Стефан Цвайг
В омаята на преображението (28)

— Нищо! Абсолютно нищо! Само това, че заради войната загубихме всичко. А че имахме брат, вече си забравила, и как татко се разори, и всичко отиде по дяволите… всичко.

— А на теб какво ти е, на теб нищо не ти липсва, имаш хубава работа и би трябвало да си доволна.

— Нима, значи трябва да бъда доволна? И на това отгоре да съм благодарна, че седя в оная жалка дупка. Изглежда, и на теб не ти е харесвало много-много, щом идваше при мама само по празниците. Всичко, което господин Фарнер казва, е вярно. Ограбиха ни цели години от живота и не ни дадоха нищо в замяна, нито миг спокойствие, радост, ни отпуска, нито почивка.

— Отпуска ли? От Швейцария идва, от най-скъпите хотели, и на това отгоре се оплаква.

— На никого не съм се оплаквала, само теб съм чувала да се вайкаш през цялата война. А що се отнася до Швейцария… Тъкмо защото я видях, мога да говоря така. Едва сега зная какво… какво са ни отнели… как ни провалиха живота…

Кристине изведнъж е усетила съсредоточения поглед на непознатия и се смущава. Навярно е била прекалено откровена и смекчава тона си.

— Естествено не бих искала да се сравнявам с други, които воюваха и преживяха много повече. Но всеки от нас отнесе своя дял. Никога не съм казвала нищо, никога не съм била в тежест някому, никога не съм се оплаквала. Но когато ми заявяваш…

— Спокойно, деца! Без кавги! — намесва се Франц. — Какво ви става, ние четиримата нищо няма да оправим. Само без политика, защото веднага избухват спорове. По-добре да говорим за нещо друго, и не ме лишавайте от удоволствието да се порадвам на Фердинанд. Не можете да си представите колко ми е приятно, че отново го виждам, дори когато ме ругае и ми се кара, пак се радвам.

В малката компания отново настъпва мир, но както след буря — атмосферата охладнява.

Някое време всички се наслаждават на тишината, сетне Фердинанд става:

— Трябва да си вървя, повикай синчетата си да ги погледна още веднъж.

Довеждат децата, те любопитно и учудено гледат непознатия.

— Това е Родерих, предвоенното дете. За него зная. А тоя вторият е, така да се каже, изтърсакът, как му е името?

— Йоахим.

— Йоахим! Не смятахте ли да го кръстите другояче, Франц?

Франц трепва уплашено.

— Боже мой, Фредъл. Съвсем бях забравил. Представи си, Нели, изобщо не ми е дошло наум, че си бяхме обещали, когато се върнем, да бъдем кръстници на децата си. Изхвръкнало ми е от ума. Не ми се сърдиш, нали?

— Драги Франц, ние не можем да се сърдим един на друг. Някога имахме достатъчно време да спорим. Виждаш ли, причината е в това, че всички забравяме миналото, уви. Може би така е по-добре. — Той гали детето по главата и погледът му се стопля. — А може би моето име нямаше да му донесе щастие.

Сега се е успокоил напълно — след допира до момчето в лицето му се е появило нещо детско. Той миролюбиво се обръща към домакинята:

— Не ми се сърдете, госпожо… Уви, не съм удобен гост и забелязах, че не ви е много приятно, докато разговарях с Франц. Но цели две години сме яли от една паница, пощили сме си въшките, бръснали сме се един друг, и след всичко това да угодничим и да си правим реверанси… Когато срещнеш стар другар, говориш с него, както си говорил навремето, и ако го нахоках, то е само защото ме ядоса. Но и двамата знаем, че никога няма да се забравим. Бих искал да ви помоля за извинение, зная, че с нетърпение чакате да си тръгна. Много добре ви разбирам.

Нели прикрива яда си. Той е казал точно това, което си е помислила.

— Не, не, ще се радвам пак да ни посетите, Франц се чувствува толкова добре с вас. Заповядайте някоя неделя на обяд, всички ще се радваме.

Но думите й не звучат искрено, а и ръката й е хладна и чужда. Сетне мълчаливо се сбогува и с Кристине. Само за секунда тя долавя погледа му, любопитен и топъл, после той тръгва, последван от Франц.

— Ще те изпратя до вратата.