Стефан Цвайг
В омаята на преображението (22)

Едва затворила вратата и силите напускат Кристине. Тя се клатушка като простреляно животно още няколко крачки, като само движението я държи изправена, сетне се строполява с подгънати колене и така се влачи до стаята си, като се подпира с ръце о стената; там пада на креслото — немощна, студена, неподвижна. Не разбира какво се е случило. Усеща със зашеметеното си съзнание само болката от коварния удар, но кой го е нанесъл? Нещо е станало. Гонят я, а тя не знае защо.

С всички сили напряга мисълта си. Но мозъкът й е замаян. На негово място нещо смътно, вцепенено не иска да й отговори. И около нея също всичко е замряло, стъклен ковчег, по-ужасен и от черна влажна гробница, защото свети оскърбително ярко, блести от лукс, жлъчен комфорт и тишина, страхотна тишина, докато вътре в нея крещи за отговор въпросът: „Какво направих? Защо ме гонят?“ Тази мисъл, гнетящата тежест в гърдите й е непоносима, сякаш цялата огромна сграда със своите четиристотин човека, с камъните и гредите и огромния покрив са се сгромолясали върху нея, а на това отгоре и отровно-студената бяла светлина, леглото със завивка на цветя, което кани за сън, мебелите — за приятна почивка, огледалото — за поглед, който те прави щастлив; струва й се, че ако продължава да седи тук в креслото, което й причинява болка, ще замръзне, или в безсмислената си ярост ще разбие стъклото, или така ще крещи, ще вие, ще плаче, че ще събуди заспалите. Да се маха! Да бяга! Само че… не знае къде. Но трябва да се махне, да се махне, за да не се задуши в това ужасно, душно безмълвие.

Изведнъж, без да знае какво иска, скача и изтичва навън; зад нея се люлее отворена врата, напусто блестят под електрическата светлина месинг и стъкло.