Стефан Цвайг
В омаята на преображението (36)

След тази първа среща Кристине всяка неделя пътува до Виена. Това е единственият ден, в който не е на работа, а лятната си отпуска вече е използувала. Те се разбират добре. Прекалено уморени, прекалено разочаровани, за да изпитват някаква страстна, възторжена, многообещаваща любов, двамата са щастливи, че са намерили някого, на когото да се доверят. През цялата седмица пестят за този ден. Пестят пари, защото искат да прекарат заедно този единствен ден, освободени от вечните икономии, да отидат на ресторант, в кафене, на кино, без да броят и пресмятат всеки шилинг. Цялата седмица пестят слова и чувства, премислят какво ще си разкажат и се радват на всичко, което им се случва, защото има някой, който ще ги изслуша със съчувствие и разбиране. Дори и това им се струва много след месеците на лишения и заради това малко щастие те очакват нетърпеливо да мине понеделник, вторник, сряда и още по-нетърпеливо четвъртък, петък и събота. Продължават да спазват известна дистанция. Не мълвят думи, които лесно се изплъзват от устата на влюбените: не говорят за сватба и съвместен живот — всичко е така недействително и далечно, като че ли не е започнало още истински. Тя пристига обикновено към девет часа (не иска да прекара съботната нощ във Виена, прекалено скъпо е сама да си наема стая в хотел, а да бъде заедно с него се бои, още не е преодоляла стреса). Той я посреща, разхождат се по улиците, сядат на някоя пейка в парка, отиват с трамвая някъде вън от града, обядват, скитат из горите. Хубаво им е и не се уморяват да се гледат в очите. Щастливи са, когато вървят двамата през някоя ливада и притежават всички малки неща в живота, които принадлежат на всички хора, дори на най-бедните: синьото есенно небе със златното септемврийско слънце, цветята и свободния, празничен ден. Дори това им се струва много и те очакват тези недели с радост, въоръжени с търпението на скромните хора.

Последната неделя от октомври, уморена от приятелското си отношение към хората, есента праща силен вятър по улиците и застила небето с облаци, дъжд плисва още от сутринта и те изведнъж започват да се чувствуват чужди и ненужни на целия свят. Не могат да се мъкнат целия ден под пелерината и без чадър по улиците, безсмислено и обидно е да седят в препълнените кафенета и само понякога да чувствуват под масата коляното на другия като знак на интимност, да не могат да говорят пред непознатите люде, да не знаят къде да отидат и мъчително да усещат как времето, скъпоценното време отлита.

И двамата знаят какво им липсва. Смешно малко е — мъничка стая, собствено кътче, три-четири метра уединеност, четири стени, които да са техни през този ден. Чувствуват колко безсмислено е две млади тела, които страстно се желаят, да се мъкнат цял ден безцелно в мокри дрехи или да седят на столове в препълнени заведения, но не се осмеляват да си купят още една нощ в подобен дом. Най-просто би било Фердинанд да си наеме стая, където Кристине би могла да го посещава. Но той печели само сто и седемдесет шилинга и живее у някаква старица, трябва да минава през нейната стая, за да влезе в малката си кутийка, но не може да напусне, защото когато е бил безработен, добрата хазяйка е имала доверие и не му е искала нито за наема, нито за храната; той й дължи още двеста шилинга, които изплаша всеки месец и не може да се разплати по-рано от три-четири месеца. Той не казва всичко това на Кристине, дори пред нея, близкия човек, той се стеснява да признае бедността, дълговете си. Кристине се досеща, че някакви парични затруднения му пречат да си наеме друга квартира. Тя на драго сърце би му помогнала, но се бои да не накърни мъжкото му самолюбие, ако поиска да си купи възможността свободно да се срещат и любят, затова не го и подпитва.

И те продължават да седят отчаяни в опушените ресторанти, вперили очи в стъклата с надежда дъждът да спре. Както никога досега и двамата чувствуват безпределната сила на парите, могъщи, когато ги има, и още по-могъщи, когато липсват, чувствуват колко божествена може да бъде свободата, която те биха дали някому, както и сатанинският й присмех, когато те принуждават да се откажеш от тази свобода. Обхваща ги ожесточение, когато в сутрешния сумрак гледат осветените прозорци и знаят, че зад тях, зад златисто озарените завеси има стотици хиляди души и всеки е с желана жена, приютени и свободни, а самите те бездомни, безсмислено се влачат по улиците под дъжда — такава жестокост в природата проявява само морето, в което можеш да умреш от жажда. Има светли и топли стаи с меки легла в пълно уединение и тишина, десетки, стотици хиляди, може би дори безброй стаи, в които никой не живее и не ползува, а те самите нямат нищо, нямат къде да се облегнат за миг един на друг и слеят устните си, нищо, с което да угасят бясната си жажда и гнева си срещу безсмислието, освен да се самозалъгват, че това няма да трае вечно. В кафенето той чете заедно с нея обявите, записва си ги и казва, че има блестящи изгледи да получи великолепна служба. Негов приятел от казармата искал да го настани в секретариата на голяма строителна фирма, там щял да спечели толкова много пари, че можел да продължи следването си и да стане архитект. Тя на свой ред разказва — и това не е никаква лъжа, — че е подала заявление до дирекцията на пощите да я преместят във Виена и е ходила при чичо си, който имал големи връзки там. До седмица-две положително щели да удовлетворят молбата й. Но тя премълчава, че една вечер тя действително е отишла при чичото, позвънила в осем и половина, сигурна, че всички са си вкъщи, защото през прозореца дочула тракането на чиниите, най-после чичото наистина отворил, малко нервен, жалко, че идвала тъкмо днес, лелята и братовчедките били заминали (всъщност по палтата в коридора Кристине е разбрала, че това не е вярно), а той имал на вечеря двама приятели, та не можел да я покани, но ако можел да й услужи с нещо. Тя казва молбата си, чичото я изслушва и мрънка „да, да, разбира се“, но тя е разбрала: той се бои да не е дошла да иска пари назаем и гледа по-бързо да я отпрати. Но Кристине не разказва за това на Фердинанд, защо да го обезкуражава, той и без това е загубил надежда. Не му казва също, че си е купила един лотариен билет, от който — като всички бедняци — очаква чудо. Предпочита да го излъже, че е писала на леля си — дали не би могла да й намери някоя прилична служба или да я вземе в Америка, тогава и той ще замине с нея и ще си намери там работа, те имат нужда от енергични, делови хора. Той я слуша и не й вярва, така както и тя не му вярва. Седят безсмислено тук-там, радостта им е като измита от дъжда, очите помрачени от мрака, и съзнават пълната си безизходност. Сетне заговарят за Коледа, за националния празник, тогава тя ще има два свободни дни, биха могли да заминат някъде заедно, но това е чак през ноември и през декември, а дотогава трябва да чакат дълго, безнадеждно да чакат.

Така се залъгват с думи, но дълбоко в душата си не се лъжат, и двамата знаят колко тягостно е да седиш в шумно помещение сред много хора, когато ти се иска да бъдеш сам, тихо да разказваш разни измислици, когато от душа и сърце жадуваш за истина и дълбока близост.

— Идущата неделя времето сигурно ще бъде хубаво — казва тя, — не може вечно да вали.

— Да — отвръща той, — сигурно ще бъде хубаво.

Но и двамата вече не се радват, знаят, че идва зима — врагът на бездомните, знаят, че няма да им бъде по-добре. От неделя на неделя чакат да стане някакво чудо, но чудо не става, те само се разхождат, както преди, хранят се заедно, разговарят — и тези срещи от удоволствие постепенно се превръщат в мъчение. Няколко пъти се скарват, но добре знаят, че не се ядосват един на друг, а на нелепата си участ и се срамуват; цяла седмица се радват на деня, който ще прекарат заедно, а в неделя вечер още по-остро чувствуват, че в живота им има нещо фалшиво и безсмислено. Бедността почти изцяло потиска страстта им и понякога те едва понасят присъствието си.

През един навъсен ноемврийски следобед, когато зад лошо измитите стъкла на пощата се процежда бледа светлина, Кристине седи пред писалището си и смята разходите си. Откакто всяка неделя отива във Виена, заплатата едва й стига; билет, кафенета, трамвай, обяд, разни дреболии — всичко се насъбира. Веднъж на качване във влака й скъсаха чадъра, загуби си ръкавицата, а и за срещите с приятеля — все пак е жена — си купи някои дребни неща: нова блуза, чифт по-фини обувки. Сметката сочи малък дефицит, не много — общо дванайсет шилинга, и той прекрасно се покрива с остатъка на донесените от Швейцария франкове, но дали ще може да издържи ежеседмичното пътуване до града, без да вземе аванс или да задлъжнее. По инстинкт, наследен от три поколения търговци, и двете възможности я ужасяват. Какво да стори? На последната им среща преди два дни отново се бе излял проливен дъжд, през цялото време бяха седели в кафенетата и под навеси, бяха потърсили убежище дори в една църква, тя се върна с мокри смачкани дрехи, безкрайно уморена и тъжна. Фердинанд бе някак необичайно разсеян, сигурно бе имал неприятности на строежа или нещо друго, беше се държал с нея нелюбезно, почти грубо. Понякога по половин час не продумваше дума и те вървяха мълчаливо, като скарани. Какво ли го е разстроило? Дали е обиден, че тя не можеше да превъзмогне себе си и да отиде още веднъж с него в някой отвратителен хотел — спомен, който навяваше ужас и погнуса, или причината бе лошото време и отчаяното безцелно лутане от едно заведение в друго, смазващото чувство на бездомност, което лишаваше техните срещи от смисъл и радост? Тя чувствува, че между тях нещо гасне: не приятелството, нито дружбата, но у двамата почти едновременно изтляваше някаква сила: те вече нямат смелост да се залъгват с празни надежди. В началото са хранели илюзията, че единият може да помогне на другия, да го накара да повярва, че има изход от мизерията, но сега вече сами не вярват, а зимата настъпва като зъл враг, загърната в мокрия си шинел.

Кристине вече не знае откъде да вземе искрица надежда. В лявото чекмедже на писалището й лежи напечатано на машина писмо, пристигна вчера от дирекцията във Виена:

„В отговор на молбата ви от 17. 9. 1926 за съжаление сме принудени да Ви съобщим, че поисканото от Вас преместване в пощенския район на Виена засега не е възможно, тъй като съгласно министерското постановление (от 1794 г.) не се предвижда увеличение на пощенските служби във Виена и понастоящем вакантни места няма.“

Друго не е и очаквала, може би придворният съветник се е обадил, може и да е забравил: във всеки случай той единствен би могъл да помогне, другиго няма. Значи налага се да остане тук — година, пет, а може би цял живот. Колко глупаво е устроен светът!

Тя седи и с молив в ръка мисли дали трябва да каже на Фердинанд. Чудно, той ни веднъж не я е попитал какво е станало с молбата й, вероятно и бездруго не е вярвал в успеха й. Не, по-добре да не му казва, той и така ще разбере, щом тя не говори вече за това. Само излишна тревога за него. Няма смисъл. Вече нищо няма смисъл, нищо.

Вратата се отваря. Кристине инстинктивно се изправя и подрежда бюрото си; винаги, щом някой дойде, тя някак машинално се откъсва от мечтите и се впуска в работа. Но веднага й прави впечатление, че вратата се отваря не както обикновено, а някак плахо и предпазливо; селяните я разтварят, сякаш е врата на обор, и я хласват със сила. Този път тя се отваря бавно, внимателно, като духната от лек вятър, само пантите й проскърцват. Тя поглежда с неволно любопитство иззад стъклената преградка и трепва. Пред нея стои човекът, когото най-малко е очаквала да види тук — Фердинанд.

Кристине се изплашва не на шега. Мъчи я някакво лошо предчувствие. Фердинанд неведнъж й е предлагал да си спести труда да пътува до Виена, по-добре той да дойде на село. Но тя винаги е възразявала, може би от срам да не я види в мизерната тясна канцелария, в собственоръчно ушитата работна престилка, може би от женска суета или просто от свян. А може би се е бояла от селските клюкарки; какво ще кажат и хазяйката, и съседите, ако я видят в гората с някакъв си непознат от Виена, а Фуксталер — той просто би се засегнал. И все пак Фердинанд е дошъл, това не е на добре.

— Аха, каква изненада, нали! — Тези думи трябва да прозвучат весело, но в гърлото му нещо дращи като корав залък.

— Какво се е случило? Какво има? — пита тя уплашено.

— Нищо. Какво да стане. Имах свободен ден и намислих да изляза и аз веднъж вън от града. Не се ли радваш?

— Да, да — заеква тя, — разбира се.

Той оглежда помещението.

— Значи тук е царството ти? Приемната в Шьонбрун е по-красива, по-аристократична, но все пак тук си сама и нямаш господар. А това не е малко!

Тя не отговаря и мисли само за едно: какво иска?

— Нямаш ли обедна почивка сега? Мислех си, че бихме могли да се поразходим малко по обяд и да си поговорим.

Кристине поглежда часовника: дванайсет без четвърт.

— Още не, след малко. Само че… Само че според мен… по-добре е да не излизаме заедно; ти не знаеш какво е тук, ако ме видят с някого, веднага ще започнат да ме разпитват — бакалинът, жените, всеки: кой е бил, с кого съм била тук; а аз не обичам да лъжа. По-добре е да излезеш пръв, върви по улицата към черквата, няма начин да я подминеш, и ще стигнеш до подножието на хълма. Оттам нагоре започва стръмна пътечка, не, не може да не я видиш, чак до черквата „Свети Михаил“ на върха. В началото на гората има голямо разпятие, ще го видиш веднага щом излезеш от село, пред него има пейки за богомолците, чакай ме там. По пладне там няма никой, всички са на обяд. Пък и там няма да бие на очи, ако седне някой непознат, там ще ме чакаш, нали, ще дойда пет минути след теб и ще бъдем заедно до два часа.

— Добре — отвръща той. — Ще се оправя, довиждане.

Притваря вратата зад себе си, острият лаконичен тон още звучи в ушите й. Нещо се е случило. Той не би дошъл без причина, нали е на работа. Пък и пътуването струва пари… Шест шилинга и още толкова за връщане. Трябва да има причина.

Тя спуска прозорчето, ръцете й треперят, едва завърта ключа. Краката й са като налети с олово.

— Накъде така? — пита селянката Хубер, която тъкмо се връща от полето, като вижда, че госпожицата от пощата се отправя към гората точно по обяд — нещо необичайно за нея.

— На разходка — отговаря тя. За всяка стъпка трябва да се оправдаваш, надзирават те всяка секунда. В тревогата си тя върви все по-бързо, последните метри по стръмната пътека изминава почти тичешком. Фердинанд седи на каменната пейка пред кръста. Над тях се издига разпятието Христово, с ръце, сгърчени от забитите пирони, главата с трънения венец е склонена с трагично примирение. Силуетът на Фердинанд на каменната пейка под извисяващото се в свръхчовешки ръст разпятие изглежда като част от тази печална скулптура. Свел е мрачно глава, а фигурата му сякаш е замръзнала в някаква фанатичен, вглъбен размисъл. Издълбал е дълбока дупка в земята с бастуна си. Отначало не чува стъпките й, после се стряска, измъква бастуна, обръща се и поглежда Кристине — без любопитство, без радост без нежност в очите.

— А, дойде ли — казва той само. — Седни, тук няма никой.

Тя вече не може да сдържа тревогата си.

— Кажи най-после какво има, какво се е случило?

— Нищо — отвръща той, загледан пред себе си. — Какво да се случи?

— Не ме мъчи. По лицето ти личи. Нещо се е случило, щом днес не си на работа.

— Да, всъщност имаш право. Всъщност не съм на работа.

— Да, но защо… Да не са те уволнили?

Той се засмива ехидно.

— Уволнили? Не, всъщност това не може да се нарече уволнение. Просто строежът свърши.

— Как така свърши? Кажи ми, моля те, какво значи това, защо свърши?

— Свърши — значи свърши. Нашата фирма фалира и господин предприемачът изчезна. Сега го наричат мошеник и измамник, а до вчера беше уважаемият господин. Още в събота ми направи впечатление, че той твърде дълго телефонира тук и там, докато дойдат надниците за работниците, сетне ни плати само половината — имало грешка в изчислението, обясни счетоводителят, изтеглили по-малко пари, остатъка щели да получат в понеделник. Но в понеделник не дойде нищо, нито във вторник, и в сряда — нищо, а днес беше краят, господинът офейкал, строежът временно преустановен, така че и аз можах веднъж да си позволя лукса да се поразходя.

Тя го гледа втрещена. Най-много я плаши тонът му — ироничен и спокоен.

— Но според закона трябва да ти изплатят обезщетение.

— Да, да, мисля, че има такъв закон, ще видим. Засега няма дори една пощенска марка, кредитът е изцапан, дори пишещите машини са заложени. Ще поизчакаме, имаме време.

— И какво… какво ще правиш сега?

Той мълчаливо чопли земята с бастуна си, изкусно изравя камъче по камъче и ги нарежда на купчина. Става й страшно.

— Но кажи нещо… какво смяташ да правиш сега?

— Какво ще правя ли? — Той се засмива отново със същия странен, кратък смях. — Ами какво се прави в такива случаи. Ще живея от „спестяванията“ си. Всъщност още не зная как. След месец и половина вероятно ще ми бъде позволено да се обърна с искане към онази богата институция на нашата република, наречена социална помощ за безработни. Ще се опитам да живея от нея, така както живеят и другите триста хиляди безработни в нашата благословена крайдунавска държава. А ако този славен опит не се увенчае с успех, просто ще пукна.

— Глупости. — Студеното му спокойствие я вбесява. — Не говори глупости. Как можеш да вземеш това толкова присърце. Човек като тебе… сто на сто ще си намериш работа.

Той скача ненадейно и удря с бастуна по земята.

— Но аз не искам вече никаква работа! До гуша ми дойде! Тази дума ме вбесява, единайсет години вече все ме назначават на работа и все на такава, която не ми е по сърце. Четири години бях на работа в касапницата, сетне в други фабрики, на други места. Винаги съм се бъхтил по чужда воля, никога не съм се трудил по своя воля, и накрая все: Вън! Стига! Върви другаде! Започвай отново и всеки път отначало. Не мога повече. До гуша ми дойде, не искам повече.

Кристине прави опит да го прекъсне, но той продължава.

— Не мога повече, Кристине, повярвай ми, до гуша ми дойде, не мога повече, кълна ти се, не мога повече. По-добре да умра, отколкото да застана още веднъж в посредническото бюро и да чакам като просяк на опашката, за да получа някаква си бележка, после втора. Сетне да тичам нагоре-надолу по етажите и да пиша писма, на които никой не отговаря, и предложения, които уличният метач сутрин прибира. Не, не мога да понасям вече това кучешко съществуване и висенето по чакалните, докато най-после те пуснат при някой дребен чиновник, който се надува и те поглежда с такава обиграна, хладна, безразлична усмивка, за да разбереш веднага, че като теб има стотици и ще ти окаже милост, ако изобщо те изслуша. И да ти трепва сърцето винаги когато оня небрежно прелиства документите и преглежда удостоверенията, като че ли плюе на тях, и сетне казва: „Ще ви имам предвид, отбийте се утре пак.“ Така се отбиваш и утре, и вдругиден напразно, докато най-после те настаняват някъде, назначават те и отново те уволняват. Не, не мога да понасям повече. Много нещо издържах, по седем часа съм вървял по руските друмища в скъсани обуща, пил съм вода от локви, носил съм три картечници, просил съм хляб и съм заривал трупове. Чистех ботушите на цялата рота и продавах безсрамни снимки, само за парче хляб, всичко вършех и всичко търпях, защото вярвах, че все някога ще се свърши, все някога ще си намеря някаква служба, ще се изкача на първото, второто стъпало. Но такива като мен непрекъснато ги събарят. Докарал съм я дотам, че по-скоро бих убил някого, бих го застрелял, отколкото да прося милостиня от него. Не мога повече. Не мога повече да вися по чакалните и да обикалям трудовите борси. На тридесет години съм и не мога повече.

Тя го докосва по рамото. Сърцето й прелива от най-искрено съчувствие, но не иска той да забележи това. Фердинанд стои като истукан, сякаш се е вкаменил, тъй дълбоко вглъбен е в собствените си мисли.

— Така, сега знаеш всичко, но не се страхувай, не съм дошъл да те разнежвам. Не искам съчувствие. Спести си го за други, на тях може да помогне. На мен вече няма да може. Дойдох да ти кажа сбогом. От нашите срещи няма вече никакъв смисъл. Не бива да стигам дотам да ти тежа на кесията, все още имам достойнство. По-добре да умра от глад! Нека се разделим прилично и да не стоварваме грижите си на гърба на другия. Това исках да ти кажа и още веднъж да ти благодаря за всичко…

— Фердинанд! — В отчаянието си тя го прегръща, притиска се с все сила към него, цялото й тяло трепери. — Фердинанд. Фердинанд, Фердинанд — повтаря тя и в безумния си безнадежден страх не знае какво друго да му каже.

— Кажи ми честно има ли някакъв смисъл? Нима не ти е болно и на тебе самата, когато се мъкнем мокри и мръсни по улиците и висим по кафенетата, и никой не може да помогне на другия, няма защо да се лъжем. Докога ще продължаваме така, на какво да се надяваме? Аз съм вече на тридесет години, а не съм направил още нищо в тоя живот. Все ме назначаваха и уволняваха и всеки месец остарявах с цяла година. Не съм видял нищо от света, не съм получил нищо от живота, само съм вярвал, че ето, най-после ще настъпи моят час. Но днес вече зная, че този час няма да дойде, нищо добро вече няма да дойде. С мене е свършено, вече не мога да се изправя на крака. А такъв човек трябва да се избягва… Зная, за никого няма полза да бъде с мен, затова сестра ти застана пред Франц, за да не го докосна и увлека, а защо да увличам теб? Няма смисъл. Нека поне сложим един приличен край, да се разделим като приятели.

— Да, но… какво смяташ да правиш?

Фердинанд мълчи, седи като вцепенен и чака.

Тя го поглежда страхливо. Той е стиснал здраво бастуна и рови земята. Гледа втренчено малката дупка, сякаш иска да потъне в нея, сякаш тя го влече надолу. Внезапно Кристине разбира, в миг всичко й става ясно.

— Нима искаш…?

— Да — отвръща той спокойно. — Да, това е единственото разумно решение, стига ми толкова. Нямам желание да започвам всичко отначало, но да сложа край имам още сили. Четирима от нашите го извършиха още там. Става бързо, а след това видях лицата им — добри, доволни, ведри. Не е трудно. По-лесно е, отколкото да живееш така.

Ръцете й го обгръщат нежно, но изведнъж се отпускат немощно.

— Не можеш ли да разбереш? Нали винаги си била честна спрямо мен?

Тя се замисля, после простичко казва:

— И аз често съм си мислила за същото. Но не съм се решавала да го призная толкова откровено. Имаш право, няма смисъл да продължаваме повече така.

Той я поглежда многозначително — във въпроса му се долавя отчаяна, примамлива нотка:

— Ти би…?

— Да, с тебе.

Отговаря спокойно и решително, сякаш става дума за разходка.

— Сама нямам смелост, не зная… иначе може би отдавна да съм го сторила.

— Ти би… — мълви Фердинанд и улавя щастлив ръцете й.

— Да — отвръща тя спокойно, — когато поискаш, само че заедно. Няма смисъл да те лъжа повече. Отхвърлиха молбата ми от Виена, а тук, на село, ще загина. По-добре бързо, отколкото бавно. А до Америка не съм писала. Зная, че няма да ми помогнат, ще ми изпратят десет-двайсет долара, що за помощ е това? По-добре да сложим край, отколкото да се мъчим, имаш право!

Той дълго я гледа. Никога досега не я е разглеждал с такава страст. Суровото му лице се е отпуснало и от време навреме в строгия му поглед грейва усмивка. Гали я по ръцете.

— Не съм и помислял за това, че ти… че ще искаш да ме придружиш толкова далеч! Сега ми е по-леко, защото се безпокоях за теб.

Те седят, сплели ръце. Случаен минувач би си помислил: още една влюбена двойка, решили са да се сгодят и са извървели малката стръмна пътечка дотук, за да укрепят годежа си пред разпятието.

Никога не са седели толкова безгрижни, така спокойни един до друг. За пръв път се чувствуват уверени в себе си и в бъдещето. Седят дълго така, със сплетени ръце, лицата им са доволни, ведри и добри.

— Как… как смяташ да го направим? — пита накрая тя.

Той посяга към задния си джоб и изважда пистолет. Ноемврийското слънце блясва върху гладката цев. Оръжието не й се вижда никак страшно.

— В слепоочието — казва той. — Няма защо да се боиш, ръката ми е сигурна, не трепери… После себе си, в сърцето. Това е армейски револвер от най-тежък калибър, напълно надежден. Преди в селото да чуят двата изстрела, всичко ще бъде свършено. Не се страхувай.

Тя гледа револвера спокойно, без вълнение, с делово любопитство. Сетне вдига очи. Пред тях, на три метра от каменната пейка, се издига огромното дървено разпятие с Христос.

— Не тук — казва тя бързо, — не тук и не сега. Защото… — Тя го поглежда и нежно стиска ръката й. — Искам преди това още веднъж да бъдем заедно… наистина заедно, без страх и без ужас… Цяла нощ… може би имаме още нещо да си кажем… нещо последно, което обикновено не се казва, докато човек е жив… Искам… искам да бъда с теб, цяла нощ да бъда с теб… Нека ни намерят сутринта.

— Добре — отвръща той. — Права си, трябва да вземем от живота най-хубавото, преди да го захвърлим. Прости ми, че не помислих за това.

Отново млъкват, подухва лек ветрец. Усещат меките ласкави слънчеви лъчи. Хубаво им е да седят така. Поне веднъж щастливи и някак странно безгрижни. Но ето че камбаната от кулата удря веднъж, два, три пъти. Кристине се сепва уплашено.

— Два без четвърт!

Ведра усмивка озарява лицето на Фердинанд.

— Виждаш ли какви сме? Ти си смела и не се боиш от смъртта, а се страхуваш да не закъснееш за работа. Така дълбоко се е вкоренило робското чувство в кръвта. Време е наистина да се освободим от този безсмислен живот. Нима ще отидеш там?

— Да — отвръща тя, — така е по-добре. Искам преди това да сложа всичко в ред. Глупаво е, но не зная… ще ми бъде по-леко, ако съм приключила всичко, имам да напиша още няколко писма. И после… ако днес седя в пощата до шест часа вечерта, никой няма да заподозре нищо. А вечерта ще заминем за Кремс, Санкт Пьолтен или Виена. Имам още пари да наемем хубава стая, ще вечеряме и ще се порадваме на живота, както желаем… Но трябва да бъде хубаво, много хубаво, а рано сутринта, когато ни намерят, всичко ще ни бъде вече безразлично. В шест часа ще ме вземеш от работа, сега вече няма значение и да ме видят, нека си говорят и мислят каквото щат… В шест часа ще затворя вратата зад себе си и зад всичко, всичко… Тогава ще бъда свободна… Тогава ще бъдем действително свободни.

Фердинанд често я поглежда, неочакваната й твърдост го прави щастлив.

— Добре — казва той, — ще дойда точно в шест. Дотогава ще се разхождам и ще погледам света още малко. И така, довиждане.

Тя припва весело и леко по пътеката, както никога досега, и долу се обръща още веднъж. Той стои, загледан след нея, а сетне й маха с кърпичка.

— Довиждане! Довиждане!

Кристине влиза в пощата. Изведнъж всичко става лесно. Писалището, столът, везните, телефонът и купищата книжа вече не я очакват враждебно, не й се подиграват мълчаливо и злорадо: „хиляди пъти, хиляди, хиляди“, защото тя знае, че вратата е отворена, една крачка — и ще бъде свободна.

Изведнъж я обзема удивително спокойствие, онова ведро спокойствие, което цари вечер на някоя ливада, когато първите вечерни сенки падат над нея. Всичко й се удава леко, като на шега. Тя написва няколко прощални писма — на сестра си, до дирекцията, на Фуксталер — и сама се учудва колко красив е почеркът й, колко равно разстоянието между редовете, как точно е спазен интервалът между думите. Написала ги е толкова чисто, както домашните си работи през ученическите години, без да вниква в смисъла. В същото време идват посетители, подават писма, поръчват телефонни разговори, трупат пакети, внасят пари. И тя ги обслужва изключително грижливо и учтиво, у нея се поражда несъзнателното желание всички тези чужди люде, които са й били безразлични — Томас, селянката Хубер, помощник-лесничеят, чиракът от бакалницата, жената на месаря — да запазят приятен спомен за нея: това е последната й малка женска суета. Тя леко се усмихва, когато някой от тях каже: „Довиждане“ и отвръща двойно по-сърдечно: „Довиждане“, защото вече диша друг въздух — въздуха на свободата. После се залавя с необработените документи, брои, смята, сортира: никога досега на бюрото й не е царял такъв ред, тя изчиства дори петната от мастило и оправя висящия накриво календар. Заместницата й не бива да се оплаква от нищо. Никой не бива да се оплаква сега, когато тя е щастлива. Както слага ред в живота си, така и тук всичко трябва да бъде в ред.

Работи с такова удоволствие, така чевръсто и неуморно, че не усеща времето и истински се изненадва, когато вратата се отваря.

— Нима е вече шест? Боже мой, изобщо не съм забелязала. Още десетина-двайсет минути и свършвам, разбираш ли, иска ми се да оставя всичко в идеален ред. Само да направя баланса, да изчисля касата и съм твоя.

Той иска да я почака навън.

— Не, не, седни тук, ще спусна рулетките. Пък и да ни видят, че излизаме заедно, вече е все едно, утре и бездруго ще научат повече.

— Утре — усмихва се той. — Радвам се, че няма да има утре. Поне за нас… Разходката беше прекрасна — небето, багрите, гората… хм, добрият дядо господ е бил доста добър архитект, малко старомоден, но все пак по-добър, отколкото бих станал аз.

Тя го въвежда в своята светая светих зад стъкленото прозорче, където иначе не е стъпвал чужд крак.

— Не мога да ти предложа кресло, републиката ни не е толкова щедра, но седни на перваза на прозореца и си запали цигара, след десет минути приключвам — тя въздъхва с облекчение, — приключвам с всичко.

Кристине събира цифри, колона след колона. Върши го с лекота и бързина. Сетне взема от огнеупорната каса черна чанта, подобна на гайда, и започва да брои парите. Натрупва банкнотите на купчини по пет, десет сто и хиляда шилинга, навлажнява показалеца си на гърба и с професионална вещина брои сините хартийки бързо и механично, десет, двайсет, трийсет, четиридесет, петдесет, шестдесет, като в същото време записва банкнотите в отделни купчини, нетърпелива да свери наличната сума с касовата книга и да тегли чертата — последната, избавителната черта.

Неочаквано чува зад себе си нечие напрегнато и сподавено дишане, извръща се. Фердинанд е станал тихо и е прекосил стаята. Сега наднича през рамото й.

— Какво има? — сепва се тя.

— Позволи ми — гласът му е приглушен, — позволи ми да взема за миг една банкнота. Отдавна не съм виждал хилядарка, пък и никога в живота си не съм виждал толкова пари накуп.

Той взема една банкнота предпазливо, сякаш е нещо чупливо, и тя забелязва, че ръката му трепери. Какво му е? Той така странно гледа синкавата хартийка, тесните му ноздри потръпват, очите му блестят особено.

— Колко много пари… Винаги ли държиш тук толкова много пари?