Стефан Цвайг
В омаята на преображението (23)

Тя се втурва надолу по стълбите като сомнамбул. Тапети, картини, стъпала, лампи, гости, келнери, камериерки — всички предмети и лица се плъзгат призрачно край нея. Някои се чудят, поздравляват, но тя не ги забелязва. Погледът й е замъглен, тя не съзнава какво вижда, къде отива и какво иска, само краката й я носят с необяснима бързина надолу по стълбата.

Изключил се е някакъв уред, който иначе разумно регулира действията й, тя тича безцелно, само напред, напред, гонена от някакъв безименен, безсмислен страх. На входа за салона тя изведнъж спира рязко; нещо се пробужда в съзнанието й, спомня си, че тук седят, танцуват, смеят се във весела компания и веднага се пита: „Защо съм тук? Защо дойдох?“ В този въпрос се разбива силата, която я увлича към салона. Кристине чувствува, че не е в състояние да продължи, но едва спряла, стените изведнъж се залюляват, килимът се плъзва, големите полилеи бясно се разклащат. Падам, чувствува тя, подът се люлее под краката ми. Тя инстинктивно се вкопчва с дясната ръка в една завеса и успява да запази равновесие. Но краката й са останали без сила. Тя не може нито да продължи напред, нито да се върне. С вцепенен изнурен поглед, облегната с цялата си тежест о стената, тя стои със затворени очи, диша и не знае какво да прави.

В този миг инженерът-немец, прескочил набързо до стаята си да вземе някакви снимки, за да ги покаже на една дама, съзира притиснатата до стената странна фигура, застинала, с отворени, но невиждащи очи; в първия миг не познава Кристине. Но сетне в гласа му отново прозвучава фамилиарният непринуден тон:

— Аха, ето къде сте били! Защо не дойдете в салона? Или тайно сте по дирите на някаква тайна? И защо… Но какво… Какво ви е?…

Той я гледа изненадан. При първия звук на гласа му Кристине трепва като лунатичка, която неочакваният звук е засегнал като изстрел. Веждите — високо вдигнати, очите — втрещени от удивление и болка, ръката — заслонила лицето, сякаш да го запази от удар.

— Какво ви е? Лошо ли ви е?

Кристине се олюлява, но той успява да я хване. Пред очите й внезапно притъмнява. Но усетила ръката му, топлия човешки допир, тя мигом се оживява.

— Трябва да говоря с вас… незабавно… но не тук… не тук пред другите… Трябва да говоря с вас насаме.

Тя не знае какво да му каже, усеща нужда само да говори, да говори с когото и да е, да изплаче мъката си.

Неприятно изненадан от необичайно възбудения й тон, инженерът решава, че навярно е болна, оставили са я да лежи и затова не е слязла долу, а тя се е измъкнала тайно. Сигурно има температура, познава се по блесналите й очи. Или е истерична криза, какво ли не преживява човек с жени — всеки случай първо трябва да я успокои, да я успокои, за да не забележи, че я смята за болна, да се престори, че е съгласен с всичко.

— Но разбира се, госпожице, с удоволствие — той й говори като на дете, — само че може би… — (По-добре да не ни видят!) — … нека излезем малко навън пред хотела… на чист въздух… Сигурно ще ви стане по-добре… Тук, в салона, винаги е много задушно… — Преди всичко трябва да я успокоя, да я успокоя и като я хваща под ръка, уж случайно опипва пулса й, за да провери дали има температура. Не, ръката й е леденостудена. Странно, мисли той и смущението му расте, много странно.

Пред хотела се полюляват високите ярки фенери, вляво се тъмнее гората. Там, под дърветата, бе чакала вчера, но сякаш е било преди хиляда години, нищо не си спомня. Той я повежда внимателно натам (само по-бързо на тъмно, кой знае какво й е) и тя се оставя да я води, без да се съпротивлява. Най-напред трябва да отвлека вниманието й, обмисля той, да говоря за съвсем обикновени неща, да не се впускам в никакви разисквания, да бъбря каквото и да е, това най-добре успокоява.

— Тук е много по-приятно, нали? Ето, наметнете палтото ми. Ах, каква чудна нощ! Погледнете звездите… Колко глупаво е да седим цяла вечер в хотела.

Но тя цяла трепери и не го чува. Какво я интересуват звездите, нощта, тя чувствува само себе си, само своето от години потискано, смазвано, угнетявано „аз“, което в болката си внезапно се е разбунтувало и разкъсва гърдите й. Изведнъж, против волята си, тя сграбчва ръката му.

— Ние заминаваме… утре… заминаваме завинаги… никога вече няма да дойда пак тук, никога… чувате ли, никога вече… никога… не, не мога да го понеса… никога вече… никога.

Тя има температура, безпокои се инженерът, тресе я, болна е, трябва веднага да извикам лекар. Но пръстите й с дива сила се впиват в ръката му.

— Но защо, не зная защо трябва така ненадейно да си замина… нещо се е случило… но не зная какво. По обед и двамата бяха така добри с мен и не ми казаха нито дума, а вечерта… вечерта ми казаха, че утре трябва да си замина… утре, утре сутрин… веднага, и аз не зная защо… защо трябва да замина така ненадейно… защо ме гонят така… както се изхвърля през прозореца ненужна вещ… не зная защо, не зная… не разбирам… трябва да се е случило нещо.

Аха, мисли си инженерът. Изведнъж всичко му става ясно. Едва преди малко му бяха донесли клюката за Ван Бооленови и без да иска, той се уплаши, насмалко да й направи предложение за женитба! Но сега разбира: чичото и лелята презглава отпращат бедното момиче, за да не им създава повече неудобства. Бомбата е експлодирала.

Само да не се поддава повече, съобразява той бързо. Трябва да отклони вниманието й! Той се опитва да я успокои, та това съвсем не е окончателното им решение, може би нейните роднини ще размислят, а идущата година…

Но Кристине не чува нищо, не мисли нищо, само иска да изплаче болката си, буйно, несдържано, на висок глас, тропайки с крака — като безпомощно дете.

— Но аз не искам! Не искам… Няма да си отида вкъщи. Какво ще правя там, не мога да понасям повече… не мога… ще загина… ще полудея там… Кълна ви се, не мога, не мога и не искам… Помогнете ми… Помогнете ми!

Това е вик на удавник, остър, но вече полусподавен, гласът й внезапно се задавя в поток от сълзи, разтърсват я неудържими ридания.

— Не бива — моли той, трогнат против волята си. — Не плачете! Не плачете така!

И за да я успокои, той я привлича неволно към себе си. Тя отстъпва и се отпуска притомено и тежко на гърдите му. В това отдаване няма желание, а само безгранична изнемога, неизказана умора. Иска й се само да се прислони до жив човек, нечия ръка да я погали по главата, да не се чувствува безпомощна, така безнадеждно сама и отритната. Постепенно се успокоява, конвулсивните ридания се уталожват в тих плач.

Инженерът се чувствува неловко. Той стои под сянката на дърветата, само на двайсетина крачки от хотела (всеки миг някой може да мине край тях и да ги види), прегърнал това хълцащо момиче, и усеща младата гръд като бушуваща топла вълна. Става му жал, а съчувствието на мъжа към страдащата жена винаги се изразява в неволна нежност. Само да я успокоя, мисли той, само да я успокоя! С лявата си ръка (тя още се държи за дясната, за да не падне) той я милва по косите като омагьосан. После се навежда и я целува по косата, по слепоочията и накрая по тръпнещите устни. Тогава от нея спонтанно се изтръгва:

— Вземете ме със себе си, вземи ме с теб… Да заминем където искате… където искаш… само да се махна и да не се връщам… да не се връщам у дома… Няма да го понеса… Където и да е, само не у дома… На всичко съм готова, само да не се връщам… Където искате, за колкото време искате… Само да заминем, да заминем! — В трескавата си възбуда тя го раздрусва като дърво. — Вземи ме със себе си!

Инженерът се изплашва. Трябва да сложа край, мисли практично устроеният човек, бързо и решително да сложа край. Трябва някак си да я успокоя и да я заведа в хотела, иначе ще стане лошо.

— Да, детето ми — казва той. — Разбира се… Само не бива да прибързваме… Ще обсъдим всичко още веднъж. Помислете до утре… Може би и на роднините ви ще им домъчнее и ще променят решението си… Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Не, не утре! — настоява тя. — Утре трябва да замина, рано сутринта, съвсем рано… Те ме отпращат… като пощенски колет, бързо, бързо, изпращат ме като експресна пратка… Но аз няма да допусна да ме отпратят така… Няма да позволя… — И като се хваща за него по-здраво: — Вземете ме… веднага, веднага… помогнете ми… не мога повече.

Трябва да се сложи край, разсъждава инженерът. Само да не се подвежда. Тя не е на себе си, не знае какво говори.

— Да, да, да, детето ми — гали я той по косите, — разбирам… Ще обсъдим всичко вътре, не тук, тук не бива да оставате повече… Може да настинете… Без палто в тази тънка рокля… Елате, ще влезем вътре и ще седнем в хола… — Той предпазливо освобождава ръката си. — Елате, момичето ми.

Кристине се взира в него. Изведнъж престава да хълца. Тя нито е чула, нито разбрала думите му. Но в глухото отчаяние, в несъзнателните конвулсии, които я разтърсват, тялото й е почувствувало, че нежната топла ръка страхливо се е оттеглила от нея. Тялото първо е разбрало онова, което едва сега инстинктът, а след него със страх схваща и разумът, че този човек се отдръпва от нея, че е страхлив, предпазлив и се бои, че всички тук искат тя да се махне, всички. Тя се опомня, сепва се и казва кратко и остро:

— Благодаря. Благодаря, мога да вървя и сама. Извинете, за миг се почувствувах зле, леля беше права, височината не ми понася.

Той иска да каже нещо. Но Кристине му обръща гръб и бързо тръгва. Само да не вижда повече лицето му, да не вижда никого, никого, далеч, далеч, далеч, да не се унижава повече пред тези надменни, страхливи, сити хора, далеч, далеч, далеч, да не взима вече нищо от тях, никакви подаръци, да не допуска да я мамят, да не им се доверява, на никого, никому, далеч, далеч, далеч, по-добре да умре, по-добре да пукне някъде. Тя минава през обожавания хотел, през любимия хол, покрай хората като край декоративни, изписани камъни и вече чувствува само едно: омраза — към него; към всеки тук, към всички.

Цялата нощ Кристине прекарва седнала в креслото пред масата. Мислите й мрачно кръжат около едно-едничко нещо: всичко е свършено. Ясна и доловима болка няма, остава само лекото замайване и някакво болезнено усещане, както при операция в първите минути на упойката човек несъзнателно усеща, че острият нож се врязва в живата плът. Защото докато тя седи мълчаливо, забила безизразен поглед в масата, става нещо, което вцепененото й съзнание все още не осъзнава: другото ново същество, фалшивото, двойникът й от деветте приказни дни, онази нереална и все пак истинска госпожица Фон Боолен сега умира в нея. Тя още седи в стаята на другата, с тялото на другата, с нейните перли около студената шия, яркото червило на устните, с нейната любима, божествено лека вечерна рокля, но тялото й настръхва, като че върху него е метнато нещо чуждо, нещо като покров на мъртвец. Тя вече не й принадлежи, нищо тук, в този богат, щастлив свят вече не й принадлежи, всичко сега й е чуждо и взето назаем като първия ден. До нея е леглото, застлано с бели гладени чаршафи и нежна топла пухена завивка на цветчета, но тя не ляга в него: то вече не й принадлежи. Около нея блестят мебелите, мълчаливо диша килимът, но тя вече не възприема като свои всички тези вещи от месинг, коприна и стъкло, нито ръкавиците на ръцете си, нито перлите на врата — всичко това принадлежи на онази другата, на убитата двойница, Кристиана фон Боолен, каквато тя вече не е и все пак е. Тя непрекъснато се опитва да се отдели от това изкуствено „аз“, да се върне към действителната си същност, заставя се да мисли за майка си, болна или може би вече мъртва, но както и да насилва чувствата си, не изпитва нито болка, нито загриженост, едно чувство удавя всичко друго, глух, трескав, безсилен гняв — тя не знае срещу кого, срещу леля й, срещу майка й, срещу съдбата, гняв на човек, спрямо когото са извършили неправда. Измъчената й душа чувствува само, че нещо са й отнели, че трябва да напусне щастливото, окрилено „аз“ и да се превърне в мълчаливо пълзящ по пода сляп червей: чувствува само, че нещо е отминало, безвъзвратно отминало.