко издайнически сиромашко се люлее в ръката й мизерното плетено куфарче, докато при всички други коли сред пъстрите чанти от скъп юфт, крокодилова, змийска или кожа-гласе наперено се трупат нови-новенички и лъскави, като току-що свалени от витрината куфари-гардероби. Веднага се набива в очи голямата дистанция между нея и другите пътници. Обзема я срам. Трябва да излъже нещо! Другият багаж ще дойде по-късно. Е, тогава може да тръгват, обяснява (слава богу, без никакво учудване или презрение) величествената ливрея и отваря вратата на колата.

Когато човек се засрами, незабележимо бива засегнат и най-отдалеченият нерв на неговото същество; и най-беглото докосване, най-случайната мисъл извиква отново и усилва понесеното веднъж от засрамения мъчение. От този първи сблъсък Кристине е загубила своята непринуденост. Качва се с плахи стъпки в тъмното купе на хотелския автобус и неволно отстъпва, щом забелязва, че тук не е сама. Но вече не може да се върне. Трябва да мине през сладкия аромат на парфюм и тръпчивия мирис на кожа, покрай сърдито прибрани колене, за да може боязливо, със свити сякаш от студ рамене и сведени клепки, да стигне до някое по-задно място. От смущение, като минава покрай всяко коляно, тя бързо прошепва някакъв поздрав, сякаш с тази учтивост иска да извини своето присъствие. Но никой не отговаря. Или погледът на шестнайсетте чифта очи е бил неблагоприятен, или пътниците — румънски аристократи, които говорят на креслив и груб френски — в шумното си настроение не са и забелязали тънката сянка на бедността, която стеснително и тихо се сгушва в най-далечния ъгъл. Тя седи, притиснала плетения куфар към колене — няма смелост да го сложи на някое празно място, свила се е одве, за да избегне навярно присмехулните погледи; през целия път нито веднъж не смее да вдигне очи; вторачила се е долу в пода. Но луксозните обувки на жените тутакси й напомнят за нейните груби кундури. С чувство на болка сравнява горделиво изопнатите женски крака, дръзко кръстосани под разтворените манта от хермелин, спортните мъжки чорапи с екстравагантни шарки; дори тази богаташка измет кара бузите й да пламнат от срам: как да стои до тази никога неподозирана елегантност. Всеки плах поглед е ново мъчение. Тъкмо срещу нея седемнайсетгодишно момиче държи на скута си китайско кученце с мека като коприна козинка, което лениво се протяга и джафка: дрешката му е украсена по края с кожа и извезан монограм, а малката детска ръка, която рови в козинката му, е с розов маникюр и на нея вече блести един диамант. Дори стиковете за голф, облегнати в ъгъла, имат елегантни калъфи от нова гладка кремава кожа, всеки от нехайно хвърлените в колата чадъри е с различна изискана и екстравагантна дръжка — с несъзнателно движение ръката й бързо прикрива дръжката на собствения й чадър от евтина имитация на рог. Дано само никой не я погледне, никой не забележи онова, което за пръв път преживява! Горкото момиче все повече се свива в себе си и всеки път, когато наблизо се разнесе смях, по приведения й гръб пропълзяват тръпки. Но тя се бои да вдигне очи, за да разбере дали наистина се смеят на нея.

Спасение! След мъчителните минути гумите на колата изхрущяват по насипаната с фин чакъл площадка пред хотела. При сигнала на клаксона, пронизителен като камбана на влак, пред колата се струпва пъстра рота слуги и пикола. Зад тях церемониално, за да отдаде дан на високото си положение, в черен редингот и вчесан на път се появява главният администратор на хотела. Най-напред от автобуса, като подрънква и се отърсва, скача китайското кученце; небрежно, без да прекъсват шумния си разговор, една подир друга слизат дамите, които повдигат летните манта над мускулестите си спортни прасци; зад тях още се носи почти упоителна вълна парфюм. Всъщност благоприличието изисква от господата да пропуснат напред стеснително изправилата се девойка, но те или правилно са преценили произхода й, или изобщо не я забелязват; всеки случай минават край нея, без да се оглеждат, и се отправят към рецепцията. В смущението си Кристине изостава назад, с опротивялото й изведнъж плетено куфарче в ръка. По-добре е да се поотдалечат още няколко крачки, мисли си, това ще отклони вниманието им. Но колебанието й е траяло прекалено дълго. Защото когато сега слиза от колата, към нея не се втурва никой от хотелската прислуга, а господинът в редингота вече раболепно се е отдалечил с румънците, носачите пъргаво носят зад тях ръчния багаж, а слугите вече жонглират оглушително на покрива на автобуса с тежките куфари. Никой не й обръща внимание. Очевидно, мисли си тя, пламнала от чувство на унижение, да, очевидно я смятат за домашна прислужница, в най-добрия случай за камериерката на онези особи, защото слугите равнодушно маневрират с багажа покрай нея, сякаш е една от тях. Най-после тя не издържа повече и с последни сили се довлича до дежурния администратор във фоайето на хотела.

Но кой би се осмелил да заговори един администратор в разгара на сезона; този капитан на огромния луксозен кораб, който седи величествен пред своя пулт и непоколебимо следва курса си през бурята от въпроси. Една дузина гости чакат търпеливо пред него, всесилния, който с дясната ръка си взема бележки, с един поглед и знак изпраща като със стрела куриери, със слушалка на ухото информира надясно и наляво, някакъв универсален човек-машина с постоянно изопнати нерви — пред негово величество са принудени да чакат дори важни особи, камо ли един неопитен, стеснителен новак! Толкова недосегаем изглежда на Кристине този господар на шетнята, че тя плахо отстъпва към нишата, за да изчака почтително, докато вихрушката се уталожи и разпръсне. Но досадният плетен куфар в ръката все повече натежава. Напразно се оглежда за някаква пейка, за да го положи там. Но докато се озърта изпитателно, струва й се — вероятно въображение или прекомерна възбуда, — че от креслата във фоайето неколцина вече иронично я поглеждат, шепнат си и се смеят; още миг и тя е принудена да пусне на земята действително противния си товар, така немощни стават изведнъж пръстите й. Но тъкмо в този критичен миг с бързи стъпки към нея приближава изрусена, изкусно подмладена много елегантна дама, вглежда се изпитателно в профила й, преди да се осмели да изрече:

— Ти ли си, Кристине?

Спонтанното „да“ на Кристине е по-скоро въздишка, отколкото слово; лелята я дарява с анемична целувка по бузите и я облъхва със слаб мирис на пудра. А тя, почувствувала най-после малко топлота, родна близост в ужасната си сиротност, се хвърля така бурно в тази едва загатната прегръдка, че лелята, взела този порив към опора за роднинска нежност, се трогва. Тя леко потупва потръпващите рамене.

— О, и аз страшно се радвам, че дойде. Антъни и аз, и двамата много се радваме — и като я хваща за ръката: — Ела, вероятно искаш да се понагласиш, вашите влакове в Австрия сигурно са ужасно неудобни. Оправи се спокойно, само не закъснявай много. Вече удариха гонга за обед, а Антъни не обича да чака, това му е слабото място. We have all prepared^[1] — ах да, всичко сме приготвили, портиерът веднага ще ти покаже стаята. Нали ще побързаш: няма нужда от специален тоалет, по обед тук всеки я кара как да е.

Лелята прави знак, мигновено някакъв дребосък в ливрея поема куфара и чадъра и изтичва за ключа. Асансьорът безшумно се издига два етажа нагоре. По средата на коридора пиколото отваря една врата и отстъпва със свалено кепе встрани. Значи това тук е нейната стая. Кристине влиза. Но още на прага се отдръпва, като че ли е сбъркала мястото. Защото и при най-добро желание пощенската служителка от Клайн-Райфлинг, свикнала да вижда около себе си само бедност, не може да се преустрои дотолкова бързо и да се осмели да повярва, че тази стая е определена за нея, тази прахоснически голяма, пресветла и с пъстри тапети стая, в която през отворената двукрила балконска врата като през кристално отверстие струи водопад от светлина. Златният поток неудържимо залива цялото помещение, всеки предмет е изобилно напоен от пламтящата стихия. Полираните ръбове на мебелите блестят като кристал, по месинга и стъклото весело играят искри, дори килимът с извезаните си цветя диша сочно и естествено като истинска поляна. Не стая, а сияйно райско утро; заслепена от обилието на пламтящата навред светлина, Кристине уплашена изчаква сърцето й да се успокои, сетне бързо и малко гузно затваря вратата зад себе си. Първо, силната почуда: но нима съществува толкова блясък! И втора мисъл, от много години насам неразривно свързана с всичко желано: какво ли струва това, колко пари, колко много пари! Сигурно един-единствен ден престой тук струва повече, отколкото тя печели у дома на седмица, не, на месец! Засрамена — защото кой би посмял да се чувствува тук у дома си, — Кристине се оглежда и пристъпва плахо по скъпия килим. Едва тогава със страхопочитание, но и с горещо любопитства се приближава до отделните съкровища. Най-напред предпазливо докосва леглото: нима наистина ще й позволят да спи в тези хладни постели, прилични на цъфнали бели цветове? А пухената завивка от коприна на цветчета е лека и мека като нежен мъх; натискаш с пръст и лампата светва и озарява ъгъла в топло розово. Откритие след откритие, умивалникът, бял и гладък като мида с никелирана арматура, фотьойлите, меки и дълбоки, нужна е сила, за да се изтръгнеш от тяхната еластична прегръдка, полираната мебел от ценно дърво, хармонично свързващо се с пролетното зелено на тапетите, а на масата — за да я поздрави — ярък букет от разноцветни карамфили във висока ваза, пламенно приветствие за добре дошла на цветни гласове от кристален тромпет! Невероятен, вълшебен разкош! И ще може да гледа, използува, притежава всичко това ден, седмица, две. Предвкусвайки наслада, тя се промъква свенливо като влюбена девойка до непознатите предмети, докосва любопитно вещ след вещ и се прехласва от възторг, но изведнъж, сякаш е настъпила змия, отстъпва ужасено назад и едва не пада. Защото неволно е отворила големия стенен гардероб и пред нея иззад притворената врата — подобно на дявол с червен език, изскочил от вълшебна кутия — върху едно неподозирано тук стенно огледало се появява някакво изображение в естествена големина, Кристине се стряска: самата тя, ужасяващо истинска, единственото нещо, неприлягащо в това елегантно помещение. Краката й се подкосяват, когато така неочаквано съзира яркожълтото си развлечено палто и изкривената сламена шапка над обърканото лице. „Марш оттук, нахалнице! Не цапай къщата! Върни се там, откъдето си дошла!“ — сякаш й заповядва огледалото. Наистина — мисли си тя поразена, — как ще се осмеля да живея в подобна стая, сред този свят! Какъв срам за леля! Да не си слагам специален тоалет, каза ми. Като че ли изобщо имам някакъв! Не, няма да сляза долу, по-добре да остана тук. По-добре да си замина. Но как да се скрия, още сега, преди да ме видят и да стане някакъв скандал, навреме да изчезна? В бягството си от огледалото тя неволно отстъпва колкото може по-назад и се озовава на балкона. Вкопчила се здраво за парапета, тя се взира надолу. Един скок и ще бъде спасена.

В този миг отдолу още веднъж войнствено загърмява гонгът. За бога! Тя се опомня — в хола я чакат чичото и лелята, а тя се размайва наоколо. Още не се е измила, още не е смъкнала противното палто, купено на безценица. Трескаво развързва плетения куфар, за да извади тоалетния си несесер. Но когато разгъва мушамената торбичка и поставя всичко на гладката кристална поличка: простия сапун, грубата дървена четка, очебийно евтините принадлежности за миене, струва й се, че още веднъж излага цялата си еснафщина пред нечий язвително-високомерен любопитен поглед. Какво ли ще си помисли камериерката, когато чисти, сигурно веднага ще разправи на дружките си за сиромашкия гост; едната ще го разкаже на другите и веднага всички в хотела ще узнаят, а всеки ден ще трябва да минава покрай тях със сведен поглед и да усеща подигравателното шушукане зад гърба си. Не, в този случай лелята не може да помогне, това не може да се скрие, то прозира. Навсякъде, при всяка крачка ще се разпаря по един шев и под роклята, по обувките ще лъсне нейната беднотия. Но сега да върви, лелята чака, а чичото, както тя каза, лесно губи търпение. Какво да облече? Господи, какво да стори? Отначало посяга към зелената блуза от изкуствена коприна, взета назаем от сестра й, но онова, което вчера още бе бисерът на нейния гардероб в Клайн Райфлинг, сега й изглежда ужасно безвкусно и просташко. По-добре е простата бяла блузка, защото не бие на очи, ще вземе и цветята от вазата: може би ако ги държи пред блузата, яркото им великолепие ще отклони погледите от нея. И свела очи, тя прибягва край всички гости на площадката, само за да надделее страха, че я наблюдават; втурва се надолу по стълбата, бледа, запъхтяна, с тъпа болка между слепоочията и с главозамайващото чувство, че се хвърля в някаква смъртоносна бездна.