Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rausch der Verwandlung, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, начална корекция и форматиране
ckitnik(2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki(2016)

Издание:

Автор: Стефан Цвайг

Заглавие: В омаята на преображението

Преводач: Елена Матушева-Попова

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: австрийска

Печатница: ДП „Балкан“ — София

Излязла от печат: 30.XI.1987 г.

Редактор: Надя Фурнаджиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Рецензент: Венцеслав Константинов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Донка Симеонова; Стоянка Кръстева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/614

История

  1. —Добавяне

Зад последните къщи се оказват всред пълна тъма. Небето е по-светло от земята, на прозрачния му фон се очертава черният силует на пътя. Подобно черни скелети оголените клони протягат изгорели пръсти към неподвижния въздух. По пътя се срещат редки минувачи и каруци, ала те не се виждат, чуват се само тропотът на тежките колела, стъпките в мрака. Двамата не са сами.

— Няма ли друг път за гарата? Някаква пътека, по което няма жива душа?

— Да — отговаря Кристине, — тук вдясно. — Става й по-леко, че е проговорил, така поне за минута се отвлича от мисълта, която като застрашителна сянка я преследва още от пощата, нечуто и упорито, стъпка по стъпка.

Известно време Фердинанд върви мълчаливо до нея, сякаш я е забравил, дори не докосва ръката й. Ненадейно — като сгромолясващ се камък — прозвучава въпросът му:

— Ти предполагаш, че в края на месеца ще се съберат трийсетина хиляди?

Тя веднага схваща мисълта му, но се овладява и за да прикрие вълнението си, отговаря с твърд глас:

— Да, така смятам.

— А ако отложиш и преводите… Ако за няколко дни задържиш данъците и тем подобни, познавам си я аз нашата Австрия, контролът не е толкова строг — колко ще се съберат?

Тя се замисля.

— Четиридесет хиляди положително. А може и петдесет хиляди… Но защо?

Той отговаря почти грубо:

— Знаеш защо.

Кристине не смее да възрази. Прав е, тя знае защо. Мълчаливо продължават пътя си. Някъде наблизо като луди квакат жаби и от този къркорещ подигравателен звук направо ги заболяват ушите. Изведнъж той спира.

— Няма защо да се залъгваме, Кристине. Положението ни е дяволски сериозно и затова трябва да бъдем дяволски откровени един към друг. Нека да помислим заедно спокойно и ясно.

Фердинанд запалва цигара. За миг бледото пламъче осветява напрегнатото му лице.

— И тъй, да поразмислим. Днес решихме да сложим край или както красиво пишат по вестниците, „да избягаме от живота“. Това не е вярно. Ние съвсем не искахме да избягаме от живота — нито ти, нито аз. Просто искахме да се измъкнем от нашия похабен живот, а друг изход нямаше. Искахме да избягаме не от живота, а от бедността, от затъпяващата, непоносима и неизбежна бедност. Само от това. И вярвахме, че револверът е последният, единственият изход. Но сгрешихме. Сега и двамата знаем, че в краен случай има още един път, предпоследния. Сега въпросът е дали имаме кураж да поемем по този път и как ще го извървим.

Тя мълчи и той дръпва от цигарата си.

— Трябва да претеглим и премислим всичко съвсем спокойно и делово, като аритметическа задача… Естествено не искам да те залъгвам. Открито ти заявяващ, че за втория път вероятно ще се иска повече смелост, отколкото за първия. Там работата е лесна. Слагаш пръст на спусъка, натискаш, пламък — и край. Вторият път е по-тежък, защото е по-дълъг. По него ще трябва да се напрягаш не секунда, а седмици, месеци и непрекъснато да се пазиш и криеш. Винаги е по-трудно да издържиш неизвестното, отколкото известното, кратковременният силен страх се преживява по-лесно от дългия, непрестанния. Затова отсега трябва да обмислим дали ще ни стигнат силите да издържим това напрежение и дали си струва. Дали си струва бързо да сложим край на живота си или да започнем всичко отначало. Ето над какво размишлявам.

Той тръгва отново, тя го следва машинално. Краката й сякаш сами пристъпват, цялото й същество безпомощно очаква думите му. Изплашена до смърт, тя няма сили и воля да разсъждава.

Той пак се спира.

— Не ме разбирай погрешно. У мен няма ни следа от нравствени угризения, чувствувам се напълно свободен спрямо държавата. Тя извърши към всички ни, към нашето поколение такива чудовищни престъпления, че имаме право на всичко. Колкото и да я ощетяваме, това ще бъде само обезщетение за погубената ни младост. Ако аз крада, кой ме е научил, кой ме е подтикнал към това, ако не тя? По време на войната го наричаха реквизиция, експроприация или както в мирния договор — репарации. Ако лъжем, кому трябва да благодарим за това изкуство, ако не на нея, която ни научи как спестени от три поколения пари за четиринайсет дни се превръщат в боклук, как с измама от семейство може да се отнемат ниви, къщи, ливади, които е притежавало сто години? Дори и да убия някого, кой ме е подготвил и научил на това? Шест месеца в казармата и годините на фронта! Кълна се в бога, нашият процес срещу държавата се развива отлично, ние ще го спечелим във всички инстанции, тя никога не ще погаси огромния си дълг, не ще върне онова, което ни отне. Почтеност към държавата се е проявявала едно време, когато тя е била добър настойник, пестелив, порядъчен и коректен. Сега, когато се отнесе към нас подло, всеки от нас има право да бъде подлец. Разбираш ме, нали? Нямам никакви задръжки — а и ти не бива да имаш — да си вземем дължимото, сам ще си прибера инвалидната пенсия, за която имам законно основание и която почитаемата финансова служба ми отказва, и ще прибавим откраднатите от твоя и моя баща пари и правото ни на човешки живот… не, кълна ти се, съвестта ми ще е спокойна, нали и на държавата й е безразлично дали сме живи, или сме пукнали, броят на бедняците няма да се увеличи; ако откраднем сто, хиляда или десет хиляди сини хартийки, държавата ще го почувствува колкото и ливадата, където крава е изхрупала няколко тревички. Тъй че това никак не ме тревожи, и ако открадна десет милиона от държавата, ще спя толкова спокойно, колкото банков директор или генерал, изгубил трийсет битки. Мисля само за нас, за теб и мен. Не бива да действуваме слепешката, като някой петнадесетгодишен хлапак, който задига от касата на магазина десет шилинга, прахосва ги за час, без да знае защо го е сторил. За такива експерименти сме поостарели. В ръката си имаме само две карти — залагаме на едната или на другата. И трябва да обмислим решението си.

Той отново поема по пътя, за да му олекне. Тя усеща как напрегнато работи мозъкът му и в същото време спокойните му и логични слова я ужасяват. Никога досега не е чувствувала така силно превъзходството му и собственото си покорство.

— И тъй, съвсем бавно, лека-полека, Кристине. Никакви скокове. Никакви измамни надежди и илюзии. Хайде да размислим. Ако днес свършим със себе си, ще се отървем от всичко. Едно движение — и животът ще остане зад нас. Всъщност възхитителна идея, често си спомням за нашия учител в гимназията, който ни повтаряше: единственото превъзходство на човека над животното е, че той може да умре, когато пожелае, а не когато трябва. Може би това е единствената свобода, с която разполагаш през целия си живот — свободата да се разделиш с живота. Но ние двамата още сме млади и не проумяваме с какво се разделяме. В действителност ние отхвърляме само живота, който не одобряваме и отричаме, а може да съществува друг, който ще ни хареса. Имаш ли пари, животът е различен, поне така мисля, пък и ти. Но щом вярваме в нещо — нали разбираш? — значи не се отказваме истински от живота и ще унищожим онова, над което нямаме право — зародиша на още неизживения от нас живот, някаква нова и може би прекрасна възможност. Може би с шепа пари от мен действително ще излезе нещо, което е заложено в мен, но още не се е проявило и загива като ей тази тревичка, която откъсвам. А нали то би могло да се развие в мен, пък и в теб… Ти би могла да имаш деца, би могла… Кой знае… прекрасното е тъкмо в това, че не знаеш… Разбираш, нали, искам да кажа — не си струва да продължаваме живота, който сме водили досега, това жалко вегетиране от неделя до неделя, от отпуск до отпуск. Но може би все пак ще успеем да променим нещата, стига да имаме смелост, повече смелост, отколкото за самоубийството. В края на краищата, ако се провалим, револвер винаги можем да намерим. Как смяташ, щом направо ти тикат парите в ръцете, не трябва ли просто да ги вземеш?

— Да, но… Къде ще идем с парите?

— В чужбина. Зная езици, говоря френски, даже много добре, отлично говоря руски, малко английски, останалото се научава.

— Да, но… нали ще ни търсят… Не ти ли се струва, че ще ни открият?

— Не зная, никой не може да знае. Може би, дори вероятно ще ни открият, а може би не. Мисля, че всичко зависи най-вече от нас самите: дали ще издържим, дали ще действуваме достатъчно разумно и внимателно, дали правилно сме преценили всичко. Но, разбира се, ще е необходимо огромно усилие. Вероятно не ни очаква спокоен живот, а преследване и вечно бягство. Нищо не мога да ти кажа, сама ще решаваш дали ще ти стигне смелостта.

Кристине се замисля. Колко трудно е да премислиш всичко ей така, изведнъж. Сетне казва:

— Сама няма да се реша. Аз съм жена, заради самата себе си няма да се осмеля — само заради някой друг, заедно с него. За двама ни, за теб ще мога всичко. Тъй че, ако искаш…

Той ускорява крачка.

— Там е работата, че не зная дали искам. Казваш, че ако сме двама, ще ти бъде по-лесно. А на мен ще ми е по-лесно да го сторя сам. Тогава ще зная какво залагам — един пропилян, осакатен живот — е, добре, да върви по дяволите. Но се боя да въвлека и теб, ти не си и помисляла за това, идеята е моя. Не желая да те замесвам в нищо, нито да те подвеждам, и ако се решиш, трябва да го сториш по твоя воля, не по моя.

Иззад дърветата проблясват светлинки. Пътеката свършва, скоро ще стигнат гарата.

Кристине върви като замаяна.

— Но… как смяташ да го извършиш — пита тя боязливо. — Не мога да си представя къде ще се денем с парите? Във вестниците чета, че тези хора винаги ги залавят. Какво предлагаш?

— Още не съм се замислил за това. Надценяваш ме. Идеята се ражда за секунда и само глупците бързат да я осъществят веднага. Затова винаги ги залавят. Има два вида закононарушения — или както казват — престъпления: извършваните в състояние на афект и обмислените. Първите са може би по-красиви, но най-често не сполучват. Тях ги извършват дребните служители, те бъркат в касата, сетне отиват на хиподрума с надеждата, че ще спечелят или че шефът няма да забележи, всички те вярват в някакво чудо. Аз обаче не вярвам в чудеса, аз зная, че ние двамата сме съвсем сами, сами срещу огромна организация, изграждана столетия и побрала в себе си ума и опита на хиляди отделни копои, зная, че отделният детектив е глупак и че съм сто пъти по-умен и ловък от него, но зад гърба им е опитът, системата. Ако ние — виждаш, все още казвам „ако“ — действително се решим на този „удар“, ще трябва да изключим всяка лекомислена детинщина. Бързата кучка слепи ги ражда! Такъв план трябва да се обмисли до най-малките подробности, да се пресметне всяка възможност. Това е, както в математиката — изчисляване на вероятностите. Хайде да премислим всичко задълбочено, а в неделя ела във Виена, тогава ще вземем решението, не днес.

Той се спира. Изведнъж гласът му отново зазвучава звънко, това е сякаш другият — гласът от далечното му детство, който тя така обича.

— Не е ли странно, днес следобед, когато ти отиде на работа, реших да се поразходя. Гледах света и си мислех, че е за последен път. Той бе прекрасен и слънчев, изпълнен с горещ живот, а аз все още живеех, бях млад, здрав и жизнен. Тогава пресметнах всичко и се запитах: а ти какво си направил в тоя живот? Отговорът беше горчив. Тъжно е, че всъщност нищо не съм направил, нито измислил. В училище мислех и учех онова, което учителите искаха. През войната действувах под команда, в плен само безумно мечтаех: веднъж да ме освободят! — и се уморих от бездействие, сетне постоянно се трепех за други, безсмислено, безцелно, само за парчето хляб и за да платиш въздуха, който дишаш. Ето че сега за пръв път три дни, до неделя, ще мисля за нещо, което се отнася само до мен, до мен и до теб; и дори се радвам. Знаеш ли, иска ми се да го изпълним така, както се изгражда мост, където всеки пирон и всеки винт трябва да бъде на мястото си, грешка дори с милиметър нарушава законите на статиката. Иска ми се да изпълним удара така, че да държи с години. Зная, отговорността е голяма, но за пръв път в живота си отговарям за себе си и за теб, а не нося тази малка, жалка отговорност във войската или в тези предприятия, където представляваш само една нула, прикачена към някакъв знаменател, когото не познаваш. Дали ще се справим, или не — ще видим, но самият факт, че има идея и че трябва да я обмислиш, пресметнеш до всички възможни последици и комбинации, ми доставя радост, за която изобщо не съм и мечтал. Добре че днес дойдох при тебе.

Гарата е съвсем близо, вече се различават отделните фенери. Те се спират.

— По-добре не ме изпращай. Преди половин час беше все едно дали ще ни видят заедно. Сега никой не бива да те вижда с мен, това вече е част — той се смее — от нашия голям план. Никой не бива да предположи, че имаш помощник, не е желателно да знаят отличителните ми белези. Да, Кристине, вече трябва да мислим за всичко, няма да е леко, веднага ти казах. Но, от друга страна, аз… ние не знаем какво е истинският живот. Аз никога не съм виждал морето, не съм бил в чужбина. Не зная какво е да живееш, без непрекъснато да мислиш: колко ли струва това? Ние никога не сме били свободни. Може би едва тогава ще узнаем цената на онова, което се нарича живот. Чакай спокойно, не се измъчвай, ще разработя всичко до най-малката подробност, дори писмено, после заедно ще прегледаме, точка по точка, ще претеглим всички „за“ и „против“ и тогава ще решим. Съгласна ли си?

— Да — казва тя твърдо.