Стефан Цвайг
В омаята на преображението (27)

Цял месец Кристине понася това ужасно състояние на болезнена възбуденост, на принудителна и зловредна самота. Повече не може, мечтите са измечтани, всяка секунда от преживяното време припомнена, миналото не й вдъхва никаква сила. Уморена, изтощена, с постоянна болка в слепоочията, тя отива на работа и я върши унесено и полусъзнателно. Вечер не може да спи, безмълвието на мансардния гроб не може да успокои обтегнатите й нерви, трескавото й тяло гори в студената постеля. Търпението й е изчерпано. Непоносимо става желанието й поне веднъж да погледне от някой друг прозорец и види друга картина, а не противната фирма на „Златният бик“, да спи в друго легло, да преживее нещо по-различно, да стане за няколко часа друго същество. И внезапно решава: взема от чекмеджето двете стофранкови банкноти, които бе получила от чичо си след играта, изважда най-хубавата си рокля, най-хубавите си обувки и в събота, веднага след работа, изтичва на гарата и си купува билет за Виена.

Кристина не знае защо отива в града, не знае какво точно иска. Само да се махне далеч от село, от работата, от себе си, от човека, осъден да живее тук. Само да чуе тракането на колелата, само веднъж да види светлини, други, по-блестящи, по-елегантни хора. Само още веднъж да застане пак лице в лице с неизвестността, а не да стои тук, завряна като отделен камък в паважа. Само още веднъж да пътува, да почувствува света и себе си, да бъде различна, не такава, каквато е.

В седем часа вечерта пристига във Виена; бързо оставя куфара си в някакъв малък хотел на Марияхилферщрасе и успява да влезе в един фризьорски салон, преди да са затворили. Изпитва необходимост да повтори, да направи същото както тогава, за да стане друга, някаква безумна надежда чрез ловки ръце и малко червило да се превърне още веднъж в онази, която е била. Отново усеща да я обливат горещи вълни и сръчни ръце нежно да пипат косата й, отново молив ловко очертава на бледото изнурено лице прежните така желани и целувани устни, малко руж освежава бузите, тъмна пудра възкресява спомена за слънчевия загар от Енгадин. Когато става от стола, обгърната сякаш от ароматен облак, тя отново усеща в коленете си старата сила. По-изправена, по-самоуверена тръгва сега по улицата. И ако бе с по-хубава рокля може би щеше да си помисли, че вече е госпожица Фон Боолен. Септемврийската вечер е още светла, приятно е да вървиш във вечерната прохлада, с известна възбуда Кристине усеща сегиз-тогиз да я докосва някой приветлив поглед. Още съм жива, въздиша тя, още ме има на тоя свят. От време на време се спира пред някоя витрина, гледа кожите, роклите, обувките, в стъклото се отразяват пламтящите й очи. Може би все пак ще преживея всичко още веднъж, мисли си; смелостта й се връща. По Марияхилферщрасе тя излиза на Ринга, като гледа хората, които бъбрят и безгрижно се разхождат тук, погледът й все повече се прояснява. Същите са, мисли си, и само тънък слой въздух ме дели от тях. Тук някъде има една невидима стълба, която трябва да изкача, само една крачка, една-единствена крачка… При Операта се спира, очевидно представлението скоро ще започне, защото пристигат коли — сини, зелени, червени, с огледални стъкла и блестящо лакирани, посрещани на входа от портиер в ливрея. Кристине влиза в преддверието, за да погледа посетителите. Странно, мисли си, във вестниците пишат за виенската култура, за влюбените в изкуството виенчани и за Операта, създадена от тях, а аз съм на двадесет и осем години, целия си живот съм прекарала тук, а сега за пръв път стоя тук, и то отвън, и тук съм само в преддверието. Само сто хиляди от двата милиона виждат тази сграда, останалите четат за нея във вестниците, слушат, когато им разказват, и гледат снимките, но никога не влизат вътре. А кои са другите? Тя гледа жените и я обхваща и смут, и възмущение. Не, не са по-красиви, отколкото бях аз тогава, походката им не е по-лека и по-свободна от моята, само дрехи имат и онова невидимо нещо, което им придава увереност. Само една стъпка нагоре, една-единствена стъпка и ще влезе с тях навътре, по мраморната стълба към ложата, в златния чертог на музиката, в света на безгрижието и насладата.

Звънецът бие, закъснелите бързат към гардероба, събличайки в движение палтата си, фоайето отново се опразва. Всички са там, в залата, пред нея отново се издига невидимата стена. Кристине излиза на улицата. Над Ринга висят белите луни на фенерите, улицата е още оживена. Кристине също тръгва безцелно по булеварда край Операта. Спира пред някакъв голям хотел, сякаш привлечена от магнит. Току-що е пристигнала кола, пикола в ливреи се втурват, вземат куфарите и чантата на някаква дама с ориенталска външност, въртящата се врата се раздвижва и я поглъща. Кристине не е в състояние да продължи, тази врата я хипнотизира, непреодолимо е желанието й поне за минута да види жадувания свят. Ще вляза, мисли си, какво ще стане, ако попитам портиера дали госпожа Ван Боолен от Ню Йорк вече е пристигнала, та това е напълно възможно. Да хвърли един поглед, един-единствен поглед, отново да си припомни, по-добре да си припомни, за секунда да бъде отново другата. Кристине влиза, портиерът разговаря с току-що пристигналата дама, така че не я забелязва и тя безпрепятствено минава през фоайето, оглежда всичко — креслата, в които седят, пушат и бъбрят господа в добре ушити, елегантни пътни дрехи или смокинги, с изящни лачени обувки. В един ъгъл се е настанила цяла компания, три млади дами високо разговарят на френски с двама млади мъже и от време на време избухват в смях, онзи безгрижен, лековат смях, музиката на безгрижните, която опиянява и нея самата. Зад тях ги очаква просторна зала с мраморни колони — ресторантът. Келнери във фрак стоят на стража до вратата. Бих могла да вечерям тук, мисли Кристине и опипва машинално дали портмонето с двете стофранкови банкноти и седемдесетте шилинга е в кожената й чанта. Разбира се, че мога да вечерям тук, колко ли ще струва? Само още веднъж да седне в подобна зала, да й сервират, да я обкръжат с внимание, с възхищение и любезност, да послуша и музика, да, отвътре се дочува лека, приглушена музика. Но старият страх е отново тук. Тя няма такава рокля-талисман, който да й отвори тази врата. Чувствува се несигурна, ненадейно тук отново израства невидимата стена, магическата пентаграма на страха, която тя не се осмелява да прекрачи. Раменете й треперят, тя избягва бързо от хотела. Никой не я е погледнал, никой не я е спрял и тази липса на внимание я кара да се чувствува още по-слаба.

И отново тръгва по улиците. Накъде? Защо всъщност дойдох тук? Постепенно улиците опустяват, неколцина минувачи бързо я подминават, очевидно се прибират за вечеря. Ще отида да вечерям в някой ресторант, мисли Кристине, но не в изискано заведение, където всеки ще ме изгледа, а някъде, където е светло и има хора. Скоро намира такова заведение и влиза. Сяда на една свободна маса. Никой не й обръща внимание. Келнерът й сервира, тя дъвчи нещо нервно и равнодушно. Нима за това дойдох, мисли си, какво правя тук? Скучно й е да седи сама, забила поглед в бялата покривка. Не може непрекъснато да яде, постоянно да поръчва, все някога ще трябва да стане и да си тръгне. Но накъде? Едва девет часът е. За щастие към масата й пристъпва някакъв вестникопродавец и й предлага вечерни вестници, тя купува два-три, не за да ги чете, а само за да ги гледа, все едно чака някого. Преглежда равнодушно новините. Какво я интересува всичко това: трудностите по учредяване на кабинета, убийство за грабеж в Берлин, съобщения от борсата, разни клюки за солистката на Операта — дали напуска, или не, дали излиза на сцена двайсет, или седемдесет пъти през годината, та аз никога няма да я чуя. Вече оставя вестника, когато забелязва на последната страница тлъсто заглавие „Развлечения — Къде да отидем тая вечер?“ Отдолу изброени реклами за театри, танц барове, кабарета. Тя взема отново вестника и чете обявите. „Танцова музика — кафе «Оксфорд»“, „Сестрите Фреди, бар Карлтон“, „Унгарски цигански оркестър“, „Прочутият негърски джазбенд, отворено до три часа. Среща на най-изисканото виенско общество!“ Да можеше още веднъж да бъде пак там, където другите се забавляват, танцуват, разбиват бронята, нетърпимата броня около гърдите. Тя си отбелязва един-два локала, и двата недалеч от тук, както й обяснява келнерът.

Кристине оставя палтото си на гардероба и щом противната обвивка пада от нея, веднага й олеква. От приземието гръмва бърза музика, тя слиза по стълбите в бара. Но уви! — тук е почти празно. Неколцина оркестранти в бели сака блъскат с все сила по инструментите, сякаш за да принудят малцината посетители, насядали нерешително край масите, да се впуснат в танц. Но на квадратния дансинг има само една-единствена двойка: очевидно професионален танцьор с гримирани вежди и пригладена коса води с престорено екзалтирана стъпка, но без въодушевление една от бардамите в заведението.

От двайсетината маси четиринайсет-петнайсет са празни. На едната седят три дами, несъмнено от занаята: едната с боядисани пепеливи коси, другата с подчертано мъжки фасон — черна рокля и вталено сако като смокинг, третата дебела гърдеста еврейка, която бавно смуче уиски със сламка. И трите преценяват Кристине с поглед, сетне тихо започват да се смеят и да си шушукат, от дългогодишния си опит веднага решават, че е начинаеща или провинциалистка. Господата, седнали тук-там по масите, очевидно търговски пътници, зле обръснати, уморени и в очакване на нещо, което да ги отърси от скуката, се изтягат неприлично, пият кафе или чашка ракия. Когато влиза, все едно че е стъпила с единия си крак във въздуха. Иска й се да се върне обратно, но келнерът се втурва усърдно към новия посетител, пита къде желае да седне уважаемата госпожица, и така тя сяда където и да е и подобно на другите в това невесело увеселително заведение, чака нещо, което трябва да дойде, но не идва. Веднъж един от господата (действително представител на текстилна фирма от Прага) се надига тромаво и се понася с нея под звуците на музиката, а после я отвежда на мястото й: дали му липсва смелост, или желание, но той усеща у тази непозната някаква „половинчатост“, нещо странно и нерешително, колебаещо се между желание и нежелание, твърде сложен случай за него (а трябва да стане сутринта в шест и половина и да вземе бързия влак за Аграм). Все пак Кристине остава там един час. Двама новодошли господа са се преместили в това време при дамите и водят с тях разговор, само тя седи сама. Внезапно вика келнера, плаща и излиза, сърдита, гневна, отчаяна, изпроводена от любопитните погледи на другите.

Отново на улицата. Вече е нощ. Тя върви и не знае накъде. Всичко й е безразлично. Все едно й е дали ще я хванат и хвърлят във водата, там, в канала на Дунава, дали ще я сгази колата, спряла току до нея, когато невнимателно пресича улицата — сега всичко й е безразлично. Изведнъж забелязва, че един полицай я поглежда странно, като че ли се колебае дали да не тръгне след нея. Едва тогава й минава през ума, че може би я смятат за една от онези жени, които бавно излизат от мрака и заприказват мъжете. Тя върви все по-нататък и нататък. По-добре е да се прибера, какво правя тук, какво, за бога? Внезапно усеща зад себе си стъпки. Някаква сянка се промъква до нея, появява се господарят на сянката, взира се право в лицето й.

— Нима вече се прибирате, госпожице?

Тя не отговаря. Но той не отстъпва, продължава да я уговаря настойчиво и весело. Не иска ли да отиде още някъде? Неволно й става приятно.

— Не, в никакъв случай.

— Но кой се прибира толкова рано? Само по едно кафе?

Накрая тя отстъпва, само да не е сама. Той е симпатичен, банков чиновник, както казва, но сигурно семеен, мисли си тя. Действително има пръстен на ръката. Е, няма значение, тя не иска нищо от него, само да не е сама, по-добре да й разкаже някой и друг виц. От време на време тя го поглежда: той не е вече в първа младост, има бръчки под очите, изглежда преуморен, изтощен и самият някак смазан и смачкан като костюма си. Но говори много приятно. За пръв път тя отново разговаря с човек, по-скоро слуша го и си мисли: не е това, което иска. Веселото му настроение й причинява болка. Онова, което разказва, е смешно, но тя усеща в гърлото си горчив вкус и постепенно я обзема озлобление към този непознат човек, толкова весел и безгрижен, докато в нея се трупа гневът. На излизане от кафенето той я хваща под ръка и я притиска към себе си. Точно така бе постъпил навремето пред хотела и другият човек, и вълнението, което я изгаря, не се дължи на този дребен приказлив господинчо до нея, а на онзи другия, на един спомен. Изведнъж я обзема страх. Ами ако отстъпи пред този непознат, ако му се отдаде, без да иска, само от гняв, от нетърпение — изведнъж, край тях тъкмо минава едно такси, тя вдига ръка, откъсва се от смаяния си кавалер и скача в колата.

След това дълго лежи будна в чуждата стая, слуша как навън с грохот преминават колите. Свършено е, не може да прекрачи отвъд, да мине през невидимата стена, и тя въздиша неспокойно в леглото, не може да заспи и не знае защо всъщност въздиша.

И неделната утрин ще бъде дълга като обърканата безсънна нощ. Повечето магазини са затворени и крият съблазните си зад спуснати щори. За да убие времето, тя сяда в някакво кафене и прелиства вестниците. Вече не знае на какво се е радвала, забравила е защо е дошла във Виена, където никой не я очаква, където никому не е нужна. Идва й наум, че би трябвало да посети сестра си и зет си, обещала им е, така е редно. Най-добре да отиде веднага след обяд, в никакъв случай по-рано, иначе те биха могли да помислят, че отива заради яденето. Сестра й е толкова особена, откакто има деца, мисли само за себе си и икономисва всяка троха. Дотогава има още два-три часа, тя върви наслуки по Ринга и забелязва, че входът на картинната галерия днес е безплатен; минава равнодушно през залите, сяда на някоя от тапицираните с кадифе пейки, гледа хората, отново тръгва, сетне отива в някакъв парк и колкото повече времето напредва, толкова повече нараства у нея чувството на самота. Когато най-сетне в два часа пристига у зет си, тя е така уморена, сякаш е газила през дълбок сняг. На входната врата се сблъсква с цялото семейство, зетя, сестра й, двете деца, всички издокарани празнично и истински зарадвани (става й приятно), че е дошла.

— О, каква изненада! Миналата седмица казвах на Нели: трябва да й пишем, защото никак не се обажда? Наистина трябваше да дойдеш за обед! Но сега сме тръгнали за Шьонбрун да покажем на децата животните, хайде да се поразходим заедно, времето днес е толкова хубаво.

— С удоволствие — приема Кристине. Хубаво е да знаеш къде отиваш. Хубаво е да бъдеш заедно с хора.

Сестра й води децата, а зетят я хваща под ръка и започва да й разказва какви ли не истории. Устата му не престава да мели, широкото му лице излъчва добродушие, той приятелски я потупва по ръката. Отдалече се вижда, че живее добре, че е доволен и изпитва наивна радост от своето доволство. Още преди да стигнат до трамвая, той й доверява под секрет, че на другия ден ще го избират за квартален съветник, та той си го е заслужил, още щом се върнал от войната, станал доверено лице и ако всичко върви добре и спечелят изборите, ще влезе в общинския съвет.

Кристине любезно слуша зет си. Този обикновен дребен човек, който се радва на малко, добър, услужлив и доверчив, всякога й е бил симпатичен. Тя разбира защо другарите му с радост ще го изберат на скромния пост, той наистина заслужава. И все пак, поглеждайки го отстрани — дребен, червенобузест, спокоен, с двойна брадичка и шкембенце, което се друса на всяка крачка — Кристине уплашено се сеща за сестра си: как може тя… аз не бих понесла този мъж да ме докосва. Но да бъдеш с него през деня, сред много хора, е приятно. Пред решетките на животните в зоологическата градина той сам се превръща в дете. Кристине тайно му завижда: да би могла още веднъж да се радва на такива дреболии, а не да се измъчва по несбъднати мечти. Най-после в пет часа (децата трябва да си лягат рано) решават да се връщат. Първо натикват децата в препълнения трамвай, а после се качват и те в навалицата. Притисната в бързо трополещия вагон, Кристине неволно си спомня: слънчевото утро, лъскавия автомобил, уханния ветрец, който милва слепоочията, меката седалка, мерналия се за миг пейзаж. Със затворени очи, притисната от всички страни, тя се носи някъде далеч оттук. Не знае колко време трае това, докато зет й не я потупва по рамото:

— Трябва да слизаме, каним те на едно кафе, докато ти тръгне влакът. Чакай, ще мина напред да ви пробия път.

Той се промушва с лакти напред и какъвто е дребен и набит, действително успява да пробие тесен проход между трудно отстъпващите благоутробия, рамене и гърбове. Но стигнал почти до вратата, внезапно избухва кавга.

— Не блъскайте така хората, дебелако — сърдито му крещи висок слаб мъж с пелерина.

— Кой е дебелак? Всички чухте, нали? — избухва зетят. — Кой е дебелак?

Мършавият мъж с пелерината с мъка си пробива път, пътниците любопитно очакват скандала. Но сърдитият глас на Франц изведнъж омеква.

— Фердинанд, та това ти ли си? А аз едва не ти вдигнах скандал.

Човекът с пелерината също се усмихва изненадан. Двамата се хващат за ръце и не могат да откъснат очи един от друг.

— Ако господата ще слизат, моля по-бързо! Няма време — предупреждава кондукторът.

— Заповядай у нас, ние живеем съвсем близо, боже мой! Каква изненада! Хайде, ела!

Лицето на високия слаб мъж се прояснява и той потупва нисичкия Франц по рамото.

— На драго сърце, Франц.

Двамата слизат заедно. Франц сумти от вълнение, лицето му лъщи като намазано с мас.

— Кво нещо, живи бяхме да се видим пак! Колко често съм си мислил за теб и все се канех да ти пиша. Но все отлагах ли, отлагах. Ама нали знаеш, човек забравя. А сега най-после си тук, каква изненада. Колко се радвам!

Приятелят на Франц също се радва, вижда се, личи по слабото потръпване на устните. Само че той е по-млад и се владее по-добре.

— Вярвам ти, Франц — той потупва другаря си по рамото, — но сега ме представи на дамите, едната сигурно е жена ти Нели, за която толкова си ми разправял.

— Разбира се, разбира се, почакай, съвсем се обърках… Боже мой, толкова се радвам, Фердинанд! — Сетне се обръща към Нели: — Това е Фердинанд Фарнер, за когото много съм ти разказвал. Две години сме лежали заедно в една барака в Сибир. Единственият — да, така беше, Фердинанд, ти знаеш, единственият порядъчен човек сред тая австро-унгарска сган, с която ни бяха събрали, единственият, с когото можеше да се говори и на когото можеше да се разчита. Каква изненада! Защо стоим, хайде вкъщи! Страшно съм любопитен да чуя какво става с теб. Кво нещо, да беше ми казал някой днес, че ме чака такава радост… Ами ако бях взел следващия трамвай, можеше и да не се видим.

Кристине не е виждала кроткия си флегматичен зет толкова оживен и енергичен. Той просто бегом изкачва стълбите и отваря широко вратата пред своя фронтови другар, който с мълчалива снизходителна усмивка посреща възторга на Франц.

— Хайде, сваляй пелерината! Заповядай, разполагай се, ето тук, на креслото! Нели, за нас по едно кафе, ракия и цигари! Така-а, а сега дай да те поогледам. Не си се подмладил и страшно си отслабнал. Трябва да се поохраниш малко!

Гостът добродушно позволява да го оглеждат, тая детинска радост на домакина явно му допада. Суровото му напрегнато лице със силно издадено чело и изпъкнали скули постепенно се отпуска. Като го гледа, Кристине си спомня някаква картина, която е видяла сутринта в галерията: портрет на монах от някакъв испански художник, същото лице — аскетично, мършаво, почти безплътно, с дълбоки бразди около ноздрите. Гостът добродушно тупва зетя по ръката:

— Може и да си прав, би трябвало отново да делим по братски, както навремето деляхме консервите, би могъл да ми отстъпиш малко от твоята сланинка, лесно би могъл да минеш без нея, а Нели, надявам се, няма да има нищо против.

— Хайде, почвай да разказваш, Фердинанд, вече горя от любопитство: къде ви закараха тогава тия от Червения кръст, аз се случих в първата партида, ти трябваше да дойдеш на следващия ден с другите седемдесет. Висяхме цели два дни на австрийската граница. Нямаше въглища за влаковете. През тия два дни час след час чаках кога ще дойдеш, десет, двайсет пъти ходихме до началника на гарата, настоявахме да телеграфира, но там цареше голям хаос, тръгнахме едва след два дни, седемнайсет часа от чешката граница до Виена. А ти, какво стана с вас?

— Е, би могъл да си седиш още две години на границата и да ни чакаш, вие сте имали късмет, а нас ни изпързаляха. Половин час след вашия транспорт долетяха телеграмите: железопътните линии вдигнати във въздуха от чешките легиони и ни върнаха обратно в Сибир. Никак не ни беше весело, но не се отчаяхме. Мислехме си още седмица-две, месец. Но че ще станат две години, никой и не помисли. От седемдесетте човека само дузина дочакаха края. Червените, белите. Врангел, войната не преставаше, мъкнеха ни ту напред, ту назад, ту насам, ту натам като чували с жито. Едва в 1921 Червеният кръст ни върна през Финландия. Да, мили мой, доста преживяхме, сам разбираш, нали, и как да натрупа човек сланинка.

— Каква беда, чуваш ли, Нели? Заради някакъв си половин час. А аз нищо не знаех. Понятие нямах, че така сте загазили, и то тъкмо ти! Тъкмо ти! И какво прави цели две години?

— Ах, драги мой, ако трябва да ти разкажа всичко, и до утре няма да свърша. Струва ми се, че правих всичко, което човек изобщо може да прави. Помагах при жътва, при строеж на фабрики, разнасях вестници, чуках на пишеща машина и четиринайсет дни се сражавах при червените, когато стигнаха нашия град, сетне поминувах от просия при селяните… Но да не говорим за това, като си помисля днес за всичко, просто не ми се вярва, че седя тук и пуша цигара.

Франц дълбоко е развълнуван.

— Кво нещо! Кво нещо! Не съм и подозирал какво щастие съм имал, като си помисля само, че още две години можеше да останеш сама с децата… А такова славно момче като тебе така да загази! Кво нещо! Слава богу, че поне си отървал кожата!

Гостът сърдито смачква тлеещата цигара в пепелника. Лицето му внезапно е помръкнало.

— Да, така да се каже, провървя ми — нищо лошо не ми се случи, или почти нищо, само дето последния ден ми счупиха два пръста. Да, може да се каже, че леко се отървах. Това се случи последния ден, всички оцелели се събрахме на гарата, наложи се да разтоварим цял вагон жито, само и само да тръгнем, нямахме сили да чакаме повече, натъпкахме се седемдесет човека в един вагон, вместо четиридесет по норма, човек до човек. Не можехме да се помръднем и ако някой имаше някаква нужда, е, това не мога да разкажа пред дамите. Но все пак пътувахме, и на това бяхме доволни. На следващата гара се качиха още двайсет души. С приклади се биеха кой да мине пръв и се натъпкаха един връз друг, и още един, и още, макар че петима-шестима вече бяха стъпкани, и така пътувахме седем часа, притиснати един в друг, стенания, викове, хъркане, пот и смрад. Стоях с лице към стената и с все сили се подпирах с ръце в дървото, за да не ми смажат гръдния кош, тогава ми счупиха двата пръста и ми разкъсаха сухожилието, шест часа стоях така, без глътка въздух, полузадушен. На следващата гара се поразширихме, изхвърлиха пет трупа, двама стъпкани, трима задушени и така пътувахме до вечерта. Да, може да се каже, че леко се отървах, само едно скъсано сухожилие и два строшени пръста — дреболия.

Той вдигна ръка и показа: средният пръст е отпуснат и не се прегъва.

— Дреболия, нали? Един-единствен пръст за цяла световна война и четири години Сибир. Но няма да повярвате какво означава един мъртъв пръст за живата ръка. Ако човек иска да стане архитект, не може да чертае с нея, не може да пише на машина, не може да се залови за тежка работа. Едно глупаво сухожилие, тънко като чертичка, а на него виси цялата ти кариера. Все едно че при проекта на една къща си сбъркал с един милиметър — дреболия, — а цялата къща се сгромолясва.

Франц е потресен, непрекъснато повтаря своето безпомощно „Кво нещо! Кво нещо!“. Личи си, че много му се иска да погали Фердинанд по ръката; жените загрижено и с интерес гледат госта. Най-сетне зетят се съвзема и пита:

— Е, разказвай по-нататък, какво прави после, след като се върна?

— Ами това, за което ти бях разправял. Исках да продължа техническото си образование, да снадя конеца там, където се бе скъсал, на двадесет и пет години отново да седна на чина, от който станах на деветнайсет. В края на краищата щях да се науча да чертая с лявата ръка, но тогава на пътя ми отново се изпречи нещо, пак една дреболия.

— Какво, за бога?

— Така е устроен този свят, че учението струва доста пари, а тъкмо тази дреболия ми липсваше — както виждаш, все дреболии.

— Да, но защо? Нали винаги сте имали пари, къща в Меран, ниви, кръчма, будка за цигари, бакалия… и… Та нали ти си ми разказвал всичко това… А и баба ти, която винаги е била страшно пестелива — и петак не давала, и в студена стая спяла, защото й било жал за борината и хартията за подпалка. Какво стана с нея?

— Тя си има хубава градина и красива къща, истински дворец. Тъкмо идвах оттам с трамвая, от старческия дом в околностите на Лайнц, настанихме я там много трудно. И пари си има освен това, цял куп, пълно догоре ковчеже. Двеста хиляди крони има скътани вътре от добрите стари хилядарки. Денем седят в чекмеджето, нощем под леглото й. Всички лекари й се присмиват, гледачите я подмятат. Двеста хиляди крони, тя беше голяма патриотка и всичко продаде — лозето, кръчмата и лавката, — защото не искаше да стане италианка. И вложи всичко в красиви нови-новенички хилядарки, появили се толкова тържествено по време на войната. Та сега си ги държи под леглото и вярва, че някога пак ще имат стойност, не било възможно двайсет — двайсет и пет хектара, хубава солидна къща с чудесни старинни мебели и петдесет или поне четиридесет години труд да се превърнат в нищо. Да, на своите седемдесет и пет години бедната вече нищо не разбира. Тя още вярва в добрия господ и неговата справедливост на земята.

Той вади от джоба си лула, натъпква я енергично и започва усилено да пуши. В резките му движения Кристине веднага открива добре познатата й ярост — хладнокръвна, сурова, язвителна ярост — и от нея й става някак добре, чувствува я близка. Нели сърдито отвръща поглед. Явно у нея се поражда неприязън към пришълеца, който безцеремонно одимява стаята и се държи с мъжа й като с ученик. Тя се ядосва на покорността му пред този лошо облечен, заядлив и (тя инстинктивно усеща) бунтарски настроен човек, който замеря с камъни тяхното спокойно домашно огнище. А Франц е като упоен, не откъсва поглед от своя приятел, очите му са хем добродушни, хем уплашени, и мълви своето безсмислено „Кво нещо! Кво нещо!“. Посъвзема се малко и сетне пак започва да го разпитва.

— Да, а после, разказвай по-нататък, какво прави после?

— Какво ли не. Отначало си мислех, че ако успея да припечеля нещо, ще продължа следването си, но едва се прехранвах. Да, мили Франц, на банките, държавните учреждения и търговските фирми не им бяха необходими хора, а още по-малко такива, които бяха прекарали две зими ваканция в Сибир и се бяха върнали у дома с половин ръка. Навсякъде: „Съжалявам, съжалявам“, навсякъде вече седяха други с дебели задници и здрави пръсти, навсякъде аз с моята „дреболия“ се оказвах в последна глуха.

— Но все пак си имал право на инвалидна пенсия, ти си неработоспособен или с ограничена работоспособност, трябва да получаваш някаква помощ.

— Така ли смяташ? Е, всъщност и аз мисля така. И аз смятам, че държавата е длъжна да помогне на човек, който е загубил къща, лозя, един пръст и цели шест години от живота си. Но в Австрия всички пътища са криви, мили мой. И аз вярвах, че това ще бъде достатъчно, отивам в службата за инвалиди и им казвам, че съм бил ранен във войната или че осакатяването е последица от войната, достатъчно, отивам в службата за инвалиди и им казвам, там и там съм служил, ето и пръста ми. Но уви! — трябва да доказва, че съм бил ранен във войната или че осакатяването е последица от войната. Това не е толкова лесно, ако войната е свършила в 1918, а си бил ранен в 1921 — как да съставят протокол при това положение. Но хайде, от тях да мине. Тогава обаче господата направиха едно велико откритие — да, Франц, има да се чудиш, — оказа се, че аз съвсем не съм австрийски поданик. Съгласно кръщелното ми свидетелство съм бил роден в Меранска околия и за да стана австрийски гражданин, трябвало своевременно да направя постъпки. Така всичко пропадна.

— Да, но защо… защо действително не направи постъпки?

— По дяволите, задаваш ми същите глупави въпроси като тях. Сякаш ония там в сламените хижи и бараки в Сибир през 1919 бяха окачили на стените австрийския държавен вестник на немски. Мили мой, в тайгата ние не знаехме къде се намира Виена, дали е в Чехия, или в Италия, пък ни беше и все едно, интересуваше ни само откъде да вземем комат хляб и как да се отървем от въшките. И дали да отскочим до съседното село за кутийка кибрит или шепа тютюн — пет часа път натам и обратно. Хайде де — там ли да правя постъпки за австрийско поданство? Е, накрая поне ми дадоха някакво удостоверение, че „съгласно член 65, както и членове 71 и 74 на Сен-Жерменския мирен договор от 10 септември 1919 съм австрийски поданик“. Но аз съм готов да ти отстъпя тази хартийка за пакет египетски цигари, защото в никое ведомство не успях да получа нито грош за нея.

Франц се оживява. Олеква му, защото в случая може да помогне.

— Аз ще уредя тая работа, разчитай на мен. Ще успеем. Ако има някой, който да докаже военната ти служба, това съм аз, а и депутатите познавам от партията, все ще ми свършат работа, и препоръка ще получиш от общината. Е, ще уредим нещо, можеш да разчиташ на мен.

— Благодаря ти, скъпи приятелю! Но няма да си мръдна пръста повече. До гуша ми дойде! Представа нямаш що за документи трябваше да разнасям нагоре-надолу — военни, граждански, от кметството, от италианската легация, удостоверение за бедност и бог знае още какво. За марки и такси дадох повече, отколкото успях да изпрося за цяла година. Изпотроших си краката от ходене, не си чувствувам петите. Къде ли не ходих — във федералното канцлерство, във военното министерство, в полицията, общинската управа, не остана врата, на която да не съм потропал, стълба, по която да не съм се качвал и слизал, плювалник, в който да не съм плюл. Не, драги мой, по-добре да пукна, отколкото още веднъж да се мъкна от инстанция на инстанция.

Франц го гледа смутено, сякаш Фердинанд го е пипнал на местопрестъплението. Като че ли се чувствува виновен, за собственото си благополучие.

— Но какво правиш сега? — пита той, приближил се до Фердинанд.

— Каквото падне. В момента съм технически бригадир на един строеж във Флоридсдорф — нещо като полуархитект, полупазач. Впрочем плащат сносно и ще ме държат, докато строежът приключи или фирмата фалира. После ще намеря нещо друго, за това не се безпокоя. Но главното, за което ти разправях навремето в Сибир, на дървения нар, мечтата ми — да стана архитект, да строя мостове — рухна. Не мога вече да наваксам времето, което пропилях зад бодливата тел. Вратите на академията са затворени за мен, не мога вече да ги отворя, войната ми изби ключа към науката от ръцете и той лежи някъде в сибирската кал. Но да оставим това… Я налей още един коняк! Алкохолът и цигарите са единственото, на което ни научи войната.

Франц послушно му налива. Ръцете му треперят.

— Я виж ти, я виж ти! Такова способно и честно момче и да се скита немил-недраг! Какъв срам! За теб съм готов да се закълна, че ще се издигнеш, и кой друг го заслужава, ако не ти. Трябва да завършиш образованието си.

— Трябва? И аз така мислех през тия пет години, откакто съм се върнал. Но „трябва“ е костелив орех и не става за всички зъби. В живота всичко изглежда малко по-другояче, отколкото сме учили в училище: „Бъди верен и честен до гроб…“ Да не сме гущери, та откъснатите опашки отново да ни пораснат. Когато са отнели някому шест години от живота, драги мой, най-хубавите години, от осемнадесет до двайсет и четири, оставаш инвалид за цял живот, дори ако, както казваш, си имал щастието да се завърнеш благополучно вкъщи. Когато търся работа, вече не зная какъв съм — добър чирак или разхайтен гимназист, а изглеждам на четиридесет години. Да, в лоши времена се родихме, и докторите не могат да помогнат, тези шест години младост са просто откъснати от живото тяло и кой ми дава нещо в замяна? Държавата? Тази шайка от негодяи и подлеци? Назови ми поне едно от вашите четиридесет министерства — на правосъдието, на социалното дело, на търговията и прочее в мир и по време на война, покажи ми едно, което да се бори за справедливост. Вкараха ни в касапницата и на това отгоре ни свириха „Радецки марш“ и „Боже съхрани“, а сега запяха друга песен. Да, мили мой, когато си в калта, светът никак не изглежда розов.

Франц седи все така потресен, забелязва сърдитите погледи на жена си и смутено се опитва да оправдае приятеля си.

— Боже мой, Фредъл! Като те слушам, просто не мога да те позная, ти ли си това? Ех, да бяхте го видели там — най-храбрия, най-търпеливия от всички момчета, единствения порядъчен човек сред тая сган. Още си спомням, когато го докараха при нас — слабичко момче, на деветнайсет години беше тогава. Всички други ликуваха, че за тях войната е свършила, само той бе пребледнял от гняв, че са го хванали при отстъплението, просто са го измъкнали от вагона, че не е могъл да се бие и умре за отечеството. Още си спомням първата вечер, дошъл на война сякаш направо от майчиния дом и църквата, той коленичи и се помоли — такова нещо никога не бяхме виждали. Ако някой се пошегуваше с императора или армията, готов бе да го хване за гушата. Ето такъв беше, най-свестният между всички нас, още вярваше на вестниците и в полковите заповеди, а какви ги говори сега!

Фердинанд го поглежда мрачно:

— Зная, че вярвах във всичко като ученик. Но вие ми го избихте от главата! Не ми ли казахте още от първия ден, че всичко е само измама, че нашите генерали са идиоти, а интендантите крадат като врани, че който още не се е предал, е магаре? И кой беше там главният болшевик, аз или ти? Кой държеше речи за световния социализъм и за световната революция? Кой пръв взе червеното знаме и отиде оттатък в офицерския лагер да откъсне кокардите на офицерите? Ами че спомни си! Кой държа голямата реч от губернаторския дворец, застанал до съветския комисар, че пленените австрийски войници вече не са наемници на императора, а бойци на световната революция, че ще се върнат у дома си, за да унищожат капиталистическия строй, да построят държава на реда и справедливостта? Да, и какво стана сетне, като си получи любимия кокал и халбата бира? Къде я направихте вашата световна революция, господин главен социалист, ако смея най-покорно да попитам?

Нели рязко става и се заема да прибира съдовете. Тя вече не крие раздразнението си, че мъжът й позволява на един чужд човек да го хока в собствения му дом. Кристине също забелязва, че сестра й е ядосана, но странно, на нея самата й става весело, иде й дори да се изсмее на глас, като гледа как зет й, бъдещият председател на район, седи съвсем смачкан и смутено се извинява:

— Все пак ние направихме всичко необходимо. Ти знаеш, още в първия ден направихме революция…

— Революция ли? Нали разрешаваш още една цигара? Плюя аз на тая ваша революция! Само обърнахте наопаки императорско-кралската фирма и я пребоядисахте, но вътре покорно и с уважение оставихте всичко постарому, горните — горе, а долните — долу, побояхте се да развъртите юмрук и да преобърнете всичко из основи. Вашето беше като фарс от Нестрой^[1], а не революция.

Той става, крачи развълнувано нагоре-надолу из стаята, сетне внезапно застава пред Франц.

— Не ме разбирай погрешно, аз не съм от „червените“. Твърде отблизо видях какво представлява една гражданска война и да ме ослепят, пак не бих могъл да я забравя. Едно село три пъти минаваше в ръцете ту на белите, ту на червените, а когато червените го завзеха, нас ни накараха да погребваме труповете. Със собствените си ръце ги заривах — овъглени, разкъсани трупове, деца и жени, и коне, всичко накуп, воня, ужас… Оттогава зная какво значи гражданска война и дори да знаех, че бих въдворил вечната справедливост от небето с цената на толкова страдания, щях да се откажа, не бих го сторил. Това вече не ме засяга, нито съм за болшевиките, нито съм срещу тях, не съм вече нито комунист, нито капиталист, интересува ме само собствената ми съдба, и единствената държава, на която бих искал да служа, е моята работа. Но по какъв път следващото поколение ще извоюва щастието си, — все ми е едно, единствената ми грижа е как да наредя разсипания си живот и да изпълня призванието си. Когато подредя собствения си живот и имам свободно време, тогава може би някога след вечеря ще помисля как да се сложи ред в света. Но първо трябва да си намеря мястото; вие имате време да се грижите за чуждите проблеми, аз — само за своите.

Франц се кани да възрази.

— Но аз нямах предвид тебе, Франц. Ти си добро момче, познавам те до мозъка на костите ти. Зная, че ако можеше, щеше да изпразниш за мен и Националната банка, и министър да ме направиш. Зная, че си добър, в това е нашата вина, нашият грях, че бяхме толкова добри, толкова доверчиви, затова другите правеха с нас всичко, каквото поискат. Не, мили мой, минаха тия години. Вече не се оставям да ме залъгват с приказки, че на другите им било по-зле, а аз леко съм се отървал, защото костите ми били на място и съм ходел без патерици. Няма да допусна да ме убеждават, че стига да дишаш и да имаш за ядене, всичко е наред. Не вярвам вече в нищо, нито в господа, нито в държавата, нито в смисъла на живота, и в нищо няма да повярвам, докато не почувствувам, че ми се зачита правото, правото ми на живот, и докато това не стане, ще казвам, че са ме ограбили и измамили. Няма да отстъпя, докато не почувствувам, че живея истински, а не получавам чуждите отпадъци. Разбираш ли?

— Да.

Всички удивени вдигат очи. Високо и твърдо е прозвучало това „да“. Кристине забелязва, че всички са вперили любопитни погледи в нея и се изчервява. Тя само мислено, с цялата си душа е произнесла това „да“, а то несъзнателно се е изплъзнало от устните й. Сега тя сели смутена, озовала се внезапно в центъра на вниманието. Всички мълчат. В този миг Нели скача. Сега най-после има случай да избухне.

Какво говориш? Какво разбираш ти, като че ли някога си имала нещо общо с войната!

Атмосферата в стаята изведнъж се наелектризира. Сега и Кристине не е доволна, че може да изкаже гнева си.