Стефан Цвайг
В омаята на преображението (39)

Дните до неделя са непоносими за Кристине. За пръв път тя се бои от самата себе си, от хората, от предметите. Истинско мъчение е сутрин да отключва малката каса, да докосва банкнотите. На кого принадлежат те — на нея? На държавата? Още ли са непокътнати? Отново и отново брои сините хартийки, но все не стига до края. Или ръката й трепери, или пък пропуща някоя цифра. Загубила е всякаква увереност в себе си, а заедно с това и всяка непринуденост. Въобразява си, че околните се досещат за намерението й, за съмненията, че я наблюдават и дебнат. Напразно разумът й повтаря: Това е лудост. Аз нищо не съм сторила, ние нищо не сме сторили. Всичко е наред, парите още са в касата, сметката излиза до последната цифра, никаква ревизия не ме плаши. И все пак не издържа на погледите, стряска се, когато телефонът звънне, и с големи усилия успява да вдигне слушалката. А когато в петък сутрин в пощата неочаквано с тежки стъпки и звънтяща сабя влиза стражарят, пред очите й притъмнява, с две ръце се вкопчва в масата, сякаш не дава да я откъснат от нея.^[1] Но стражарят с цигара в уста чисто и просто иска да изпрати запис на някакво момиче, от което има незаконно дете, месечната издръжка, и с добродушна горчивина се шегува по повод на дългосрочната вина, с която изкупва едно тъй кратко удоволствие. Но на Кристине не й е до смях, попълва бланката с разкривен почерк. Отдъхва си едва когато вратата зад него се хлопва и дръпнала чекмеджето, се убеждава, че парите още са там, тридесет и две хиляди седемстотин и дванадесет шилинга и четиридесет гроша, точно по касовата книга. Нощем не може да спи, а когато все пак заспи, сънува кошмари, защото намерението винаги е по-страшно от постъпката, онова, което не се е случило, вълнува по-силно от станалото.

Неделя сутрин Фердинанд я чака на гарата. Поглежда я изпитателно.

— Бедничката! Колко зле изглеждаш, измъчена до краен предел. Наплашила си се, нали, веднага познах. Може би сбърках, че ти казах предварително. Но скоро всичко ще свърши, днес ще решим — да или не!

Тя го поглежда отстрани. Очите му са спокойни, изглежда необичайно бодър. Олеква й.

— Да, добре съм — казва той, забелязал погледа й. — От месеци не съм се чувствувал така добре, както през тези три дни. Всъщност едва сега разбрах колко хубаво е да обмислиш нещо свое, единствено за себе си, и то съвсем сам… Не все да прибавяш по малко към общото, което никак не те интересува, а да изграждаш нещо от основите до върха, само за себе си, па макар и въздушен замък, който ще се срути след час. Може би ти ще го духнеш с една дума, може би ние заедно ще го разрушим. И все пак работата ми достави удоволствие. Беше страшно весело да разработя боен план срещу всички: армия, държава, полиция, вестници, срещу всичката власт на земята; поблъсках си главата и сега ми се ще да обявя истинска война. В най-лошия случай ще ни победят, а ние и бездруго отдавна сме победени. Хайде, ей сега ще видиш всичко!

Те излизат от гарата. Мъглата обгръща къщите със сивкав мраз, носачите чакат с посърнали лица. Въздухът е влажен, при всяка дума от устата излиза лека пара. Свят без топлина. Той я улавя под ръка, за да я преведе през улицата, и усеща как нервно потръпва при неговото докосване.

— Какво ти е?

— Нищо — отвръща тя. — Просто тия дни съм много наплашена. Струва ми се, че всеки ме наблюдава, че се догажда за мислите ми. Зная, че това са глупави страхове, но ми се струва, че всичко ми е изписано на челото, че цялото село вече знае. Когато помощник-лесничеят ме попита във влака: „Е, какво ще правите във Виена?“, тъй се изчервих, че той се засмя и на мен ми олекна. По-добре да си мисли за такова нещо, отколкото за другото. Кажи ми, Фердинанд — тя изведнъж се притиска към него, — нима винаги ще бъде така, след… след като извършим това? Вече чувствувам, че няма да ми стигнат силите. Не бих издържала да живея в постоянен страх, да се боя от всеки и да спя в очакване, че ще се почука на вратата. Нали няма все да е така?

— Не — отвръща той, — мисля, че не. Така е само тук, временен страх, докато живееш тук, сегашния си живот. Щом попаднеш в друг свят, с други дрехи и друго име, тутакси ще забравиш каква си била. Нали сама ми разказа как веднъж напълно си се преобразила. Опасно ще е само ако извършиш онова, което сме намислили, с угризения. Ако имаш чувството, че постъпваш несправедливо, като ограбваш от главния крадец — държавата, тогава работата е лоша и ще се откажем. Що се отнася до мен, смятам, че съм абсолютно прав. Съзнавам, че с мен са постъпили несправедливо и рискувам главата си за собствената си кауза, а не заради някаква загубена идея — в името на Хабсбургския род, за съединените европейски щати или друга политическа измишльотина, която не ме засяга. Но още нищо не е решено, все още си играем с идеята, а по време на игра трябва да си весел. Горе главата, зная, че можеш да бъдеш храбра.

Тя въздъхва дълбоко.

— Прав си, все пак някак ще издържа, пък и зная, че нямаме какво да губим. Доста съм преживяла, мъчителна е само тази неизвестност. Щом всичко свърши, ще можеш отново да разчиташ на мен. Къде отиваме?

Той се усмихва.

— Чудна работа, на мен никак не ми бе трудно, като на шега обмислих всички варианти — как ще избягаме, къде ще се скрием, според мен прецених всеки детайл и спокойно мога да кажа: всичко е наред, ще успеем. Пресметнах всичко — как ще живеем, когато се сдобием с пари, само едно не можах да намеря — стая, където сега спокойно да обсъдим всичко. За сетен път се убедих, че е по-лесно да изживееш десет години с пари, отколкото един-единствен ден без пари, така е, Кристине — той се усмихва едва ли не гордо, — да намеря тези четири стени, където никой няма да ни чуе и види, се оказа по-трудно, отколкото цялата ни авантюра. Да излезем вън от града е студено, в хотела някой може да ни подслушва, а и пак ще бъдеш неспокойна. В ресторант, особено ако е празен, келнерите през цялото време ще те наблюдават, седнеш ли някъде навън в този студ, ще биеш на очи, да, Кристине, не е за вярване колко трудно е да се уединиш в един милионен град, ако нямаш пари. Какво ли не ми мина през ум, дори ми хрумна да се качим на камбанарията на „Свети Стефан“. В такава мъгла там няма жива душа. Най-накрая отидох при пазача, който наглежда нашия фалирал строеж. Той седи в дървена барака с желязна печка, вътре има маса и май само един стол. Познавам го добре, съчиних една история за някаква полска благородница, моя позната от войната, която сега живеела с мъжа си в хотел „Захер“ и била твърде известна, та да се покаже с мен на улицата. Представяш ли си как се смая тоя глупак и естествено сметна за голяма чест да ми услужи. Познаваме се отдавна, на два пъти съм го измъквал от беда. Уговорихме се да ми остави под гредите ключа, а за всеки случай и личната си карта и сутринта да запали печката. Е, няма удобства, но в името на по-добрия живот си струва за два часа да се заврем в тази кучешка колиба. Там ще бъдем сами, никой няма да ни види и чуе.