Стефан Цвайг
В омаята на преображението (35)

До утрото има още много време. Но лампите сякаш вече светят с притомена светлина. Всичко изглежда уморено, уличките — от пустотата си, къщите — от застоялост, магазините — от спуснатите решетки, неколцината блуждаещи минувачи — от собственото си тяло. В тежък тръс, с наведени глави конете теглят към пазара дългите каруци със зеленчук, край тях за миг се разнася влажна и възкисела миризма, сетне по плочките изтрополяват млекарските коли, калаените бидони се удрят със звън един о друг и отново става тихо, сиво и мрачно. Лицата на малцината минувачи — хлебари, каналджии, изобщо работници, са недоспали, сърдити — сиви маски сякаш. Кристине и Фердинанд неволно споделят тази неприязън на спящия град към будните и на будните към спящия град. Те не си говорят, а мълчаливо вървят през мрака към гарата. Там могат да седнат, да си починат, да имат покрив над главата си: дом за бездомните.

В чакалнята сядат в един ъгъл, по пейките лежат мъже и жени, спят с отворена уста, с пакети до себе си, и самите те имат вид на смачкани пакети, захвърлени от някаква зла участ в пустошта. Сегиз-тогиз отвън се дочува сърдито пъхтене, свистене и стонове: прикачват локомотивите, изпробват парата в котлите. Иначе е тихо.

— Не мисли постоянно за това — казва той, — нищо не се е случило, следващия път ще се погрижа да не ни се случват вече такива неща. Виждам, че ми се сърдиш, но аз нямам никаква вина.

— Да — казва тя, загледана пред себе си, — зная, зная. Ти нямаш никаква вина. Но кой е виновен? Защо винаги се случва на нас? На никого не сме сторили зло, а щом направиш крачка, и мигом се нахвърлят върху теб. Никога в живота си не съм искала много. Веднъж отидох на почивка, веднъж поисках да поживея като другите, весело и леко, само за седмица-две, и тогава мама почина… Веднъж аз да… — Тя млъкна.

Той се опита да я успокои.

— Но какво толкова е станало, момичето ми, помисли разумно… търсеха някого и просто взеха сведения за хората, чиста случайност.

— Зная, зная. Чиста случайност. Но онова, което става… ти не разбираш, не, Фердинанд, ти не разбираш, би трябвало да си жена, за да разбереш. Ти не знаеш, че всяко момиче, още като дете, още преди да разбира нещо, вече мечтае за мига, когато ще бъде заедно със своя любим… Всички мечтаем за тоя миг… но не знаем, не можем да си представим как точно ще бъде, колкото и да са ни разказвали приятелките. Но всяко момиче, всяка жена си го представя като празник… като нещо хубаво… като най-хубавото изживяване в живота си… Някак си, не мога точно да ти кажа, но да, като нещо, за което всъщност човек живее… нещо, което придава смисъл на живота. С години, години мечтаеш, за тоя миг и го рисуваш в съзнанието си… не, не рисуваш, не искаш да мислиш за това, а и не можеш, само мечтаеш, и то за нещо хубаво, така съвсем смътно… а после… после какво става в действителност… нещо грозно, нещо страшно… Не, ти не можеш да разбереш какво чувствува една жена, когато тази мечта рухне, щом веднъж бъде осквернена, омърсена, вече нищо не може да се промени…

Той я гали по ръката, но тя не му обръща внимание, втренчила поглед в мръсния под.

— И като си помислиш, че всичко зависи само от парите, от тия гнусни, презрени пари. С две-три банкноти само можехме да бъдем щастливи и да заминем с кола някъде извън града… Някъде, където никой няма да ни следи, където ще сме сами и свободни… Ах, колко хубаво би било! А и ти щеше да бъдеш съвсем различен, не така потиснат и мрачен… А ние сме като бездомни кучета — вмъкнеш се в чужд плевник и те изхвърлят с ритници… Господи, ако знаех, че ще се получи така! — Но като вижда лицето му, бързо добавя: — Зная, зная, че ти нямаш вина, просто не мога да се отърся от ужаса… Сега разбираш ли защо се чувствувах така. Почакай, ще ми мине…

— Но ти ще дойдеш… ще дойдеш пак, нали?

От тревогата, прозвучала във въпроса му, й става приятно. Това са първите топли слова.

— Да — обещава Кристине, — ще дойда, вярвай ми. Идущата неделя, само че… Вече знаеш… само за това те моля…

— Да — той въздъхва, — разбирам те, вече те разбирам.

Тя заминава, той влиза в бюфета и бързо изпива две чашки ракия, течността като огън потича по пресъхналото му гърло. Тялото му отново се раздвижва и Фердинанд поема по улицата бързо, все по-бързо и енергично размахва ръце, сякаш се сражава с невидим противник. Минувачите учудено го поглеждат. На строежа също прави впечатление, че обикновено скромният и сдържан бригадир днес е груб с подчинените и се дразни по най-малкия повод. А тя седи в пощата, както винаги — тиха, потисната, мълчалива, в очакване. И си спомнят един за друг не с обич и страст, а с някаква жалост и съчувствие. Не както човек мисли за любимия си, а за другар по нещастие.