Стефан Цвайг
В омаята на преображението (25)

В Санкт Пьолтен Кристине слиза от влака, уморена от безсънната нощ; едва влачи схванатите си крака. И ето че някой бърза насреща й през релсите: учителят Фуксталер, сигурно е чакал тук цялата нощ. От пръв поглед Кристине разбира всичко — той е в черен костюм, с черна връзка и когато тя му подава ръка, той я разтърсва съчувствено, зад очилата безпомощно я гледат развълнуваните му очи. Кристине не пита нищо, смущението му е казало всичко. Но странно, тя не е съкрушена. Не чувствува нито болка, нито вълнение, нито изненада. Майка й е умряла. Може би е хубаво да умреш.

В пътническия влак за Клайн-Райфлинг Фуксталер подробно и внимателно й разказва за последните часове на майката. Той има вид на недоспал, изглежда посивял в сивкавото утро, по небръснатото му лице е набола брада, дрехите му са прашни и измачкани. Заради нея е ходил по три-четири пъти на ден при майка й, заради нея е бдял нощем. Трогателен приятел, мисли тя. Но все пак да можеше да спре, да замълчи, да я остави на мира, да не й говори с този сантиментално-печален глас иззад жълтеникавите, лошо пломбирани зъби; обзема я почти органично отвращение от този човек, който по-рано й е бил толкова симпатичен, отвращение, от което тя напразно се срамува и от което й загорчава в устата.

Неволно го сравнява с тамошните господа — стройни, загорели, здрави, ловки кавалери с добре поддържани ръце, с вталени сака, с някакво злорадо любопитство наблюдава смешните подробности на траурното му облекло, очевидно обръщаното черно сако, излъскано на лактите, купената за случая черна вратовръзка върху мръсната евтина риза. Непоносима посредственост, до болка смешно й се струва изведнъж това облечено в черно слабо човече, този селски даскал с бледи щръкнали уши, прилизал косицата на пооголялото си теме, с очила в телени рамки над бледосини очи със зачервени клепачи, това остроносо суховато мише лице над смачканата жълта твърда яка. И той искаше… той… Никога, мисли тя, за нищо на света! Не може да му позволи да я докосне, да се отдаде на плахата, недостойна, треперлива нежност на подобен човек, приличен на преоблечен семинарист, невъзможно! Само при мисълта за това започва да й се гади.

— Какво ви е? — пита загрижено Фуксталер, забелязал потръпването й.

— Нищо… нищо… просто съм преуморена. Не мога нито да говоря, нито да слушам!

Кристине се обляга и затваря очи. Веднага й олеква, щом престава да го вижда и да слуша утешително-кроткия и непоносимо смирен глас. Срамота, мисли си, той е толкова добър към мен, толкова пожертвователен. А аз не мога да го гледам, да го понасям, не мога. Такъв човек, такива мъже като него! Никога! В никакъв случай!

Свещеникът много набързо опява покойната, защото вали проливен дъжд. Гробарите с лопати в ръка нетърпеливо пристъпват от крак на крак в лепкавата кал. Дъждът се излива все по-силно, свещеникът говори все по-бързо, най-после всичко свършва, четиринайсетината души, изпратили старицата до гробищата, се връщат в селото почти тичешком и безмълвно. Изведнъж Кристине се ужасява от самата себе си, защото по време на цялата церемония, вместо да чувствува скръб, тя неволно си мисли за разни неприятни неща: че няма шушони, миналата година искаше да си купи, а майка й бе предложила своите; че яката на балтона на Фуксталер, която той бе вдигнал, е изтъркана и излъскана отвътре; че зет й Франц е надебелял и при бързо ходене пъхти като астматик, че чадърът на снаха й е скъсан и би трябвало да му се смени платът, че бакалката не е изпратила венец, а само няколко поувехнали цветя от градинката пред къщата си, вързани с тел, че в нейно отсъствие хлебарят Хердличка си е поръчал нова фирма — цялата грозота, дребнавост, противност на малкия свят, в който отново е тласната, се впива с острите си зъбци в нея и й причинява такава болка, че тя не е в състояние да изпитва истинска душевна мъка.

Пред жилището й придружителите се сбогуват и опръскани с кал, понесли големите си чадъри, вече без да се стесняват, се разбягват по домовете си: само сестра й, зетят, вдовицата на брат й и мебелистът, за когото сега е омъжена, се качват с нея по скърцащата стълба. В стаята има само четири стола, а те са петима; така че Кристине отстъпва място на другите. Помещението е неуютно, тясно и мрачно. От окачените мокри палта и капещи чадъри мирише на влага и гнило, по стъклата на прозорците тропат дъждовните капки, в здрача се сивее празното легло на мъртвата.

Никой не проговаря.

— Ще пиете ли по едно кафе? — пита Кристине, преодолявайки смущението си.

— Да, Кристел — казва зетят, — нещо топло сега ще ни дойде добре. Само побързай, защото не можем да останем задълго, влакът ни тръгва в пет. — С пура в уста, той въздъхва. Добродушен, жизнерадостен общински чиновник, още през войната като фелдфебел от обоза той преждевременно пуска шкембенце, което после в мирно време още по-бързо се закръгля; чувствува се добре само по жилетка и у дома си; по време на опелото трудно се е държал почтително, с подобаваща печална физиономия, но сега поразкопчава черното траурно сако, което му придава карнавален вид, и се намества по-удобно на стола. — Добре че не взехме децата. Нели смяташе, че е редно да присъствуват на погребението на баба си, но аз веднага заявих, че на деца не бива да се показва нищо тъжно, те още не разбират. Освен това и ужасно скъпо е, отиване и връщане, цял куп пари, а в тия времена…

Кристине трескаво мели кафе с мелничната. Едва от пет часа се е върнала, а вече десет пъти е чула проклетите омразни думи „страшно скъпо“. Според Фуксталер щяло да бъде много скъпо, ако бяха повикали главния лекар от Санкт Пьолтен, и без това нямало да помогне, снахата каза, че не бива да поръчват надгробния кръст от мрамор, „прекадено скъпо“ било, сестра й каза същото за опелото, а сега зетят — за пътуването. От устата на всички се лее и капе само тази дума, както дъждът навън по стрехата, и удавя всяка радост. Отсега нататък всеки ден ще слуша все същото: много скъпо, много скъпо, много скъпо! Кристине трепери, тя яростно смила гнева си в скриптящата мелничка: да се махне, да замине, само да не чува и да не вижда нищо повече. В това време другите седят мирно около масата в очакване на кафето и се опитват да разговарят. Мъжът, за когото се е омъжила вдовицата на брата, дребен мебелист от Фаворитен, седи скромно сгушен сред роднините, той изобщо не е познавал старата жена; разговорът върви трудно, запъва се между въпросите и отговорите и постоянно спира, сякаш се е натъкнал на препятствие. Най-после кафето го прекъсва окончателно, Кристине слага четири чаши — повече няма, — сетне отново отива до прозореца. Смутеното мълчание на четиримата я потиска, това странно сподавено мълчание, което неумело прикрива една и съща мисъл. Тя знае какво ще стане сега, усеща го с всичките си сетива, вън в коридора е видяла, че всеки е донесъл по две празни раници, и знае, знае какво ще последва; от погнуса се задушава.

Най-после зетят се обажда с приятния си глас:

— Какъв противен дъжд! А Нели, каквато е забравяна, не си е взела чадъра. Всъщност ти би могла да й дадеш чадъра на майка ви, Кристел! Или ти е нужен на теб?

— Не — казва Кристине откъм прозореца и продължава да трепери. Сега ще се започне, веднага; само по-бързо, по-бързо!

— Изобщо — започва сестра й, сякаш са се наговорили — няма ли да бъде най-разумно, ако още сега си поделим вещите на мама? Кой знае кога ще се съберем пак четиримата, Франц е толкова зает в службата си, и вие — тя се обръща към мебелиста — сигурно също. А още веднъж да идваме тук само за това, едва ли си струва и пак ще коства пари. Смятам, че е най-добре да ги поделим веднага, съгласна ли си, Кристел?

— Разбира се. — Гласът й изведнъж става дрезгав. — Само че, моля ви, поделете всичко само помежду си! Вие имате деца, ще можете да употребите мамините вещи много по-добре, аз нямам нужда от нищо, аз няма да взема нищо; поделете всичко помежду си.

Тя отключва раклата, взема няколко износени дрехи и ги поставя (в тясната мансарда, друго място няма) върху леглото на мъртвата (вчера още топло!). Нещата не са много: малко чаршафи, старата кожа от лисица, закърпеното палто, един шал, бастун с дръжка от слонова кост, венецианската брошка, венчалната халка, малкият сребърен часовник с верижката, молитвената броеница и емайловият медальон от Мария Цел, чорапи; обувки, домашни пантофи, долно бельо, едно старо ветрило, смачкана шапка и стар молитвеник. Тя не забравя нищо от вехториите, старата жена е имала толкова малко неща, после, пак се връща бързо при прозореца и се взира в дъжда, който продължава да вали. Зад нея двете жени тихо започват да преговарят, да преценяват отделните вещи и да се споразумяват. Сестрата поставя своя дял отдясно, а снахата — отляво, помежду им на кревата на покойната остава някаква невидима гранична межда.

Кристине диша тежко, вперила поглед в дъжда навън. Колкото и тихо да говорят, тя чува как двете жени се пазарят, вижда пръстите им, макар че стои с гръб към леглото, към силния й гняв се прибавя съчувствие. „Колко бедни са, колко жалки, и дори не го подозират. Поделят си вехтории, които други не биха побутнали с крак; тези стари парцали, изтърканите обувки, тези безумно смешни парцали представляват за тях някаква ценност! Какво знаят те за света, понятие нямат! Но може би е по-добре, ако никога не разбереш колко си беден, колко противно, отвратително беден и жалък!“

Зетят се приближава до нея.

— Каквото и да казваш, Кристел, не е редно да не вземеш нищо. Все нещо трябва да задържиш като спомен от майка ти — може би часовника, или поне верижката.

— Не — казва тя твърдо, — не искам нищо, нищо няма да взема. Вие имате деца, значи има смисъл. Аз нямам нужда от нищо, аз вече нямам нужда от нищо.

Когато се извръща, всичко е свършено, снахата и сестра й са опаковали своя дял и са напъхали вещите в донесените раници — едва сега мъртвата е окончателно погребана. Четиримата стоят смутени и малко засрамени; доволни са, че така бързо и приятелски са уредили тази мъчителна сделка и все пак се чувствуват някак неловко. Сега, преди да си заминат, би трябвало да си кажат нещо тържествено, за да избягат от спомена за подялбата или изобщо да поговорят помежду си като роднини. Най-после зетят си спомня и пита Кристел:

— Всъщност ти нищо не ни разказа, как беше в Швейцария?

— Много хубаво — процежда тя през зъби.

— Вярвам ти — въздиша зетят, — и на нашего брата се иска да иде веднъж там, да се поразходи! Но когато имаш жена и две деца, не можеш да си го позволиш, не е за нашата кесия, още повече на такова елегантно място. Колко се плащаше там на ден във вашия хотел?

— Не зная. — Кристине си поема дъх с последни сили. Чувствува, че нервите й са на скъсване. Да бяха си заминали вече, да се махат! За щастие Франц поглежда часовника.

— Ей, тръгвайте, време е за влака. Без излишни любезности. Кристел, не е нужно да ни изпращаш при такова време. Остани си тук и по-добре ела някой ден във Виена! Сега, след смъртта на мама, трябва да държим един за друг!

— Да, да — казва Кристине студено и ги изпраща нетърпеливо само до вратата. Дървената стълба скърца под тежките стъпки, всеки отнася нещо на рамо или в ръка. Най-после си отиват. Щом напускат къщата, Кристине рязко отваря прозореца. Задушава се от миризмата, от мириса на цигарен дим, на готвено, мокри дрехи, мириса на страха, страданието и въздишките на старата жена, отвратителната миризма на бедността. Колко ужасно е, че трябва да живее тук — и за какво, за кого? Защо да диша този въздух ден след ден и да знае, че някъде има друг свят, истинския, че и в нея самата живее друг човек, който се задушава като отровен в тези изпарения. Тя цялата трепери от нерви. Сетне неочаквано се хвърля облечена на леглото и захапва възглавницата, за да не заплаче от безпомощна, пламтяща омраза. Защото изведнъж я изпълва ненавист към всички и всичко, към себе си и другите, към богатството и бедността, към целия тежък, непоносим и необясним живот.

— Надута и глупава пуйка! — Бакалинът Михаел Пойнтнер блъска вратата зад себе си така, че тя изтрещява. — Какво си позволява тази особа, нечувано! Такава пепелянка!

— Хайде, хайде, не се вълнувай толкова, какво има пак — успокоява го широко усмихнат хлебарят Хердличка, който го е чакал пред пощата. — Да не те е ухапал някой?

— Такава е. Какво нахалство, каква безподобна твар, няма втора като нея… Все ще намери за какво да се заяде. Ту едно, ту друго не е както трябва. Само иска да тормози човека и да се прави на важна. Завчера не й хареса, че съм написал с химически молив вместо с мастило декларацията за колетчето със свещи, днес ми държи една реч, че не била длъжна да приема лошо опаковани колети, тя носела отговорност. За какъв дявол ми е нейната отговорност, кълна се, че докато тая гъска е имала още жълто около нахалната си човка, аз съм експедирал оттук хиляда колета! И с какъв тон само разговаря, отвисоко, на „фин“ литературен език, иска да покаже, че нашего брата е прост в сравнение с нея! С кого си въобразява тя, че има работа? Но стига вече, до гуша ми дойде! Няма да я оставя да си играе с мен!

В очите на дебелия Хердличка се таи доволна, злорада усмивка.

— Е, може би тя тъкмо това иска, ти си такъв напет мъж. С подобни стари моми никой не може да се оправи. Може би й харесваш, затуй те тормози.

— Не говори глупости — ръмжи бакалинът, — аз не съм единственият, с когото тя иска да се врътка. Вчера директорът на фабриката ми каза как го нахокала само защото малко се пошегувал. „Как смеете, аз съм на работа“, като че ли той й чисти обувките. У нея се е вселил дяволът, станало е нещо. Но бъди спокоен, аз ще го изгоня от нея. Или ще трябва да смени тона, когато говори с мен, или ще й се случи нещо, па дори да трябва да ходя пеша оттук до дирекцията на пощите във Виена.