Стефан Цвайг
В омаята на преображението (34)

Нещо се е случило. Също когато човек се сепне със стон или вик от ужасен сън, така тихо шумолящият дотогава хотелски вертеп внезапно започва да кънти от необясними и чужди звуци. Звъни се, чука се, тича се нагоре и надолу по стълбите, някакъв телефон бръмчи, чуват се стъпки, прозорците дрънчат. Викове, говор, въпроси, непознати гласове, очевидно не на гости на хотела, непознати пръсти, които тропат настоятелно по вратите, твърди стъпки вместо боси нозе. Нещо се е случило. Някаква жена пищи, мъже се карат високо и възбудено, нещо се катурва — навярно стол, навън бръмчи кола. Целият хотел се тресе от възбуда. Кристине чува бързи стъпки над главата си, зад стената пияният говори уплашено на приятелката си, отдясно и отляво местят столове, дрънчат ключове, тясната къща бръмчи от избата до покрива, всяка килийка от този човешки кошер.

Фердинанд се връща — бледен, нервен, две дълбоки бръчки са се врязали край устата му.

— Какво става? — пита Кристине, все още сгушена в леглото.

Когато той святка лампата, тя неволно придърпва завивката от страх, че е полугола.

— Нищо — процежда той сърдито през зъби. — Хайка, проверяват хотела.

— Кой?

— Полицията!

— Ще дойдат ли и при нас?

— Вероятно. Но ти не се страхувай.

— Могат ли да ни сторят нещо? За това, че съм с теб?…

— Не. Не се бой, нося личната си карта, а долу съм се записал, не се бой, всичко ще уредя. Тия проверки ми са познати от мъжкото общежитие във Фаворитен, където живеех, чиста формалност… Все пак… — лицето му отново помръква и се изостря. — Все пак тези формалности винаги се отнасят само до нас. Понякога някой бедняк пострадва. Само нашего брата го вдигат посред нощ, само нас преследват като кучета… Но не бой се, аз всичко ще уредя, само… сега се облечи…

Загаси лампата.

Тя все още се стеснява от него. Крайниците й сякаш са налети с олово, струва й доста усилия, за да облече бельото и роклята си. Сетне изнемощяла отново сяда на леглото. От първата секунда в тази отвратителна къща тя е чувствувала, че е надвиснало нещо страшно и ето че сега то се е случило.

Долу продължават да чукат по вратите. Чува се как минават от стая на стая. Всеки удар на чуждите пръсти по твърдото дърво Кристине усеща като удар в изплашеното си сърце. Фердинанд сяда до нея и я милва по ръцете.

— Виновен съм, прости ми. Трябваше да предвидя, но… не знаех друго място, а исках… толкова много ми се искаше да бъда с теб. Прости ми.

Фердинанд продължава да гали ръцете й, все още студени и тръпнещи.

— Не се страхувай — успокоява я той, — нищо не могат да ти сторят. А ако… ако някое от тия проклети кучета стане нахално, тогава аз ще му дам да разбере. Така лесно няма да се измъкне, за това ли съм лежал четири години в калта, за да позволя на някакъв си нощен стражар да се гаври с мен, не, ще им дам аз да разберат.

— Недей! — скача уплашена Кристине, когато вижда, че той опипва задния си джоб за револвера. — Моля те, недей! Ако поне малко ме обичаш, недей, иначе… — Тя не е в състояние да продължи.

Сега стъпките се качват нагоре по стълбата. Изглежда, вече са съвсем близо. Тяхната стая е трета по ред, на първата вече чукат. Двамата затаяват дъх, през тънката врата се долавя всеки звук. В първата стая свършват бързо, сега са до тях — чук, чук, чук, три пъти, сетне се чува как някой от съседната стая отваря вратата и крещи с пиянски глас: „Нямате ли друга работа, та тормозите порядъчните хора посред нощ? По-добре ловете бандитите!“ Нисък глас казва строго: „Личната ви карта!“ Сетне пита нещо по-тихо. „Годеницата ми, да, годеницата ми — вика предизвикателно пиянският глас, — мога да го докажа. Две години вече, как ходим заедно.“ Изглежда, това стига, съседната врата се затваря с трясък.

Сега е техен ред. От едната врата до другата има само четири-пет крачки, ето ги, идват, чук-чук-чук. Сърцето на Кристине замира. Почуква се. Фердинанд спокойно посреща полицейския инспектор, застанал дискретно до отворената врата. Всъщност лицето му е любезно, кръгло, широко, с кокетни малки мустачки. Само че тясната яка на униформата го притеснява и симпатичното му лице е доста зачервено. Ако беше в цивилни дрехи или по жилетка, можеше да си го представиш как унесено клати глава в такта на някакъв валс, сега обаче той бърчи строго вежди и казва:

— Имате ли документи?

Фердинанд се приближава до него.

— Ето, и военната ми книжка, ако желаете, винаги я нося у себе си, ние сме фронтоваци, свикнали сме на мръсотии.

Инспекторът не обръща внимание на резкия тон, сравнява личната карта с адресния билет, после хвърля бегъл поглед към Кристине, която се е свила на стола, сякаш седи на подсъдимата скамейка. Той пита с по-мек глас:

— Познавате ли дамата лично… тоест отдавна ли я познавате? — Явно иска да прояви снизходителност.

— Да — отговаря Фердинанд.

Комисарят благодари, козирува и си тръгва. Но като вижда Кристине, която седи унизена и откупена само с една негова дума, в яростта си Фердинанд прави крачка към полицая.

— Бих искал само да попитам дали… дали такива нощни хайки се правят и в хотел „Бристол“ и в другите хотели по Ринга, или само тук?

Инспекторът с подчертано служебна физиономия пренебрежително отговаря:

— Не съм длъжен да ви информирам, аз изпълнявам заповед. Бъдете доволен, че не съм особено придирчив, защото би могло да се окаже, че данните за вашата дама в адресния билет — той натъртва думата „дама“ — не са съвсем валидни.

Фердинанд хапе устни, души го гняв, той скрива ръце зад гърба и стиска юмруци, за да не удари представителя на държавата в мутрата, но комисарят, изглежда, е свикнал на подобни избухвания и спокойно, без да го удостои повече с поглед, затваря вратата. Разяреният Фердинанд е втренчил поглед във вратата и след някое време си спомня за Кристине, която не седи, а по-скоро лежи като бездиханен труп на стола. Погалва я леко по рамото.

— Ето, виждаш ли, даже за името ти не попита… Беше наистина само формалност, само… само дето с такива формалности ти тровят живота и те съсипват. Сега си спомням, че преди седмица четох как някаква жена се хвърлила от прозореца от страх, че ще я заведат в полицията и майка й би могла да научи, или… че ще я преглеждат за венерически болести… Предпочела да скочи от третия етаж… Четох го във вестника, съобщение от два реда, два реда само… Дреболия наистина, ние не сме разглезени… поне ще те погребат в собствен гроб, а не в братска могила, както по-рано, да, свикнали сме… десет хиляди умират всеки ден, какво представлява човек, още повече ако е като нас, един от онези, с които всичко си позволяват. Да, в добрите хотели те се подмазват и изпращат детективи само за да не откраднат бижутата на дамите, но никой не души нощем в стаята на така наречения гражданин. Но аз няма от какво да се срамувам.

Кристине свежда още по-ниско глава. Несъзнателно си спомня думите на момичето от Манхайм: нощем ходят от стая в стая… Спомня си и белоснежните широки легла, и утринната светлина, вратите, които се затварят леко и безшумно, сякаш са гумени, и меките килими, и вазата с цветя до леглото. Там всичко можеше да бъде красиво, добро и лесно, а тук…

Повдига й се от отвращение. Фердинанд стои отчаян до нея и повтаря безсмислено:

— Успокой се, успокой се… Всичко свърши.

Но студеното й тяло продължава да тръпне под ръката му. Нещо в нея се е скъсало, нервите й не издържат на голямото напрежение и трептят като телеграфен кабел. Тя не го чува, само се вслушва в чукането, което продължава от врата на врата, от човек на човек. Ужасът още обикаля из къщата.

Сега са на горния етаж. Внезапно тропането се засилва. Става все по-силно и по-силно: „Отворете! В името на закона!“ За миг настъпва тишина. Двамата се ослушват. Горе отново се чука, но вече не с кокалчето на пръста, а се блъска с юмрук. Тропането отеква тягостно и сурово из целия хотел, до всички стаи, до всички сърца, „Отворете! Отворете!“ — гърми гласът заповеднически. Очевидно горе някой се противи. Сетне се разнася свирка, някой се качва тичешком по стълбата, четири, шест, осем юмручни удара гърмят по вратата. „Отворете! Незабавно отворете!“ Следва оглушителен удар, трясък от счупено дърво и — женски писък, висок, сърцераздирателен, панически, писък, който пронизва цялата къща. Сетне се строполяват столове, някой се боричка с някого, по пода се търкалят тела като чували с камъни, писъкът заглъхва в тих хленч.

Кристине и Фердинанд са целите в слух, сякаш всичко това се случва на тях. Той е мъжът, който се бори яростно с полицаите, а тя — полуголата жена, която са уловили за китката с опитна полицейска хватка и тя се вие и неистово крещи: „Няма да дойда, няма да дойда!“ Издрънква прозорец, звънва стъкло, сигурно го е строшила съпротивляващата се непозната жена. А сега са я хванали двама-трима души и я влачат по пода. Всичко се чува през стените, как тя се мята, как те пъхтят. А сега — сега я влачат по коридора, по стълбите и все по-приглушено, все по-задавено звучат воплите на изплашената жертва, викът: „Няма да дойда, не! Пуснете ме! Помощ!“ Докато долу съвсем замира. Моторът е запален, натикали са я в колата. Птичката е в клетката.

Отново става тихо, много по-тихо от преди. Страхът е обгърнал къщата като плътен облак. Фердинанд взема Кристине от стола и я целува по студеното чело. Но тя лежи в обятията му отпусната и бездиханна като удавница. Той я целува по устните, но те са сухи и безразлични. Слага я на леглото, но тя пада възнак, изнемощяла, безчувствена, уплашена. Той се навежда и я гали по косата. Най-после Кристине отваря очи.

— Да си вървим! — прошепва. — Отведи ме, не мога, не мога нито секунда повече. — И внезапно, в пристъп на отчаяние, пада на колене пред него: — Отведи ме, моля ти се, да се махаме от тази проклета къща.

Той се опитва да я успокои:

— Но къде, момичето ми, къде да вървим… още няма три и половина. Къде да вървим, не е ли по-добре да си починеш?

— Не, не, не. — Тя хвърля безумен, изпълнен с отвращение поглед към разхвърляното легло. — Да се махаме оттук, да се махаме! И никога вече… никога вече!

Той се подчинява. В стаичката на портиера още стои един полицай и си взема бележки от адресната книга. Пронизва ги с бърз остър поглед. Кристине се олюлява, Фердинанд я подкрепя, но комисарят отново се навежда над книгата. В мига, когато Кристине излиза на улицата, тя усеща свободата и вдъхва дълбоко въздух, сякаш са я дарили с живот за втори път.