Стефан Цвайг
В омаята на преображението (21)

Когато спират пред хотела, гонгът тъкмо бие. Тя стиска благодарно ръката на уважавания от нея човек и бързо се качва горе да се преоблече: това й е станало вече навик. През първите дни този ритуал всеки път й е причинявал страх, напрежение, грижа, но същевременно е бил и весела, вълнуваща игра. Тя всеки път се е учудвала, виждайки в огледалото новото елегантно същество, в каквото се е преобразила. Сега за нея е най-естественото нещо на света, че всяка вечер е хубава и елегантна. Едно-две движения и леката пъстра рокля се спуска върху стегнатата гръд, ръката уверено очертава червените устни, оправя косите, намята един шал и е готова, в този взет назаем лукс тя се чувствува толкова естествено, сякаш е родена в него. Още един поглед през рамо в огледалото: да, добре! Доволна е! И изхвръква да вземе леля си за вечеря.

Но още на вратата се спира изумена: стаята е като опустошена, в иначе безупречно подреденото помещение цари пълен хаос, на пода стоят отворени куфари, по креслата, леглата и масата са разхвърляни шапки, обувки и всевъзможни дрехи. Лелята в домашен халат се мъчи да затвори с коляно един опърничав куфар.

— Какво… е станало? — учудва се Кристине.

Лелята нарочно не вдига поглед, а зачервила лице, ожесточено натиска куфара, най-сетне, лъхтейки, обяснява:

— Заминаваме… По дяволите! Ще се затвориш ли или не? Заминаваме.

— Но кога? Защо? — Кристине зяпва уста от почуда.

Лелята натиска още веднъж ключалката, която най-после щраква. Тя се изправя задъхана.

— Да, Кристел! Жалко! Но от самото начало казвах на Антъни, че тая височина няма да му понесе. За стари хора не е здравословно. Днес следобед пак получи пристъп на астма.

— За бога! — Кристине се втурва към чичо си, който в тоя момент, без да подозира нищо, влиза в стаята. Разтреперана от уплаха, тя го улавя нежно за ръце. — Как си, чичо? По-добре ли си? Боже мой, ако знаех, никъде нямаше да ходя! Но, честна дума, сега изглеждаш чудесно; нали сега си по-добре?

Тя го гледа смаяна, страхът й е искрен и неподправен. Напълно е забравила себе си. Още не е осъзнала, че трябва да замине. Схванала е само едно: че старият добродушен човек е болен. И се е уплашила за него, не за себе си.

Антъни, флегматичен и здрав както обикновено, се чувствува неловко от толкова искрените опасения и трогателното отношение на Кристине. Едва сега започва да се досеща в каква досадна комедия е въвлечен.

— Но, мило дете — мърмори той. (По дяволите, защо Клер все мен тика напред!) — Както сигурно вече си разбрала, Клер винаги преувеличава. Чувствувам се много добре и ако зависеше от мен, щяхме да останем. — И за да си отмъсти за яда, който изпитва от непонятната лъжа на жена си, добавя почти грубо: — Престани най-сетне да нареждаш тия проклети куфари, Клер, има достатъчно време. Нека прекараме приятно последната вечер с доброто дете.

Клер обаче продължава да се суети край багажа и не отговаря; очевидно се бои от неизбежните обяснения. Антъни на свой ред (Нека сама се оправя, нищо няма да й спестя!) отново се заглежда през прозореца. Кристине стои мълчалива и объркана между двамата в осиротялата стая — като безполезна и излишна вещ. Случило се е нещо, но какво — тя не разбира. Блеснала е мълния и Кристине с разтуптяно сърце чака да гръмне, а гръм няма и няма, но все пак трябва да се чуе. Тя не смее да пита, не смее да мисли, но усеща с всичките си сетива, че се е случило нещо лошо. Нима са се скарали? Или са получили лоши новини от Ню Йорк? Може би нещо на борсата, в работата, може би някоя банка е фалирала, във вестниците всеки ден пишат подобни неща. Или чичо действително е получил криза и си мълчи, само и само да не я тревожи? Стоя като истукан, какво да правя? Но нищо, мълчание, мълчание, само лелята продължава да се суети, чичото неспокойно крачи насам-натам, а сърцето на Кристине бие до пръсване.

Най-сетне — избавление! — на вратата се чука. Влиза сервитьорът, зад него втори с бяла покривка за маса. За учудване на Кристине те се залавят да разчистят пепелниците и да подреждат масата.

— Знаеш ли — обяснява най-после лелята, — според Антъни по-добре е днес да вечеряме тук, в стаята. Мразя всички официалности на раздяла и въпросите къде, за колко време, освен това вече стегнах багажа, а и смокингът на Антъни вече е в куфара. Тук ще се чувствуваме по-спокойно и приятно, нали?

Келнерите тикват вътре сервитьорската масичка и поднасят ястията от горещите никелирани блюда. Щом излязат, ще трябва най-после всичко да ми обяснят, мисли Кристине. Тя боязливо поглежда лицата на двамата: чичото се навежда ниско над чинията и сърба с ожесточение, лелята изглежда бледа и смутена. Най-после тя проговаря:

— Сигурно се чудиш на внезапното ни решение, Кристине! Но при нас там, отвъд, всичко се върши quick^[1]. Това е една от хубавите черти на американците: да не протакаш нещо, което не ти е по сърце. Ако бизнесът не върви — зарязваш го и захващаш друг, ако не ти харесва някъде — стягаш багажа и тръгваш. Не исках да ти развалям хубавата почивка, затова си мълчах, но ние двамата отдавна вече не се чувствувахме добре, аз не мога да мигна, а Антъни не понася голямата височина и разредения въздух. Днес получихме телеграма от наши приятели в Интерлакен и решихме да отидем там за няколко дни, а сетне ще поостанем малко и в Екс-лебен. Да, разбирам изненадата ти, но при нас всичко става quick.

Кристине свежда глава над чинията: само да не погледне леля си в тоя момент! Нещо в тона й, в прекадената й приказливост я смущава, във всяка дума звучи фалшива нотка и неестествена бодрост. Нещо се крие зад всичко това, съмнява се Кристине. Трябва да има още нещо и ето че то идва:

— Естествено най-добре щеше да бъде, ако можеше да дойдеш с нас — продължава лелята, като си откъсва едно крилце от пилето. — Но струва ми се, Интерлакен няма да ти хареса, не е място за млади хора, а да пътуваш само за два-три дни — не си заслужава. Тук ти хубавичко си почина, чистият свеж въздух ти се отрази добре — да, винаги съм казвала, че високата планина е за младите хора, Дики и Алвин трябва някой ден непременно да дойдат тук, но, разбира се, на такива износени, изпотрошени сърца Енгадин не понася. Естествено ние бихме се радвали, и Антъни свикна с теб, но, от друга страна, седем часа натам и седем обратно, това е дълъг път, пък и в края на краищата догодина ще дойдем пак. Но разбира се, ако искаш да дойдеш с нас в Интерлакен…

— Не, не — казва Кристине или по-скоро устните й отвръщат машинално, все едно под упойка, когато съзнанието отдавна е приспано.

— Съветвам те да си заминеш направо за вкъщи, оттук има удобен влак — попитах портиера, тръгва към седем часа сутринта, утре вечер ще бъдеш в Залцбург, а вдругиден — вкъщи. Представям си как ще се зарадва майка ти, като те види почерняла, освежена, ти действително изглеждаш великолепно, и най-добре е да се върнеш така отпочинала у дома.

— Да, да. — Сричките едва се отронват от устните на Кристине. Но какво прави още тук? Двамата искат час по-скоро тя да се махне оттук. Но защо? Нещо трябва да се е случило, какво ли се е случило. Тя продължава да яде като автомат, всяка хапка й горчи, а в главата й се върти една-единствена мисъл: трябва да каже нещо, нещо какво да е, само да не се издаде, че очите й смъдят от болка, че гърлото й се свива от обида, да го каже хладно и равнодушно.

Накрая й идва нещо наум:

— Ще отида да ти донеса роклите, за да можеш да ги прибереш. — И става. Но лелята леко я спира с ръка.

— Остави, детето ми, има време. Третия куфар ще приготвя утре. Остави всичко в стаята си, камериерката ще ми го донесе. — А сетне засрамена добавя. — Впрочем, знаеш ли, задръж едната рокля, червената, да, наистина вече нямам нужда от нея, тя ти стои така хубаво, естествено и дреболиите, пуловера, бельото, това се разбира от само себе си. Само вечерните рокли ще ми трябват за Екс-лебен, знаеш ли, там непрекъснато си сменяли тоалетите, между другото казаха ми, че хотелът е фамозен, дано Антъни се чувствува добре там, топли бани, и въздухът е много по-мек и… — Лелята говори ли, говори. Справи се с трудната задача. Деликатно съобщи на Кристине, че утре трябва да си замине. Сега всичко ще си влезе отново в релсите, тя разказва ли, разказва разни скандални историйки от хотели и пътешествия, разказва за Америка, а Кристине седи мълчалива, унизена и едва понася тези кресливи, безучастни излияния. Веднъж да свърши! Най-после тя се възползува от една кратка пауза и става.

— Не искам да ви задържам повече. Чичо трябва да си почине, а и ти сигурно си уморена, лельо. Мога ли да ти помогна нещо?

— Не, не. — Лелята също се надига. — Лесно ще се справя и сама. И за теб ще е по-добре, ако днес си легнеш по-рано. Мисля, че ще трябва да станеш в шест часа. Нали няма да ни се сърдиш, ако не те изпратим на гарата?

— Не, не е нужно, лельо — прошепва Кристине, свела очи.

— Ще ми пишеш как е Мери, нали, ще ми пишеш веднага, щом пристигнеш — и както казах, догодина ще се видим пак.

Да, да — повтаря Кристине. Слава богу, сега може да си тръгне, още една целувка за чичото, който е странно смутен, една целувка за лелята и тя тръгва към вратата — само бързо, само по-бързо да се махне! Но в последния миг, ръката й вече е на дръжката, лелята бързо я настига. Страхът още веднъж (за последен път) я е ударил с чук по гърдите.

— Нали сега си отиваш направо в стаята, Кристел? Лягаш и заспиваш! И няма вече да слизаш долу! Знаеш ли, не заради друго, но всички ще дойдат да се сбогуват… а ние не обичаме такива неща… По-добре човек просто да си замине, без дълги церемонии, и после да изпрати картички… Никак не обичам официално изпращане, с букети цветя. Ти вече няма да слизаш долу, а веднага ще си легнеш. Обещаваш, нали?

— Да, да, естествено — казва Кристине с последни сили и затваря вратата. Едва след седмици си спомня, че на тръгване е забравила да благодари на двамата дори с една-едничка дума.