Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rausch der Verwandlung, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Елена Матушева-Попова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, начална корекция и форматиране
- ckitnik(2015)
- Допълнителна корекция
- zelenkroki(2016)
Издание:
Автор: Стефан Цвайг
Заглавие: В омаята на преображението
Преводач: Елена Матушева-Попова
Година на превод: 1987
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1987
Тип: роман
Националност: австрийска
Печатница: ДП „Балкан“ — София
Излязла от печат: 30.XI.1987 г.
Редактор: Надя Фурнаджиева
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Бонка Лукова
Рецензент: Венцеслав Константинов
Художник: Димитър Келбечев
Коректор: Донка Симеонова; Стоянка Кръстева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/614
История
- —Добавяне
Цялата нощ седи на дървения стол, вцепенена в гнева си. През тапицираната врата не чува живота на другите в този дом — безгрижното дишане на заспалите, стоновете на любещите се, охкането на болните, неспокойните крачки на страдащите от безсъние, през затворената балконска врата тя не чува утринния вятър, който обикаля край заспалия дом, чувствува само себе си, самотата си в тази стая, в тази къща, на този свят, тя — късче дишаща, трепкаща плът, още топла като откъснат пръст и все пак безсмислена и безсилна. Вътре в нея нещо умира, изстива и частица по частица се вкочанява и тя седи неподвижно, сякаш се вслушва в себе си, кога най-после ще престане да бие в нея тупкащото, горещо ван бооленовско сърце. След хиляда години настъпва утрото. Чува се как слугите метат в коридорите, долу градинарят подравнява чакълестите алеи: неизбежно започва истинският ден, краят, заминаването. Сега трябва да опакова, да замине, да се превърне в другата, в пощенската служителка Хофленер от Клайн-Райфлинг и да забрави онази, чийто дъх се носи тук на малки тънички вълни около загубените съкровища.
Едва когато става, Кристине усеща, че крайниците й са се схванали и от умора й се вие свят: четирите крачки до стенния гардероб за нея са като пътуване от един континент до друг. Трудно — мъртвите ръце не притежават никаква сила — тя отваря вратата на гардероба и се сепва уплашено: като труп на обесен там се люлее износената избеляла и развлечена пола от Клайн-Райфлинг и омразната блуза, с която пристигна; когато пръстите й я поемат от закачалката, я побиват тръпки на такова отвращение, сякаш хваща нещо гнило: и в този мъртвец Хофленер тя трябва да се превърне отново! Но избор няма. Бързо смъква вечерната рокля, тя шуми тихо като копринена хартия, плъзгайки се по бедрата й, сетне слага настрана останалите дрехи, бельото, пуловера, перлената огърлица, десетината-двайсет чаровни неща, които е получила: взема със себе си само шепата дреболии, които са й лично подарени, те лесно се побират в мизерното сламено куфарче. Багажът бързо е събран.
Готово! Тя се оглежда още веднъж изпитателно наоколо. Вечерните рокли, балните обувки, коланът, розовата блуза, пуловерът, ръкавиците се търкалят така безразборно върху леглото, сякаш някаква експлозия е разкъсала на стотици парчета въображаемото същество госпожица Фон Боолен. Потръпвайки от ужас, Кристине се взира в останките от призрака, какъвто е била самата тя. Сетне се оглежда да не е забравила нещо свое. Но вече нищо не й принадлежи — други ще спят тук, на това легло, други ще гледат златния пейзаж през този прозорец, други ще се оглеждат в това гладко огледало, но тя никога вече, никога вече! Това не е сбогуване, а един вид смърт.
Коридорите са още пусти, когато тя излиза с малкия стар куфар в ръка. Отправя се машинално към стълбата. Но изведнъж й се струва, че в бедната си рокля тя, Кристине Хофленер, вече няма право да слиза по тази парадна стълба, чиито стъпала са постлани с килими, придържани от месингови пръчки; по-добре скромно да се спусне по извитата желязна стълба за персонала, която се намира до тоалетните. Долу, в здрача на наполовина разтребения хол, задрямалият портиер недоверчиво се надига. Какво беше това? Без да му се обади, към изхода явно засрамено се промъква като сянка някакво посредствено или по-скоро лошо облечено момиче с износен куфар в ръка.
— Хей! — той скача бързо и заплашително й препречва пътя към въртящата се врата. — Къде отивате, моля?
— Заминавам с влака в седем часа.
Портиерът я гледа смаян: за пръв път му се случва някой гост от хотела, при това дама, да носи сама куфара си на гарата. Той веднага надушва нещо нередно и пита:
— Мога ли… мога ли да запитам за номера на стаята ви?
Едва сега Кристине разбира каква е работата. Човекът я взема за крадла — в края на краищата той има право, какво представлява тя всъщност? Но подозрението не я оскърбява, напротив, изпитва някаква злорада наслада, че не стига мъката и унижението й, но на това отгоре я и бият и изтезават. Колкото повече неприятности, колкото повече огорчения — толкова по-добре! Тя отговаря спокойно:
— Аз съм Кристине Хофленер. Заемах стая 286 за сметка на чичо ми, Антъни ван Боолен от стая 281.
— Един момент, моля. — Нощният портиер й прави път, но тя чувствува, че я следи с подозрение, да не му се изплъзне, докато прелиства списъка на гостите. Внезапно тонът му се променя; той се покланя притеснено и казва учтиво: — Ах, уважаема госпожице, моля за извинение, действително дневният портиер е бил уведомен, че заминавате… аз само се почудих, защото е толкова рано… и после… уважаемата госпожица няма защо да носи сама куфара си, колата ще го откара двайсет минути преди заминаването на влака. Моля, заповядайте в столовата, уважаемата госпожица има достатъчно време за закуска.
— Не, вече нищо не ми е нужно. Сбогом! — Тя излиза, без да погледне към смаяния портиер, който поклаща глава и се връща обратно зад масата си.
Вече нищо не ми е нужно. От тези думи й става по-добре. Нищо и никой. С куфара в едната ръка, чадъра в другата, с очи, болезнено впити в пътя, тя върви към гарата. Над планините вече светлее, облаците неспокойно се носят, след миг ще бликне синевата, божествената, неизказано любима енгадинска синева, но прегърбена като болна, Кристине гледа само в пътя: не иска да вижда вече нищо, не иска вече никой нищо да й подарява, дори господ бог. В нищо вече няма да се загледа, за да не й напомни, че отсега нататък тези планини са предназначени за други, за други са спортните терени и игри, хотелите и блестящите им стаи, грохотът на лавините и диханието на горите, всичко е за други и нищо за нея, никога, никога вече! С отвърната глава минава край тенискортовете, където — тя знае — днес други подвижни и ловки, загорели от слънцето спортсмени с ярко бели дрехи, с цигара в уста суетно ще се състезават; минава покрай затворените още магазини с хиляди съкровища (за други, за други!), покрай хотели, базари и сладкарници, върви в евтината си мушама и със стария чадър към гарата, към гарата. Само да замине, да замине. Да не вижда вече нищо, да не си спомня за нищо.
На гарата тя се скрива в чакалнята за трета класа; тук, във вечната трета класа, еднаква навсякъде по света с дървените пейки, със сиромашкото си еднообразие, тя се чувствува вече наполовина у дома и едва когато влакът идва, бързо излиза навън: никой не бива да я види, да я познае. И тогава — нима това е халюцинация? — внезапно чува името си: Хофленер, Хофленер. Някой тича край целия влак и крещи (нима е възможно!) омразното й име. Тя се разтреперва. Нима искат да се подиграят с нея и на раздяла? Но зовът се повтаря и тя се навежда през прозореца: долу стои портиерът и размахва телеграма. Моли за извинение, била дошла още снощи, но нощният портиер не знаел кому да я предаде, а той едва сега научил, че госпожицата заминава. Кристине я отваря: „Майка ви зле, елате незабавно, Фуксталер.“ Влакът потегля… Край. Всичко е свършено.
Всяка материя има своя граница на издръжливост, водата има своя точка на кипене, металите — точка на топене, на този неотменим закон е подвластна и човешката душа. Радостта може да достигне такъв предел, когато не се чувствува вече и най-малката искрица радост, така е и с болката, отчаянието, унинието, отвращението и страха. Преситена докрай, душата не поема нито капка повече от света.
Така и Кристине не изпитва болка от пристигналата телеграма. Тя действително разбира, че би трябвало да се изплаши, да се разтревожи, да се обезпокои, но въпреки че мозъкът е буден, чувството не реагира: то не възприема съобщението, не отговаря. Когато лекуващият лекар проверява с игла чувствителността на парализирания крак, болният вижда иглата, знае, че тя е остра и пари, че щом проникне в тъканта, веднага ще го заболи, ужасно ще го заболи, и той стяга тялото си, за да изтърпи мъчението. Но палещата игла прониква в мускула, а нервът не реагира, тъканта е мъртва, и болният с ужас разбира, че кракът му е напълно безчувствен, че в живото си топло тяло вече носи частица смърт. Същия ужас изпитва Кристине от своето безразличие, докато препрочита телеграмата. Майка й е болна, състоянието й сигурно е безнадеждно, иначе пестеливите роднини не биха си позволили толкова пари за една телеграма. Може би вече е умряла, дори е много вероятно. Но при тази мисъл (която вчера би я хвърлила в отчаяние) в душата й нищо не трепва, нито сълзица не изстисква между клепачите. Тя сякаш се е вцепенила и тази вцепененост се пренася и наоколо. Тя не усеща ритмичното тракане на колелата, не забелязва, че на дървената пейка отсреща седят червенобузи мъже, ядат салам и се смеят, че покрай прозорците изникват все нови скалисти върхове и отново се снишават в малки, покрити с цветя хълмове, а подножията им се къпят в искрящи от белота планински кристали — приличните на рекламни проспекти картини, които на идване тя е възприемала като живи и всичките й сетива са се вълнували, сега са се вкаменили пред очите й. Едва на границата, при паспортната проверка, тя се съвзема и изведнъж й се прилива нещо горещо. За да може малко да се поотпусне, да се избави от тази ужасна вкочанелост, от буцата, заседнала в гърлото й, и най-сетне да си поеме дъх, най-после да изплаче всичко, което й се е насъбрало.
Тя отива на бюфета, изпива чаша горещ чай с ром. И тозчас блажена топлина се разлива в жилите й и съживява дори замръзналите клетки на мозъка: отново се възвръща способността й да мисли и веднага се сеща, че трябва да телеграфира вкъщи кога пристига. Вдясно, веднага зад ъгъла, упътва я бюфетчикът, да, да, ще успее.
Кристине отива на гишето. Стъклената преграда е спусната. Тя почуква. Отвътре се чуват бавни провлечени стъпки, прозорчето издрънква и се вдига.
— Какво желаете? — троснато пита посърнало женско лице с очила в телени рамки.
Кристине така се изплашва при вида на жената, че онемява. За миг й се е сторило, че тази съсипана мършава стара мома с помътнели очи, с пергаментови ръце, които сега машинално подават бланката, е тя самата след десет, двайсет години, някакво дяволско огледало й е показало призрака на собствената й старост; тя едва държи писалката в треперливите пръсти. „Това съм аз, такава ще стана“ — тръпне тя и крадешком поглежда непознатата слаба жена, която, приведена пред гишето, търпеливо чака с молив в ръка — о, колко познати й са тази поза, тези досадни минути и как човек вехне във всяка една от тях, за да се превърне накрая в безполезно, безрадостно и изхабено същество като този огледален призрак. Коленете й треперят, едва се довлича до влака. Капчици студена пот оросяват челото й, сякаш в кошмарен сън се е видяла положена в ковчег и се е събудила с вик на ужас.