Стефан Цвайг
В омаята на преображението (3)

Сетне идва 1915: тя е на седемнадесет години. Родителите са остарели с десет години. Бащата се съсухря, сякаш отвътре го разяжда някаква киселина, мъкне се пожълтял и прегърбен от стая в стая и всички знаят, че работата му не върви. От шейсет години насам, още от времето на дядо му, никой в цялата империя не умее да натъкмява еленовите рога и да препарира ловната плячка така, както Бонифациус Хофленер и син. Той бе препарирал ловните трофеи на Естерхази, Шварценберг, дори на ерцхерцога за замъците им, работеше с четирима-петима помощника, прилежно, чисто и почтено от ранна сутрин до късна нощ. В това кърваво, жестоко време обаче, когато се стреля единствено по хора, дръжката на вратата със седмици не помръдва, а раждането на снахата и болестта на внука — всичко това струва пари. Все по-ниско се свеждат раменете на неразговорчивия майстор и един ден напълно се прекършват, когато идва писмото от Изонцо, за пръв път не с почерка на Ото, сина, а на неговия командир, и всички разбират: геройска смърт начело на ротата, вечна му памет и така нататък. Все по-тихо става в къщата; майката е престанала да се моли, кандилото пред иконата на Богородица е угаснало; забравила е да го долее със зехтин.

1916, сега е на осемнадесет години. Вкъщи неуморно шета една нова дума: скъпотия. Майката, бащата, сестрата, снахата изливат грижите и неволите си върху листа хартия, от сутрин до вечер пресмятат мизерния ежедневен живот. И месото е прекадено скъпо, и маслото е прекадено скъпо, и чифт обувки са прекалено скъпи.

Кристине едва се осмелява да диша от страх да не би и въздухът да се окаже прекадено скъп. Най-необходимите продукти като че ли са се разбягали в паника и са се заврели в миши дупки от изнудваните и спекулантите; трябва да ги надушват, хлябът да се изпроси, шепа зеленчук да се задигне от зарзаватчийката, яйцата да се вземат от село, въглища да се докарат с ръчна количка от гарата; всекидневна надпревара на хиляди мръзнещи, гладни жени, а с всеки ден плячката става все по-оскъдна. На това отгоре бащата си има неприятности със стомаха, необходима му е подходяща диетична храна. Откакто е принуден да свали фирмата „Бонифациус Хофленер“ и да продаде магазина, вече не говори с никого, само от време на време силно притиска с ръце корема си и стене, ако няма никой наблизо. Всъщност би трябвало да извикат лекаря. „Прекалено скъпо е“ — възразява бащата и предпочита да се превива тайно от болки.

1917 — деветнадесетгодишна: два дни след Нова година погребаха бащата, парите от спестовната книжка стигат точно за да пребоядисат дрехите в черно. Животът става все по-скъп, две стаи вече са дали под наем на съпрузи бежанци от Броди, но парите не стигат, не стигат, ако ще да се бъхтят от сутрин до късна нощ. Накрая чичото, съветник в министерството, им намира работа: за майката като икономка в корнойбургската болница, за нея самата — в канцеларията. Само да не беше толкова далече, да не мръзнеше призори в леденостудения неотоплен вагон и едва вечер обратно. После чистене, кърпене, търкане, замрежване и шиене, докато, без да мислиш, без да желаеш вече нищо, като повален чувал падаш в нездрав сън, от който не ти се иска да се събудиш.

1918 — двадесетгодишна. Все още война, все още няма свободни, безгрижни дни, все още няма време да хвърли поглед в огледалото, да се поразходи. Майката започва да се оплаква, във влажната приземна болница краката й отичат, но Кристине вече почти няма сили да й съчувствува. Твърде дълго съжителствува с болестта; нещо в нея се е притъпило, откакто трябва да записва на пишещата машина по 70–80 ужасяващи случаи на инвалидност дневно. Понякога в канцеларията при нея докуцва на патерицата си дребен подпоручик от Банат, левият му крак е раздробен, косите златисторуси като пшеницата в родината му, но още неоформеното му детско лице вече е набраздено от ужаса. От носталгия разказва на старошвабския си диалект за своето село, за кучето и конете си — бедно русо нещастно дете. Една вечер се целуват на пейка в градината, две-три анемични целувки, по-скоро съчувствие, отколкото любов, сетне той казва, че иска да се ожени за нея, щом войната свърши. Тя се усмихва уморено на тези думи, не се и осмелява да помисли, че войната някога може да свърши.

1919 — тя е на двадесет и една години. Войната наистина е свършила, но не и мизерията. Само се е снишила под барабанния огън на наредбите, само хитро се е мушнала под книжните каземати на прясно отпечатаните банкноти и военни заеми. Сега тя изпълзява навън — с хлътнали очи, с озъбена муцуна, гладна и нахална — и изяжда и последните отпадъци от клоаките на войната. Цяла зима от небето валят като сняг цифри и нули, стотици хиляди, милиони, но всяка снежинка, всяка хилядарка се стапя в горещата длан. Докато спиш, парите се стопяват, докато си смениш скъсаните обувки с дървени токове, за да изтичаш за втори път на пазар, те са се обезценили; непрекъснато обикаляш, но винаги закъсняваш. Животът се превръща в математика, в събиране и умножение, безумен, шеметен кръг от цифри и числа, и този водовъртеж повлича последните богатства в своята черна, ненаситна паст: златната верижка от шията на майката, венчалната халка от пръста, дамаската от масата. Но колкото и да хвърлят вътре, напразно — адската черна бездна не може да се запълни, нищо не помага: нито това, че плетат пуловери до късно през нощта, нито че дават под наем всички стаи, а двете спят в кухнята. Сънят е единственото, което може да си позволи, единственото, което не струва нищо; късно вечер да хвърли грохналото, отслабнало, бледо, още недокоснато тяло на дюшека и шест-седем часа да забрави това апокалиптично време.

Сетне 1920–1921 — двадесет и две, двадесет и три годишна, в разцвета на младостта, така разправят. Но на нея никой не й го казва, а и тя самата не го знае. От сутрин до вечер една-единствена мисъл: как да свърже двата края със стопяващите се пари? Положението малко се е подобрило. Чичото придворен съветник е помогнал още веднъж, лично е отишъл при приятел в дирекцията, с когото играе тарок, за да измоли място за Кристине в пощата в Клайн Райфлинг, наистина затънтено лозарско селце, но все пак служба, известна сигурност. Оскъдната заплата стига за един човек, но тъй като в къщата на зетя няма място, тя трябва да вземе майката при себе си и да дели всичко на две. Все още денят започва с икономии и завършва със сметки. Всяка кибритена клечка се брои, всяко зрънце кафе, всяка щипка брашно. Но все пак дишат, живеят.

1922, 1923, 1924 — двайсет и четири, двайсет и пет, двайсет и шест годишна. Млада ли с още? Остарява ли вече? Няколко бръчици нежно са нашарили слепоочията, понякога краката й са уморени, а напролет главата странно я боли. Но все пак животът тече: става по-добър. Парите отново се стабилизират, тя има постоянна работа като пощенска служителка, а и зетят праща на майката две-три банкноти в началото на месеца. Сега е време отново да заживее като млад човек; дори майка й настоява да излиза, да се забавлява. Най-сетне майката я насилва да се запише в една танцова школа в съседното селище. Да се изучават тези ритмични танци никак не е лесно, умората се е всмукала дълбоко в кръвта, понякога й се струва, че ставите й са някак вкочанени, дори музиката не ги отпуска. С мъка усвоява танцовите стъпки, пък и танцът не я увлича истински, не я грабва, за пръв път тя се досеща: твърде късно е, войната е смазала, прекършила младостта й. Като че ли в нея се е счупила някаква пружина, а сигурно и мъжете чувствуват това, защото никой не я ухажва истински, макар нежният й рус профил да изглежда благороден сред червендалестите груби лица на селските моми. Но тази следвоенна младеж, тези седемнайсет-осемнайсетгодишни девойки не чакат така кротко и търпеливо някой да ги поиска и избере. Те смятат, че имат право на удоволствието и се стремят към него така безразсъдно, сякаш искат да изживеят не само собствената си младост, но и младостта на стотиците хиляди мъртви и зарити. С известен страх двадесет и шест годишната девойка наблюдава колко самоуверено и похотливо се държат тези малки момета, какви хитровати и дръзки очи имат, как предизвикателно кълчат бедра, колко недвусмислено хихикат, когато момците дръзко посягат към тях, и без свян една подир друга кривват към гората, всяка с по някой мъж. Кристине се отвращава от това поведение. Чувствува се като грохнала старица, безполезна и съсипана сред това жадно и грубо следвоенно поколение, няма желание, нито е годна да им съперничи. С една дума: само да не се бори повече, само да не полага усилия! Само спокойно да диша, тихо да си мечтае, да си гледа работата, да полива цветята на прозореца, да не се стреми към нищо, нищо да не желае. Само да не става вече нищо, нищо ново, нищо вълнуващо: двадесет и шест годишната, на която войната е ограбила цяло десетилетие от младостта, няма вече смелост и сила дори да се радва.

Кристине се изтръгва от мислите си с неволна въздишка. Дори самият спомен за всички страхотии на младини я уморява. Безсмислено е всичко, което майка й е скроила! За какво да заминава оттук при някаква леля, която не познава, сред хора, с които тя няма нищо общо? Но какво да прави, боже мой, щом майка й иска и така се радва, тя не бива да се противи: пък и защо да се противи? Толкова е уморена, толкова е уморена! Примирена, пощенската служителка изважда от горното чекмедже на писалището си лист, сгъва го грижливо на две, поставя помежду един подлистник и чисто, ясно, с красиви тънки и дебели черти пише до дирекцията на пощите във Виена молба за отпуск по семейни причини и да изпратят следващата седмица заместничка. Сетне моли сестра си във Виена да я снабди с швейцарска виза, да й заеме един малък куфар и да дойде, за да уговорят това-онова за майката. През следващите дни тя приготовлява бавно и грижливо багажа си, без да се радва, без да очаква нищо, без интерес, сякаш всичко това не се отнася до нейния живот, а до единственото, което съществува за нея: службата и дълга.