Стефан Цвайг
В омаята на преображението (29)

Още не излезли, Нели поривисто отваря прозореца.

— Така задимиха стаята, че можеш да се задушиш — оправдава се тя пред Кристине и изтърсва пълния пепелник върху ламаринения перваз на прозореца, звукът отеква остро и неприятно като гласа й. Кристине разбира, че разтваряйки прозореца сестра й бърза да прогони навън всичко, което е влязло вътре с този чужд човек. Тя критически оглежда Нели, сякаш не й е сестра: колко е закоравяла, отслабнала и повехнала, а по-рано бе толкова весела и жизнена. Всичко е от алчност, вкопчила се е в мъжа си като в торба със злато, дори от приятеля му го ревнува. Той трябва да й принадлежи всецяло, да се подчинява, да работи усърдно и да пести, за да може Нели по-скоро да стане госпожа районна председателша. За пръв път в живота си тя гледа с презрение и ненавист сестра си, към която винаги се е отнасяла с уважение; защото Нели не разбира онова, което не иска да разбере.

За щастие в тоя момент се връща Франц. Усетил, че в стаята отново е надвиснала застрашителна тишина, той колебливо се приближава към двете жени. С леки ситни стъпки, все едно стъпва в панички.

— Какво толкова приказвахте долу, всъщност все ми е едно, сега често ще имаме това удоволствие. Който затъне до уши, не чака покана.

Франц е ужасѐн.

— Нели… какво те прихваща, ти съвсем не знаеш що за човек е той. Ако искаше да дойде за нещо, отдавна да е дошъл. Щеше да намери адреса ми в указателя. Не разбираш ли, че не е дошъл тъкмо защото е в критично положение. Той знае, че бих направил всичко за него.

— Да, много си щедър към такива типове. Срещай се с него колкото си искаш, не ти забранявам. Но не тук, вкъщи, виж каква дупка е направил с цигарата си, погледни и пода, даже ботушите си не е избърсал приятелят ти… Е, разбира се, ще помета, защо не? Щом ти харесва, няма да ти преча.

Кристине е стиснала здраво юмруци, срамува се заради Нели, срамува се заради Франц, който най-покорно се мъчи да умилостиви жена си, извърнала гръб към него. Атмосферата става нетърпима. Кристине става от масата.

— И аз трябва да вървя, иначе ще изпусна влака, не ми се сърдете, че ви отнех толкова време.

— Какво говориш — казва сестра й, — пак заповядай!

Казва го, както се казва „добър ден“ или „добър вечер“ на чужд човек. Някакво отчуждение е настъпило между двете сестри, едната мрази бунтарската природа на по-младата, другата — закостенялостта на по-голямата.