Стефан Цвайг
В омаята на преображението (33)

Но и неговата гореща и страстна прегръдка не може да надвие напълно ужаса й. Тя е така вцепенена, че той не може да я стопли. Нещо в нея не може да се отпусне, не се поддава на опиянението, а се съпротивлява. Дори когато снема дрехите й и тя усеща неговото голо, силно, пламенно тяло, тя усеща като мокра гъба и влажните чужди чаршафи. Залята от нежността му, тя се чувствува омърсена от бедността и мизерията, сред които това става. Нервите й са опънати и когато той я притегля към себе си, тя изпитва желание да избяга — не от него, не от този изгарящ от страст човек, а от този дом, където хората се съвокупляват като животни срещу пари — бързо, бързо, следващият, следващият, — където бедните се продават на следващия посетител като пощенска марка или вестник, който сетне захвърляш. Тежкият, мазен, влажен и спарен въздух, който мирише на чужда плът, на чужда страст, на чужда сласт я задушава. И тя се срамува не за това, че се отдава, а защото това тържество става тук, където всичко е противно и позорно. Съпротивата опъва все повече нервите й. Разочарована, обидена, тя внезапно простенва и избухва в приглушен плач, от който голото й тяло потръпва. Фердинанд лежи до нея и риданията й разтърсват и него. Той ги чувствува като упрек. За да я успокои, започва отново да я гали по раменете, не смее да каже нито дума. Кристине забелязва отчаянието му.

— Не ми обръщай внимание — казва тя, — глупави нерви. Не се безпокой, ей сега ще ми мине, причината е… — Тя млъква и въздъхва. — Не, нищо, ти не си виновен.

Той мълчи, разбрал всичко. Разбира разочарованието й, бурното отчаяние, обхванало цялото й тяло. Но се срамува да признае истината, че не е потърсил по-добър хотел и не е взел по-добра стая, защото е имал у себе си всичко на всичко осем шилинга и дори е замислял да даде на портиера пръстена си в случай че стойността на стаята е по-голяма. Но той не може и не иска да говори за пари, затова предпочита да мълчи и чака, чака търпеливо, покорно и мълчаливо ужасът най-после да я напусне.

С възбудените си сетива Кристине улавя и най-леките шумове от съседните стаи, отгоре и отдолу, от коридорите, стъпки и смях, кашлица и стонове. В съседната стая навярно някой леко пийнал клиент непрекъснато ругае, сетне се дочува пляскане по голо тяло и простоват женски смях. Това е непоносимо, а колкото повече единственият близък човек до нея мълчи, толкова по-силно чува тя неприятните звуци. Обзема я страх и тя го побутва:

— Моля те, говори! Разкажи ми нещо. Само да не чувам вече тия до нас, ах, господи, тук е ужасно! Каква страшна къща, не зная какво става, но настръхвам от всичко, моля те, говори, кажи ми нещо, само… само да не слушам… Боже, какъв ужас!

— Да — той въздъхва дълбоко, — ужасно е и мен ме е срам, че те доведох тук. Не биваше… но самият аз не знаех…

Той я гали нежно, става й добре и топло, но страхът й не минава. Тя не знае защо трепери така силно и защо се съпротивлява. Мъчи се да се успокои, да преодолее чувството на отвращение от влажната постеля и похотливия брътвеж зад стената, от цялата ужасна къща, но не успява. Тръпките продължават да пролазват по цялото й тяло.

— Повярвай ми, разбирам колко ужасно се чувствуваш. Сам преживях веднъж същото… и то първия път, когато бях с жена… такова нещо не се забравя. Докато ме вземат в армията, а после веднага в плен, още не бях спал с жена, и другите постоянно ми се подиграваха, и зет ти в това число. Викаха ми „девицата“ — не зная дали от злоба, или от отчаяние, но все за това ми говореха. Да, като че нямаха друго за какво да приказват освен за жени, и денем, и нощем разправяха как е било с тая или с оная, и то по сто пъти, вече го знаехме наизуст. Имаха и картинки с голи жени, или пък рисуваха разни гадости, каквито затворниците драскат по стените. Повдигаше ми се, като ги слушах, и все пак, естествено все пак… бях вече на деветнайсет-двайсет години, възбуждаш се, побеляваш се. После започна революцията и ни закараха в Сибир, зет ти беше заминал, а нас ни разкарваха като стадо овце, докато една вечер при мен седна някакъв войник… Всъщност трябваше да ни охранява, но къде ли бихме могли да избягаме?… Той се грижеше за нас и ни обичаше… и днес още виждам скулестото му лице с нос като картоф, голяма уста и добродушна усмивка. Та какво исках да кажа? Да, и така една вечер той седна до мен и приятелски ме попита откога не съм бил с жена… Мен, разбира се, ме беше срам да кажа „никога“… Всеки мъж се срамува (и всяка жена — помисли си тя) и затова казах: „От две години.“ „Боже мой…“ — зина той от ужас, още го виждам как се уплаши… Примъкна се по-близо до мен и ме потупа по рамото; „Бедничкия ми, бедничкия… Ще се поболееш…“ Тупаше ме по рамото и размишлява, трескаво размишлява. За глуповатия тромав Сергей бе тежка работа да мисли, да мъти мисъл след мисъл, по-тежко, отколкото да вдига трупи. Добродушното му лице потъмня, очите му ме загледаха сърдечно. Най-сетне каза: „Чакай, братле, аз ще те оправя. Ще ти намеря някоя. В селото има много войнишки жени, вдовици, ще те заведа при някоя нощем. Зная, че няма да ми избягаш.“ Не казах нито да, нито не, нямах особено желание. Какво ли можеше да намери? Някоя проста груба селянка, и все пак веднъж само да усетиш топлотата, да почувствуваш ласката на някой човек… Само да не си ужасно сам, само… Не зная дали разбираш?

— Да — въздъхва тя, — разбирам.

— И наистина вечерта той дойде при нашата барака. Изсвири леко, както се бяхме уговорили, в тъмното до него стоеше някаква жена — ниска, набита, под шарената забрадка мазни коси. „Ето го и него — каза Сергей. — Харесва ли ти?“ Дребната жена ме изгледа в мрака с присвити очи и отвърна: „Да.“ Повървяхме малко тримата, Сергей ни изпрати донякъде. „Далече сте го домъкнали, бедния — взе да ме жали тя пред Сергей. — И никаква жена, все сам сред мъже, бедният… Ох, ох.“ Гласът й беше топъл, гръден — приятно ми беше да го слушам. Разбрах, че ме канеше от съчувствие, а не от любов. „Мъжа ми го застреляха — разказа ми после, — беше едър като дъб и силен като мечка. Не пиеше и нито веднъж ръка не ми е вдигнал, беше най-добрият в селото. Сега живея с децата и със свекърва си, бог е строг към нас.“ Отидох с нея в къщата й — покрита със слама къщурка с мънички затворени прозорци. Още от вратата пушекът ме блъсна в лицето, беше душно и горещо като в отровна мина. Тя продължи да ме тегли за ръката, постелята беше върху печката, там трябваше да се покача. Изведнъж нещо се размърда, уплаших се. „Децата“ — каза тя успокоително. Едва сега усетих, че в стаята има и други хора. По едно време се разнесе кашлица и пак трепнах. „Това е бабата, болна е.“ Дишането, вонята в стаята, не зная колко души имаше там — петима, шестима или повече, но всичко това ме вцепени. Изпитвах ужас, неизказан ужас, не можех да прегърна тая жена, докато в стаята, до нас, лежаха децата и майката, не зная нейната или неговата. Тя не разбираше колебанието ми и се сгуши в мен. Събу безмълвно обущата ми, съблече кротко и нежно куртката и продължи да ме гали като дете, трогателно добра беше с мен… сетне съвсем бавно, страстно ме привлече към себе си. Гърдите й бяха меки, топли и пищни като пресни кифли, имаше нежни устни, които мълчаливо се впиваха в моите, и ласкави движения — смирени, покорни. Тя действително беше трогателна, хубаво ми беше с нея, бях й благодарен, но през цялото време се ослушвах — ту някое дете ще се обърне насън, ту старицата ще простене, и щом се зазори, дим да ме няма… Изпитвах животински страх от погледа на децата, от болните очи на старицата… за нея беше напълно естествено, но аз… аз не можех и избягах. Тя ме изпрати до вратата, смирена като овчица, показа ми с трогателни движения, че отсега нататък ми принадлежи, заведе ме в обора и ми надои мляко, топло и прясно, даде ми хляб за из път и една лула, която трябва да беше на мъжа й, и сетне ме попита, не, помоли ме… смирено и почтително ме помоли: „Нали довечера ще дойдеш пак?…“ Но аз вече не отидох, споменът за тази къщурка с пушека, децата, бабата и гадините, които пълзяха по пода, ме ужасяваше… А при това бях благодарен, и до днес още си спомням за нея с най-нежни чувства, спомням си как доеше млякото от вимето, как ми даде хляба, как ми отдаде тялото си… Съзнавам, че я обидих, като не отидох повече… А другите… те не можеха да разберат… Всички ми завиждаха, толкова бяха бедни, така самотни, че дори на това ми завиждаха. Всеки ден решавах: днес ще отида при нея, и всеки път…

— За бога, какво става? — Кристине скача и се ослушва.

„Нищо“ — понечва да отвърне той, но сам наостря слух. Нещо става на коридора, чува се глъчка, шум, викове, страшна суматоха, някой крещи, друг се смее, трети заповядва. Нещо се е случило.

— Чакай — казва Фердинанд и скача от леглото. Навлича си за минутка дрехите, приближава се до вратата и се ослушва. — Сега ще видя какво се е случило.