Стефан Цвайг
В омаята на преображението (4)

Приготовленията траят цяла седмица. Вечер усилено шият, кърпят, чистят и преправят стари дрехи, освен това вместо сестра й да купи нещо за изпратените долари („По-добре е да се спестят“ — съветва я малката съобразителна еснафка), тя й заема нещичко от собствения си гардероб: яркожълто палто за път, зелена блуза, мозайкова брошка, купена от майката във Венеция по време на сватбеното й пътешествие, както и малък плетен куфар. Това ще стигне, според нея на планина не се носят много тоалети, а ако в краен случай нещо липсва на Кристине, по-добре е да си го купи на място. Най-после денят на заминаването настъпва. Учителят от съседното селище Франц Фуксталер собственоръчно занася до гарата плоския плетен куфар, не иска да го лишат от удоволствието за една приятелска услуга. Веднага след първото известие дребният слабоват човек с боязливо скритите зад очилата сини очи е дошъл у Хофленерови, за да им предложи помощта си; те са единствените, с които поддържа приятелски връзки в уединеното лозарско селище. Повече от година, отписана от всички лекари, жена му лежи в туберкулозната болница „Аланд“, двете деца ги гледат роднини в друг град; така почти всяка вечер той седи сам в двете си запустели стаи и тихо, с голямо увлечение се отдава на любимите си занимания: прави си хербарий, като под сплесканите изсушени цветя с красив шрифт „ронд“ изписва с червено мастило латинските имена, а с черно — немските, собственоръчно подвързва любимите си керемиденочервени брошури от издателство „Реклам“ в пъстри картони, а на гърба на книгите с микроскопична точност и тънък писец сполучливо рисува печатни букви. В късен час, щом всички съседи заспят, той взема цигулката и по саморъчно преписани ноти — малко неумело, но с голямо усърдие — свири Шуберт и Менделсон. Или преписва върху фини тънки четвъртинки листи най-хубавите стихове и мисли от взети назаем книги, а щом тия бели листа станат сто, ги подвързва с гланцова хартия в нов албум с пъстър етикет. Подобно на арабски преписвач на Корана той обича нежните заоблени букви, редуването на тънките, спокойни линии и плътните, силно удебелени, за да може с безмълвния шрифт да оживи онази неизказана радост и душевно напрежение, които е изпитал при четенето. За този скромен, тих, кретащ през живота мъж, пред чието общинско жилище няма градинка, книгите са цветята в дома му и той обича да ги подрежда в пъстри алеи на полицата; с радостта на стар градинар се грижи за всяко едно, докосва се до тях със слабите си малокръвни ръце така, сякаш до чуплива скъпоценност. Никога не влиза в селската кръчма. Мрази бирата и тютюневия дим и се страхува от тях, както набожните от сатаната; чуе ли зад някой прозорец груб пиянски глас или скандал, побързва да отмине със ситна гневна крачка. Единствените хора, с които общува след заболяването на жена му, са Хофленерови. У тях идва често след вечеря, за да побъбри или — както те обичат — да им почете със своя наистина суховат, но мелодичен на покъртителните места глас обикновено от „Полски цветя“ на сънародника им Адалберт Шифтер. Свенливата му и малко тесногръда душа се въодушевява всеки път, щом вдигне глава от книгата към склонената русокоса глава на вдълбоченото момиче; по нейната вглъбеност чувствува, че тя го разбира. Майката забелязва какво става с учителя и се досеща, че щом неизбежната участ сполети неговата съпруга, погледът му към Кристине ще се промени, ще излъчва повече смелост. Но Кристине търпеливо мълчи: отдавна се е отучила да мисли за себе си.

Учителят носи куфара на дясното си, малко по-ниско рамо, безразличен към хихикащите ученици. Товарът не е много тежък, но въпреки това той се запъхтява и подтичва през целия път, за да върви в крак с Кристине, нетърпеливо и нервно избързала напред; не бе очаквала, че раздялата ще бъде толкова тягостна. Въпреки изричната лекарска забрана, майка й три пъти дотичваше след нея по стълбите до входното антре, сякаш подгонена от необясним страх, се вкопчваше в Кристине и три пъти, макар че времето напираше, се наложи да отведе отново горе тромавата ридаеща старица. Но както често през последните седмици, посред хлипанията и развълнуваните думи дъхът на старата секва и отново я слагат в леглото. В това състояние я е оставила Кристине и сега в безпокойство я гризе съвестта:

— Боже мой, ами ако й се случи нещо! Толкова възбудена никога ме съм я виждала, а мен няма да ме има — измъчва се тя. — Или ако има нужда от нещо през нощта, а сестра ми ще идва от Виена само в неделя. Наистина момичето от хлебарницата ми се закле, че вечер ще поседява у нас, но не мога да разчитам на нея; ако стане дума за танци, ще зареже и собствената си майка. Не, не биваше да заминавам, не биваше да се съгласявам. Пътуването е само за хора, които нямат болни у дома си, не за такива като мен, и то толкова далеч, че да не мога да се върна, когато потрябва. Пък и за какво ми е цялото това пътуване? Как да се радвам, когато не съм спокойна, когато всяка минута ще си мисля дали не й се е случило нещо, и нощем няма никой, а хазяите долу не чуват звънеца, или не искат да го чуят. Стопаните на кръчмата никак не ни обичат; ако зависеше от тях, отдавна да са ни изхвърлили. И помощничката от Линц, и нея помолих да наминава по обед и вечер, но тя каза само „добре“, тая студена, съсухрена особа, такова едно „добре“, че не знаеш дали наистина ще отиде, или не. Дали да не телеграфирам, че се отказвам? Какво я интересува леля ми дали ще отида, или не? Майка ми просто си е втълпила, че те мислят за нас. Иначе отдавна щяха да пишат от Америка или тогава, по време на глада, да ни изпратят някой колет с продукти, както направиха хиляди други. Колко минаха през ръцете ми, но нито един за мама от родната й сестра. Не, защо ли я послушах, ако зависеше от мен, и сега не е късно да откажа. Не зная защо, но така ме е страх. Не биваше да заминавам, не биваше.

В старанието си да насмогва на бързите й крачки, стеснителният дребен рус мъж до нея постоянно си поема дъх, за да я успокои. Нека не се безпокои, всеки ден ще наглежда майка й, обещава той. Ако някой има право на отпуск, то тя си го е заслужила, от години вече не е почивала. Ако тя постъпваше против дълга си, той пръв би я разубедил: но нека не се безпокои, всеки ден ще й пише, всеки ден. Припряно, едно през друго, той задъхано говори каквото му хрумне, за да я успокои и наистина настойчивите му увещания й действуват благотворно. Тя и не се вслушва много в думите му, но чувствува, че има някой, на когото може да разчита.

На гарата — вече съобщават, че влакът пристига — свенливият придружител се покашлюва непохватно и смутено. Тя забелязва, че той през цялото време пристъпва от крак на крак, иска да каже нещо, но не смее. Най-после използува една пауза и нерешително вади от вътрешния си джоб бяла сгъната хартия. Моли да го извини, това не е подарък, само едно малко внимание, може би ще й послужи. Изненадана, тя разгъва грубата, надиплена като хармоника хартия. Това е малка карта на маршрута й от Линц до Понтрезина; всички реки, планини и градове по протежение на железопътната линия са отбелязани с микроскопични букви с черен туш, планините са защриховани с по-тънки или по-плътни линии според височината им, обозначена с мънички цифри, реките са оцветени със син, градовете с червен молив, разстоянията са отбелязани в отделна колонка долу вдясно, точно както върху големите учебни карти на Географския институт, тук обаче прерисувани с нежно старание и жизнерадостно търпение от един дребен селски учител. Изненадана, Кристине неволно се изчервява. Радостта й вдъхва смелост на стеснителния човек. Той изважда още една малка карта, този път четвъртита и оградена със златен кант; картата на Енгадин, изкусно прекопирана с най-малки подробности от голямата военнотопографска карта на Швейцария; в центъра с червено кръгче специално е оградена една сграда, това бил нейният хотел, обяснява той, там, където ще живее, открил го в някакъв стар Бедекер: за да се ориентира при всички излети и да не се безпокои, че ще обърка пътя. Дълбоко покъртена, Кристине му благодари. Сигурно този трогателен човек тайно е изписал от библиотеките в Линц или Виена оригиналите, а после по цели нощи с мило търпение е чертал и оцветявал тези карти със стократно подостряния молив и специално купеното перо, само и само въпреки немотията да й достави истинска радост с тоя подарък, съчетаващ полезното с приятното. Той предварително е премислил и проследил още незапочналото й пътуване километър по километър, ден и нощ нейният път и съдба са присъствували в мислите му. Сега, като подава развълнувано ръка да благодари на човека, уплашен от собствената си смелост, тя сякаш за пръв път съзира очите му зад стъклата. Те са по детски сини и добри, но погледне ли го, те изведнъж потъмняват и стават по-дълбоки от силното вълнение. Ненадейно тя изпитва непозната досега топлота в негово присъствие, чувство на симпатия и доверие, каквито досега не е изпитвала към никой мъж. В този миг в нея внезапно узрява едно още смътно усещане; по-дълго и по-сърдечно от друг път Кристине стиска благодарно ръката му. И той чувствува промененото отношение, слепоочията му пламват, смущава се, поема дълбоко въздух и се мъчи да намери подходящите думи. Но локомотивът вече фучи към тях като разярен черен звяр, цепи въздуха от двете си страни така, че листът насмалко не изхвръква от ръката й. Остава само една минута. Кристине се качва бързо и от прозореца вижда само една развяваща се бяла кърпичка, която бързо изчезва в пушека и далечината. После остава сама, за пръв път от много години насам сама.