Стефан Цвайг
В омаята на преображението (20)

Госпожа Ван Боолен се е уплашила от дискретното съобщение на лорд Елкинс много повече, отколкото се забелязва по вида й, тъй като, без да подозира, той е докоснал най-болното й място. Дълбоко в съзнанието, в онзи сумрачен пласт, където признаваш нещата наполовина и не искаш вече да си спомняш за тях, в онази гладка и хлъзгава област, където собственото „аз“ се осмелява да навлезе с нежелание и страх, в отдавна обуржоазената и обикновена Клер ван Боолен от години живее незаличим страх, който понякога се появява в кошмарните сънища страхът да не разкрият собственото й минало. Когато преди тридесет години хитро разкараната от Европа манекенка Клара се запозна със своя Ван Боолен и се омъжи за него, на нея не й достигна кураж да признае на честния, но малко тесногръд буржоа мътния произход на малкия капитал, който тя внесе в брака им. Тогава, без да се замисли, го бе излъгала, че е наследила тези две хиляди долара от дядо си и нито за миг по време на целия им брак доверчивият влюбен мъж не се бе усъмнил в правотата на думите й. От флегматичното му добродушие нямаше защо да се бои, но колкото повече Клер се издигаше в обществото, толкова по-ужасна бе безумната мисъл, че някаква глупава случайност, някоя неочаквана среща или анонимно писмо биха могли ненадейно да разкрият забравената случка. Затова години наред тя съзнателно и упорито избягваше да се среща със свои сънародници. Когато съпругът й пожелаеше да й представи някой приятел или клиент от Виена, тя отказваше и макар че слабо говореше английски, не желаеше да общува на немски. Скъса енергично всякаква кореспонденция със собственото си семейство, дори по най-важни поводи изпращаше само по някоя кратка телеграма. Но страхът не намаля, напротив, той растеше заедно с издигането й в обществото и колкото по̀ се нагаждаше към строгите американски нрави, толкова повече нарастваше страхът й, че някоя лекомислена дума би могла да разпали опасната жар под пепелта. Достатъчно бе някой гост на масата да разкаже, че е живял дълго време във Виена, за да не спи цяла нощ, така я пареше в сърцето горящата искра. Но дойде войната и с един замах изпрати всичко минало в някаква почти митична и недостижима далнина. Тогавашните вестници и списания изчезнаха, хората отвъд океана имаха други грижи и теми за разговор; всичко бе минало, забравено. Както парче от снаряд в тялото постепенно се враства в плътта — отначало още боли при промяна на времето, но сетне топлата плът престава да го чувствува като чуждо тяло, — така и тя в безгрижното си щастие и порядъчен живот забрави този неприятен епизод от миналото; майка на двама хубави сина, от време на време помощничка на мъжа си в търговията, тя стана член на благотворителния съюз, заместник-председателка на дружеството, за освободени затворници, високо уважавана и почитана в целия град; най-после дълго потисканите й честолюбиви замисли можаха да се осъществят в нова къща, където с удоволствие ги посещаваха най-знатните семейства. Но главното бе, че тя самата постепенно забрави младежкия си грях. Нашата памет е подкупна, тя се подвежда от желанията ни, а стремежът да се освободим от някаква неприятна мисъл се осъществява бавно, но сигурно; манекенката Клара най-после се бе преобразила в безупречната съпруга на търговеца с памук Ван Боолен. Толкова малко мислеше вече за онзи епизод, че едва пристигнала в Европа, веднага предложи на сестра си да се видят. Но сега, след като някаква необяснима зла сила проследява произхода на племенницата й, защо да не се заинтересуват и от собствения й произход и да не се занимаят и с нея самата. Страхът е като криво огледало, което притежава силата да преувеличава всяка бегла черта и да я превръща в карикатура, а въображението, веднъж разпалено, започва да търси най-безумните и недопустими възможности. И най-абсурдното й изглежда вероятно; на съседната маса в ресторанта седи някакъв стар господин от Виена, директор на Търговската банка, към седемдесет-осемдесет годишен, който се казва Льови. Клер изведнъж си спомня, че моминското име на жената на нейния вече покоен покровител бе също Льови. Ами ако е била негова сестра или братовчедка? Колко му е на стария човек (старците обичат да разказват спомени за скандалните истории от своята младост!) да подхрани разговорите с някоя клюка. Студена пот избива по слепоочията на Клер, а страхът продължава коварно да нашепва; онзи възрастен господин Льови поразително прилича на съпругата на нейния обожател, същите месести устни, съшият гърбав нос. В халюцинацията от страха тя вече не се съмнява, че Льови е братът на онази жена и, разбира се, ще я познае, ще разрови старата история, за радост на Кинсли и Гугенхаймови, а на следващия ден Антъни ще получи анонимно писмо, което с един замах ще унищожи трийсетгодишен щастлив брак.

Клер се вкопчва в облегалката на креслото, още малко — и ще припадне; но после със силата на отчаянието енергично става. Изисква се усилие, за да мине край масата на Кинсли и да поздрави любезно — и Кинсли отвръщат любезно, със стереотипния усмихнат поздрав на американците, който и тя самата отдавна вече несъзнателно е усвоила. Но безумният страх внушава на Клер, че те някак по-другояче са се усмихнали — иронично, коварно, съучастнически, предателски; неприятен й се струва и погледът на пиколото при асансьора, а камериерката я е подминала без поздрав. Изтощена, сякаш е вървяла през дълбок сняг, Клер най-сетне намира спасение в стаята си.

Антъни, съпругът й, току-що е станал от следобедната си почивка и реши пред огледалото оскъдната си коса: яката му е разкопчана, тирантите — преметнати на рамо, лицето подпухнало от съня.

— Антъни, трябва да поговорим — казва задъхано тя.

— Но какво се е случило? — той слага малко помада върху гребена, за да раздели на път с геометрична точност оределите си коси.

— По-бързо, моля те. — Тя едва сдържа нетърпението си. — Трябва да обмислим всичко спокойно. Станало е нещо много неприятно.

Флегматичният съпруг, отдавна свикнал на живия темперамент на жена си, рядко склонен да се горещи при подобни излияния, все още стои пред огледалото с гръб към нея.

— Надявам се, че не е най-лошото. Да не е пристигнала телеграма от Дики или Алвин?

— Не, но свършвай най-сетне! Можеш да се облечеш и по-късно.

— Е? — Антъни оставя най-после гребена и сяда покорно във фотьойла. — Е, какво се е случило?

— Нещо ужасно. Кристине сигурно е била непредпазлива или е свършила някаква глупост, всичко пропадна, целият хотел говори за това.

— Но какво е пропаднало?

— Ами това с дрехите… Че тя носи моите рокли, че е пристигнала тук като обикновена продавачка, а ние сме я облекли от главата до петите и сме я представили за благородна дама — какво ли не говорят… Сега ми е ясно защо Тренквиц ни отрязаха… Естествено те са побеснели, защото са имали нещо предвид за сина си и смятат, че сме ги измамили. Сега сме компрометирани пред целия хотел. Каква ли глупост е извършила! Боже мой, какъв срам!

— Защо срам? Всички американци имат бедни роднини. Не бих искал да погледна под лупа племенниците на Гугенхаймови или дори на Роски, на ония Розенщокови от Ковно; басирам се, че имат съвсем простоват вид. Не разбирам защо да е срамно, че сме я облекли прилично.

— Защото… защото… — Клер крещи от нерви, — защото имат право, че такава като нея не е за тук, не е за обществото… Имам предвид такава, която… която не може да се държи така, че да не се забелязва откъде идва… Тя е виновна… ако не биеше толкова на очи, нямаше да се забележи, ако си бе останала скромна, така както в началото… Но винаги тича насам-натам, винаги лична, винаги начело, с всеки да поговори, във всичко да участвува, да бъде навсякъде и все първа. Веднага се сприятелява с всеки… Нищо чудно, че хората накрая започват да се питат коя е тя всъщност и откъде е дошла, и сега… сега скандалът е готов. Всички говорят за нея и ни се подиграват… Ужасни неща се говорят.

Антъни се смее от сърце.

— Нека си говорят… все ми е едно. Тя е добро момиче и аз я обичам въпреки всичко. А дали е бедна, или не, никого не засяга. Не съм взел назаем нито едно пени от когото и да е тук и пет пари не давам дали ни смятат за благородници, или не. На когото не му е добре, да не идва при нас.

— Но на мен не ми е все едно, не ми е — без да се усети, гласът на Клер става все по-пронизителен. — Няма да се оставя да ме одумват, че съм измамила хората и съм представила някаква си Пепеляшка за херцогиня. Няма да позволя на някой си Тренквиц да се държи просташки с нас, ние ще го каним, а той, дебелакът, ще ми праща портиера, вместо да се извини. Не, няма да чакам, докато всички ни обърнат гръб, не е нужно. Бог ми е свидетел, че дойдох тук, за да си почина, а не да се ядосвам и тревожа. Тая няма да я бъде.

— И какво — той прикрива с ръка прозявката си, — какво смяташ да направиш?

— Да заминем!

— Какво? — Неволно мудният иначе мъж се надига бързо, сякаш някой го е настъпил по мазола.

— Да, ще заминем, и то още утре. Лъжат се те, ако смятат, че ще им разигравам театър, ще им давам обяснения как така, и защо, а накрая дори да им се извинявам. Бих го направила, но на други, не като на тия Тренквиц и тем подобни. Обществото тук и без това не ми подхожда, с изключение на лорд Елкинс, останалите са сбирщина, скучна и посредствена, няма да се оставя да ми гризат кокалите. И без това тук не ми понася, двете хиляди метра височина съвсем ме изнервиха, не мога да спя нощем, разбира се, ти не забелязваш нищо, лягаш и заспиваш, една седмица да имах твоите нерви! Три недели сме вече тук — достатъчно и предостатъчно! А колкото до момичето — щедро изпълнихме дълга си към Мери. Поканихме я, тя се забавлява и си почина, дори прекалено добре, но сега край. Нямам за какво да се упреквам.

— Да, но къде… къде мислиш да отидем?

— В Интерлакен! Там не е толкова високо, а и семейство Линси, с които така приятно разговаряхме на парахода, също са там. Те са наистина мили хора, различни от тази сбирщина тук, а и завчера ми писаха, че ни чакат. Ако тръгнем утре рано, за обяд ще бъдем вече при тях.

Антъни се съпротивлява още малко, но скоро отстъпва.

— Все така внезапно! Защо трябва да заминем още утре? Имаме достатъчно време!

Той винаги отстъпва, защото от стар опит знае, че когато силно желае нещо, Клер неизбежно налага волята си и всяка съпротива е само прахосване на сили. Освен това му е все едно. Хора, които си почиват, вглъбени в себе си, нямат особено отношение към околната среда; на стария флегматичен човек по принцип му е безразлично дали ще играе покер с Линси, или тук с Гугенхаймови, дали планината пред прозореца се нарича Шварцхорн или Ветерхорн, а хотелът „Палас“ или „Астория“, единственото, което иска, е да няма сцени. Така че той не се бори дълго и търпеливо слуша как Клер телефонира на портиера и му дава нареждания, забавно му е да я гледа как бързо и трескаво изважда куфарите и с необяснима бързина нарежда дрехите, сетне пали лулата си и отива да изиграе своята партия бакара, а докато бърка и раздава картите, вече не мисли за заминаването и за жена си, а най-малко за Кристине.

По времето, когато в хотела свои и чужди възбудено обсъждат появата на Кристине и наложителното й заминаване, сивата кола на лорд Елкинс като светкавица проблясва през ветровитата синева на планинската долина, гъвкаво и смело се спуска по белите завои към Унтер Енгадин: вече наближават Шулс Тарасп. С поканата си лорд Елкинс всъщност е искал открито да я вземе под своя закрила и след кратката разходка отново да я върне; но като я гледа до себе си как весело бъбри, облегната назад, а в безгрижните й очи се отразява цялото небе, струва му се безсмислено да съкращава приятното и за нея, и за себе си време и той дава нареждане на шофьора да кара по-нататък. Само да не бързат да се върнат, тя ще има предостатъчно време да научи, мисли възрастният мъж, като погалва ръката й с нежност, която не е в състояние да преодолее. Всъщност би трябвало навреме да я предупреди, незабелязано и предпазливо да я подготви какво я очаква от страна на онова общество, за да не преживее болезнено внезапната им студенина. И той се опитва някак между другото да намекне за лошия характер на тайната съветничка и дискретно я предупреждава за коварството на малката й приятелка; но нищо не подозиращата Кристине защитава най-яростните си врагове с цялата страстна доверчивост на младостта: трогателно добра била старата съветничка и не била безучастна към нищо, а малката от Манхайм, лорд Елкинс дори не подозирал колко умна, весела и духовита може да бъде тя, защото сигурно се смущавала в негово присъствие. Изобщо всички тук били чудесни хора, толкова весели и любезни, наистина понякога й ставало съвестно и се питала дали заслужава всичко това.

Възрастният мъж е вперил поглед в бастуна си. От войната насам той съди строго хората, народите, защото е разбрал, че всички са егоисти и нямат представа за неправдите, които са причинили на другите. В кървавите тресавища на Ипър и в една варница при Соасон (където е загинал синът му) лежи окончателно погребан идеализмът на неговата младост, почерпен от лекциите на Джон Стюарт Хил и учениците му, вярата в моралната мисия на човечеството и в духовния подем на бялата раса. Политиката го отвращава, хладната атмосфера в клуба, театралната престореност на обществените банкети го отблъскват; от смъртта на сина си той избягва нови запознанства; собственото му поколение го огорчава с упоритото нежелание да признае истината и неспособността му да заживее в крак с новото време, младата генерация го дразни с лекомисленото си и нахално всезнайничество. У това момиче за пръв път е открил отново вярата, онази неуловима и свята благодарност само заради това, че е млада, и в нейно присъствие той разбира, че скептицизмът, който с болка изпитва едно поколение, остава за щастие неразбран и недействителен за неговите потомци и с всяка нова младост животът започва отново. Тя изразява по удивителен начин своята благодарност и за най-дребното нещо — и в същото време по-силно от всякога, страстно и почти мъчително у него заговорва желанието да вземе искрица от живителния й огън в собствения си живот, за да я задържи за себе си. Няколко години бих могъл да я закрилям, та никога или едва след време да разбере подлостта в света, която сервилничи пред известното име и стъпква бедняка. Ах — той й се любува как по детски е отворила уста и със затворени очи поглъща свистящия планински вятър, — само няколко години младост биха ми стигнали. И докато, извърната благодарно към него, тя бъбри безгрижно, възрастният мъж я слуша само с половин ухо, защото, обхванат от внезапна смелост, той обмисля как по-деликатно да я спечели в този може би последен час.

В Шулс-Тарасп пият чай. После на една пейка в парка той заговаря внимателно и отдалеч. В Оксфорд имал две племенници на нейна възраст. В случай че поиска да дойде в Англия, би могла да живее у тях; той с най-голямо удоволствие я кани и ако присъствието на един стар човек не й досажда, би бил щастлив да я разведе из Лондон. Но дали тя ще се реши да напусне Австрия и да дойде в Англия, дали не е свързана с някого у дома — има предвид душевно свързана. Въпросът е ясен. Но във въодушевлението си Кристине не го разбира. О, не, много й се иска да види света и Англия сигурно е прекрасна, толкова много е слушала за Оксфорд и състезанията с лодки, няма страна, в която така да обичат спорта и да е наистина хубаво да си млад.

Лицето на стария човек помръква. Тя не споменава нито дума за него. Мисли само за себе си, за своята младост. Той отново загубва смелост. Не, би било престъпление да затвориш младо жизнено създание в стар замък, при един старец. Не, не бива да допуска да го отблъснат, да стане смешен. Прости се с тази мечта, старче! Край! Твърде късно е!

— Не е ли време да се връщаме? — пита той с внезапно променен глас. — Боя се, че госпожа леля ви ще се безпокои.

— На драго сърце — отговаря тя, сетне добавя с възторг: — Ах, колко хубаво беше! Всичко тук е изключително хубаво!

Той сяда в колата до нея; на връщане повече мълчи, старият човек тъгува за нея, тъгува за себе си. Но тя не подозира какво става с него, нито какво ще стане с нея, ясният й поглед е вперен навън към пейзажа, бузите са весело зачервени от вятъра.