Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rausch der Verwandlung, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, начална корекция и форматиране
ckitnik(2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki(2016)

Издание:

Автор: Стефан Цвайг

Заглавие: В омаята на преображението

Преводач: Елена Матушева-Попова

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: австрийска

Печатница: ДП „Балкан“ — София

Излязла от печат: 30.XI.1987 г.

Редактор: Надя Фурнаджиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Рецензент: Венцеслав Константинов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Донка Симеонова; Стоянка Кръстева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/614

История

  1. —Добавяне

На стълбите у Кристине внезапно се пробужда смътно чувство, че непознатият я чака долу. Тя напразно се опитва да отхвърли тази мисълта онзи мъж я бе погледнал само мимоходом, без да каже нито дума, — а и тя не знае дали желае подобна среща, или не, но тази мисъл упорито я преследва и от стъпало на стъпало се загнездва все по-дълбоко в нея — почти като увереност.

Ето защо тя не се изненадва, когато пред вратата вижда развяната сива пелерина и развълнуваното лице на Фердинанд.

— Извинете, че ви чаках, госпожице… — казва той ненадейно с някак по-друг — покорен, смутен, сдържан глас, а не както преди — сухо, енергично и агресивно, — но през цялото време се безпокоях дали вие… дали сестра ви не ви се е разсърдила… Искам да кажа, за това, че разговарях така грубо с Франц, а вие… вие казахте, че съм прав… И на мен самия ми е жал, че така остро го нападнах… Зная, че не е прилично, когато си в чужд дом и пред чужди хора, но, честна дума, нямах лошо намерение, напротив… той е толкова добър, порядъчен човек, толкова прекрасен приятел, много, много добър човек, какъвто рядко се среща… Наистина, когато го видях така внезапно пред себе си, прииска ми се да му се хвърля на врата и да го разцелувам, изобщо да му покажа някак радостта си, както той направи… Но разбирате ли, срамувах се… срамувах се от вас и от сестра ви, нима не изглежда смешно на другите, когато показваш чувствата си… тъкмо защото се срамувах, само затова се държах така лошо с него… не съм виновен, наистина не съм виновен. Като го видях такъв охраненичък, с шкембенце, седи самодоволно, пийва си кафенце и слуша грамофон, прииска ми се да го подразня и погъделичкам малко… Вие не знаете какъв беше той там: най-разпаленият агитатор, от сутрин до вечер говореше само за революция, да разбием врага, да въдворим ред, а сега, като го видях такъв хрисим, сънлив и шишкавичък, така доволен от всичко — от жената, децата, партията и квартирата с цветя на балкона, такъв самодоволен еснаф, нещо ме накара да го поощипя, а сестра ви помисли, че му завиждам, защото се е подредил добре. Но кълна ви се, аз се радвам, че живее добре и ако малко го нарязах… то беше… тъкмо защото ми се искаше да прегърна Франц, да го тупна по рамото или по шкембенцето, но се срамувах от вас…

— Веднага разбрах — казва с усмивка Кристине, за да го успокои. — Наистина беше малко неловко, Франц така бурно изрази възторга си, само дето не ви взе на ръце, естествено човек се стеснява.

— Благодаря ви, радвам се, че сте ме разбрали. Сестра ви не забеляза, или по-скоро правилно забеляза, че щом ме видя, той се преобрази, стана друг човек… Такъв, какъвто тя не го познава. Тя си няма и представа какво сме преживели двамата навремето. По цели дни и нощи бяхме неразделни, затворени в една килия, научихме повече един за друг, отколкото собствената му жена знае за него, стига да бях пожелал, в огъня щеше да стъпи заради мен. Тя усети това, макар че се преструвах на сърдит и озлобен… Наистина у мен се е натрупала много жлъч… Но никому не завиждам с черна завист. Радвам се на щастието на всекиго, но види ли човек, че другите живеят добре, веднага си казва: защо и аз да не живея така? Един напълно естествен въпрос, в случая никой няма вина. Нали разбирате, не искам да живея по-добре от него, а като него.

Кристине неволно се спира. Този човек е казал тъкмо това, което и тя си мисли. Съвършено ясно е изразил онова, което тя смътно е усещала. Да не отнемаш чуждото щастие, но и ти да имаш право на свои радости, а не да живееш като скот, обречен на глад и студ, докато другите си седят на топло.

Спътникът й също спира, струва му се, че й е досадил и тя иска да го отпрати. Той нерешително посяга към шапката си. Кристине с бърз поглед улавя и бавното, плахо движение на ръката, и простите стари обувки, и смачканите панталони с оръфани маншети, и разбира, че само заради протритите си бедни дрехи този енергичен човек е толкова неуверен пред нея. За секунда тя вижда себе си пред швейцарския хотел, спомня си как трепереше тогава ръката й с куфарчето, тази неувереност й е тъй близка, сякаш се е въплътила в него. И тозчас й се приисква да му помогне, всъщност да помогне на самата себе си.

— Отивам на гарата — казва тя и не без радост забелязва уплахата му. — Но ако искате да ме придружите…

— О, моля ви, с най-голямо удоволствие! — Кристине улавя в гласа му щастливо-уплашена нотка и отново й става приятно.

Той върви до нея и продължава да се извинява.

— Все пак глупаво беше от моя страна, яд ме е, не биваше да постъпвам така. Трябваше да се съобразявам със сестра ви; все пак тя му е жена, а за нея аз съм чужд човек. Би трябвало най-напред да запитам за децата, как се учат, в кой клас са и изобщо нещо, което се отнася и до двамата съпрузи. Но така се развълнувах, щом го видях, и всичко забравих, така му се зарадвах, та той е единственият човек, който ме познава… Всъщност ние двамата никак не си приличаме… Той е съвсем друг човек, много по-добър, по-почтен… Наистина израсъл е в друга среда и не може да разбере какво искам и към какво се стремя… Но все пак животът ни събра, две години — и ден, и нощ — бяхме откъснати от света, като върху пуст остров… Вероятно не съм могъл да му обясня всичко за себе си, но той го е почувствувал интуитивно по-добре от всеки друг. Не беше нужно дори да разговаряме, разбирахме се без думи. И днес, когато влязох в квартирата му, аз вече знаех всичко за него — може би повече, отколкото той сам знаеше за себе си, и той го разбра… и затова така се смути, сякаш го бях заловил да върши нещо престъпно, и се срамуваше през цялото време… не знам от какво — дали заради шкембенцето си, или за това, че е станал толкова образцов бюргер… В този миг той отново стана предишния Франц и вече не съществувахте нито вие, нито жена му, с радост бихме си побъбрили насаме, цяла нощ нямаше да ни стигне… Естествено сестра ви почувствува това. Но както и да е! Сега зная, че той е жив и здрав, той знае, че съм се завърнал, и ни стана някак по-леко, по-топло. И двамата знаем, че ако някому е тежко, има на кого да изплаче мъката си. Едва ли ще ме разберете, пък и аз надали ще успея да го обясня добре, но откакто съм тук, имам чувството, че съм слязъл от Луната. Хората, с които живеех по-рано, са ми станали някак чужди. Когато седя на маса с роднините или с баба си, не зная какво да говоря с тях, не разбирам на какво се радват, всичко, което правят, ми се струва така странно, така безсмислено. Все едно… гледаш през витрината как в някое заведение танцуват, а не чуваш музиката. И чудно ти става: защо се въртят тъй прехласнати. Има нещо в тях, което не разбирам, а и те не ме разбират и затова ме смятат за завистлив и злобен… Като че ли говоря на друг език и искам нещо невъзможно от тях… Но извинете ме, госпожице, много се разприказвах, защо ви занимавам с тия глупости.

Кристине отново се спира и го поглежда.

— Грешите — казва тя, — много добре ви разбирам. Разбирам всяка ваша дума. Може би преди година или по-скоро преди няколко месеца не бих ви разбрала, но откакто се върнах от…

Тя се опомня и внезапно млъква. Насмалко да разкаже всичко на този чужд човек и затова бързо сменя темата:

— Впрочем, да ви призная, не отивам направо на гарата, а в хотела, за да си взема куфара. Пристигнах снощи, а не тая сутрин, както си помислиха те… Не исках да кажа на сестра ми, щеше да се обиди, че не съм пренощувала у тях, но не обичам да съм в тежест на никого и моля ви, не споменавайте пред Франц за това.

— Разбира се.

Кристине веднага долавя радостта и признанието му за доверието, което му е оказала. Отиват заедно за куфара и Фердинанд й предлага да го носи, но тя не му разрешава.

— Не, не с вашата ръка, нали сам казахте… — тя млъква, забелязва смущението му. Не биваше да казвам това, мисли си с упрек и му подава куфара.

Когато пристигат на гарата, до тръгването на влака остават четиридесет и пет минути. Те сядат в чакалнята и разговарят за Франц, за пощата, за политическото положение в Австрия — за най-обикновени и незначителни неща. Кристине с уважение слуша събеседника си, открила е в разсъжденията му острия и аналитичен ум. Най-после времето изтича и тя става с думите:

— Трябва да вървя!

Той също скача бързо и едва ли не уплашено, явно не му се иска разговорът да прекъсне. Колко трогателно и вълнуващо, той ще остане съвсем сам тая вечер — мисли със съчувствие Кристине.