Стефан Цвайг
В омаята на преображението (37)

— Разбира се, днес дори са малко, 11570 шилинга. Но към края на тримесечието, когато лозарите внасят данъците си или от фабриката превеждат надниците на работниците, често се събират по четиридесет-петдесет, дори шестдесет хиляди, а веднъж имах дори осемдесет хиляди.

Погледът му е прикован в бюрото й. Скрил е ръце зад гърба си, сякаш се бои от нещо.

— И не се ли… не се ли страхуваш да държиш толкова много пари тук?

— От какво да се страхувам? На прозорците има решетки, виж какви дебели железни пръчки, а до нас е бакалницата, горе живеят Вайденхофови, те ще чуят, ако някой се вмъкне. Пък вечер ги заключвам, не, нищо не може да се случи.

— Аз бих се страхувал — отвръща той потиснато.

— Глупости, от какво?

— От самия себе си.

Тя го поглежда, устата му е полуотворена, очите му я отбягват. Сетне той засновава из стаята.

— Аз не бих издържал нито час, не бих могъл да дишам до толкова много пари. Постоянно щях да пресмятам: ето хиляда шилинга, някаква си глупава хартийка, но ако я взема и пъхна в джоба, ще бъда свободен, три месеца, половин година, една година ще бъда свободен, ще мога да правя каквото си поискам и да си живея живота, а с тез тук — колко каза? — 11570 шилинга, с тях бихме могли да поживеем две-три години, да видим света и всяка минута да изживеем истински, не както досега, а истински, както на човек е отредено да живее по рождение, да се развива и расте, а не да бъде прикован. Само да протегнеш ръка, да напрегнеш тези пет мускула и готово, ти си свободен — … не, не бих издържал, бих се побъркал, ако ги гледах, ако бяха тъй близо до мен, та да ги мириша, да ги пипам и да зная, че принадлежат на това глупаво плашило държавата, което нито диша, нито живее и нищо не иска, и нищо не знае, това най-тъпо изобретение на човечеството, което смазва човека. Бих полудял… нощем бих се заключвал, за да не отворя чекмеджето… А ти си живееш спокойно! Нима досега не си помисляла за това?

— Не — отвръща тя уплашено. — Никога не ми е идвало наум.

— Тогава държавата е имала късмет. Мерзавците винаги имат късмет. Хайде, приготвяй се — казва той едва ли не сърдито, — приключвай, махни тези пари. Не мога да ги гледам повече.

Тя бързо заключва чекмеджето. Сега и нейните пръсти изведнъж се разтреперват. Двамата излизат и поемат към гарата. Вече е тъмно, зад осветените прозорци се вижда как хората вечерят, а когато минават край последната къща, до тях достига тих ритмичен шепот: вечерната молитва. Той не говори, тя също мълчи, сякаш не са сами. Мисълта ги следва като сянка. Те я чувствуват около себе си и в себе си, а когато излизат от селото и неволно ускоряват крачка, тя ги сподиря.